Определение № 50188 от 18.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 958/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Т. К. от [населено място] срещу решение № 122 от 06.12.2021 г. по в. гр. д. № 394/2021 г. на Варненски апелативен съд, потвърждаващо решение № 260042 от 26.02.2021 г. по т. д. № 22/2020 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която предявеният от касатора срещу Гаранционен фонд иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 22.03.2019 г. е отхвърлен за разликата от 50 000 лв. до 65 000 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Изразява несъгласие с размера на присъденото му обезщетение за неимуществени вреди с твърдението, че същото е занижено и че при определянето му не са съобразени редица обстоятелства, свързани с конкретните травми от инцидента и проведеното лечение, като не е отдадено и необходимото значение на съдебно-психиатричната експертиза, а освен това не са отчетени икономическите условия в страната и лимитите на застрахователно покритие към момента на произшествието. Според касатора, решаващият състав не е изпълнил процесуалното си задължение да прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните в тяхната съвкупност. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост и да ги съпостави реално с доказателствата по делото; 2. Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/68 г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост; 3. Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица, икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените; 4. Има ли задължение въззивната инстанция да се произнесе по всички своевременно въведени с въззивната жалба и в производството пред въззивната инстанция доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК (конкретно посочени решения), а по отношение на първите два въпроса – и в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/68 г. Освен това, бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът – Гаранционен фонд – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 15.02.2022 г. Не претендира разноски. Третото лице-помагач на ответника – Н. Г. Н. от [населено място] – не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. При постановяване на обжалваното решение, съобразявайки факта, че същото е влязло в сила по отношение уважаването на предявения иск по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ вр. чл. 558 за сумата 50 000 лв., въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на Гаранционен фонд за причинените на ищеца неимуществени вреди от получени травматични увреждания в резултат от пътно-транспортно произшествие на 22.03.2019 г., настъпило по вина на третото лице-помагач Н. Н.. По единствения спорен във въззивното производство въпрос за размера на дължимото обезщетение решаващият състав е преценил, че присъдената на ищеца сума 50 000 лв. представлява справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД. При определяне на обезщетението въззивният съд е взел предвид: вида и тежестта на уврежданията, получени от ищеца при произшествието – фрактура на първа метатарзална кост на лявото ходило, фрактура на външната клиновидна кост на ляво ходило, фрактура на медиалния малеол на десния глезен, многофрагментно счупване на петната кост и фрактура на дясната скочна кост, както и контузия на носа и лява буза с охлузвания, а също и контузия на гръден кош; проведеното лечение, включващо гипсова имобилизация с използване на ортезни средства (шина и стелки) и рехабилитация; продължителността на възстановителния период (около три месеца); интензитета на болките и страданията (в първите 10 дни много силни и постепенно намаляващи); причинените от обездвижването на крайника неудобства при самообслужването на ищеца (необходимост от ползването на две патерици, без натоварване на крайника до около 20-25 ден след сваляне на гипса); обстоятелството, че счупените кости са зараснали, но е останало ограничение на движението в дясната глезенна става в посока към гърба на стъпалото, което нарушава походката (леко накуцване с десния крак) и силно затруднява клякането (осъществява се с повдигане на дясната пета); неблагоприятната прогноза за възстановяване от тази последица от счупването, преценена и като предпоставка за ранно развитие на артрозни промени. Решаващият състав е съобразил и заключението на съдебно-психиатричната експертиза, установяващо симптоми на разстройство в адаптацията с тревожно-хиподепресивен синдром – повишена тревожност, изолация, усещане за невъзможност за справяне със ситуацията, нарушени възможности за извършване на ежедневните дейности, което психо-емоционално разстройство обаче е почти преодоляно, без да има данни за ползването на квалифицирана медицинска или психологична помощ, като понастоящем не се наблюдават съществени последици освен оплакванията за нарушение в съня и чувство на гняв от несъгласието с наказанието, наложено на виновния за инцидента водач. Като неоснователен е преценен доводът на въззивника във връзка с предвидените в КЗ лимити на отговорността на застрахователя. Според въззивния съд, същите не обуславят присъждането на по-висок размер на обезщетението, доколкото целта на същото е да обезщети пострадалия за всички претърпени и доказани неимуществени вреди, при отчитане на относимите конкретни обстоятелства по спора, в това число и законово предвидените граници на отговорността на застрахователя, но без да се допуска обезщетението да води до неоснователно обогатяване. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като по отношение на поставените от касатора въпроси не е осъществена общата предпоставка, визирана в чл. 280, ал. 1 ГПК – въпросите да са обуславящи за изхода на конкретното дело по начина, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на първите три въпроса, свързани с това кои са критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, дали лимитът на отговорност на застрахователите е част от тях и дали при определяне на дължимото на ищеца обезщетение тези критерии са съобразени, освен поради поставянето им принципно, а не с оглед конкретния случай, тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и поради това, че отговорът на същите е относим към правилността на въззивното решение. Съгласно указанията в цитирания тълкувателен акт, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства. Такава именно е настоящата хипотеза – въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора, е определил размера на обезщетенията по чл. 52 ЗЗД, като е извършил самостоятелна преценка на приетите от него за релевантни за случая обстоятелства, включително и лимита на отговорност на застрахователите към момента на произшествието. Що се отнася до социално-икономическите условия в страната към датата на произшествието, твърдението на касатора, че не са взети предвид при определяне на обезщетенията, не съответства на данните по делото. Видно от мотивите на решението, макар да не е изложил подробни аргументи, съобразявайки годината на настъпване на вредата (2019 г.), съдът на практика е съобразил и това обстоятелство. Липсата на изрично обсъждане на същото от страна на въззивния съд не означава, че то е игнорирано. Досежно последния въпрос, касаещ задължението на въззивната инстанция да се произнесе по всички доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, липсата на обуславящ характер произтича от това, че същият представлява оплакване за немотивираност на акта, т. е. за допуснато съществено процесуално нарушение (при това без да е посочен конкретен необсъден довод), което е предмет на самия касационен контрол, а не основание за допускането му. С оглед извода, че поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане наличието на заявените за тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Независимо от този изход на делото, поради липсата на искане от ответника по касация, съдът не се произнася по дължимостта на разноски за същия. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК