Определение № 950 от 27.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2359/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Продеа Аноними Етерия Епендисеон Се Акинити Периусия“ /с предишно наименование „НБГ Пангея РЕИК“/, дружество, учредено и съществуващо съгласно законите на Гърция, със седалище в [населено място], Гърция, чрез процесуалните му представители – адв. Чутуркова и адв. Б., срещу въззивното решение № 311/02.06.2025г., постановено по в.т.д. № 193/2024г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 260337/12.09.2023 г. по т.д. № 852/2020 г. на СГС,VI-13 състав, след като е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в същото, е отхвърлен искът с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ, предявен от касатора спрямо „Стърлинг Пропъртис България“ ЕООД (в несъстоятелност), за признаване за установено по отношение на кредиторите на масата на несъстоятелността на „Стърлинг Пропъртис България“ ЕООД (в несъстоятелност), че съществува неприето в производството по несъстоятелност вземане на „Продеа Аноними Етерия Епендисеон Се Акинити Периусия“ в размер от 4 873 718,98 лв., представляващо част от вземане в общ размер от 6 600 000 евро, произтичащо от задължение за връщане на авансово платена сума поради разваляне на рамков договор от 30.09.2015 г., както и е отхвърлен искът на касатора с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ за признаване за установено, че съществува неприетото му вземане в размер на 3 340 767,01 лева – непогасена част от неустойка за неизпълнение на Рамков договор от 30.09.2015 г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е необосновано, незаконосъобразно и постановено при съществени процесуални нарушения. В жалбата се изтъква като довод, че САС неправилно е интерпретирал фактите по делото и погрешно е определил първоизточника, от който жалбоподателят извежда вземанията си като кредитор на несъстоятелния длъжник. Твърди се, че вземанията му са възникнали и съществуващи поради неизпълнение на предходен рамков договор от 2014г. и неговото прекратяване, като вторият рамков договор от 2015г. само констатирал и потвърждавал наличието им. Допълва, че не може да бъде споделен изводът на САС, че клаузата на раздел 2.1, б“а“ от рамковия договор имала едновременно установително действие и действие на спогодба, а счита, че е само с декларативен характер. Касационният жалбоподател поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила и Тълкувателно решение №3/22.04.2019г. по т.д. №3/2018г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не е зачел формираната сила на пресъдено нещо /СПН/ по установителния иск по влязлата в сила част на първоинстанционното решение. Касаторът сочи, че първоинстанционното решение е влязло в сила на 09.11.2023г. и влизането в сила на решението по конститутивния иск по чл. 135 ЗЗД на 27.02.2025г. няма как да рефлектира върху вече формираната СПН. Според касационния жалбоподател, апелативният съд в противоречие с дадените му от ВКС указания по отменителното определение по ч.т.д. № 1414/2024г. на ВКС, 2 т.о. погрешно е зачел СПН по решението по т.д. № 1076/2010г. на СГС, приключило с влязло в сила решение на 27.02.2025г. Изтъква, че уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД няма за последица нищожност на атакуваната сделка, като нейното действие се запазва между страните, в който смисъл са и разясненията по т.1 от Тълкувателно решение №2/2017г. от 09.07.2019г. по т.д.№2/2017г. на ОСГТК на ВКС и поради това следва да се установи валидното възникване на вземанията му. Касационният жалбоподател оспорва и направения от въззивния съд извод, че уговорената неустойка противоречи на добрите нрави, който бил изведен от неподкрепения с доказателства мотив на САС, че „Стърлинг Пропъртис България“ ЕООД било натоварено с всички разноски по подготовка на инвестицията. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната част и уважаване на исковите претенции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Когато с влязлата в сила част от първоинстанционното решение е уважена част от установителен иск за предявено в несъстоятелността спорно вземане на кредитор на несъстоятелността по реда на чл. 694, ал.2 ТЗ, следва ли СПН на тази част от решението да се зачете от въззивния съд и за другите оспорвани в същия процес части от цялото това вземане на същия кредитор? Влизат ли в предметния обхват на СПН и за остатъка до пълния размер на оспореното вземане на кредитора фактите, очертани от хипотезиса на правната норма, въз основа на която с влязлата в сила част на решението е прието, че е породено и съществува претендираното материално право, в това число относно неговото основание – правоотношението, от което вземането произтича, страните по него и неговото съдържание?“, като касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по Тълкувателно решение №3/22.04.2019г. по т.д. №3/2016г. на ОСГТК на ВКС, решение № 65/18.08.2020г. по т.д. № 1537/2018г. на 2 т.о.;

2. „Щом с иска по чл. 135 ЗЗД, във връзка с чл. 649, ал.1 ТЗ, се цели оспорената сделка да бъде обявена за относително недействителна в предвидените от закона граници и спрямо посочените в чл. 649, ал.5, изр. второ ТЗ лица, за да се осигури попълване на масата на несъстоятелността на длъжника, и щом уважаването на този иск предполага оспорената сделка да е валидна, длъжен ли е въззивният съд по висящия спор по чл. 694 ТЗ за съществуването на вземане, произтичащо от същата сделка, да съобрази силата на пресъдено нещо на решението по отменителния иск, която обхваща и установяването на основанието за вземането, и да уважи иска относно съществуването на вземането?“, като се изтъква, че разрешението на въззивния съд е в противоречие с указанията по отменителното определение № 2415/17.09.2024г. по к.ч.д. №1414/2024г. на ВКС, с Тълкувателно решение №2/2017г. от 09.07.2019г. по т.д. №2/2017г. на ОСГТК на ВКС, решение № 67/18.08.2020г. по т.д.№ 465/2019г., 2 т.о.;

3. „Уважаването на иск по чл. 135 ЗЗД, във връзка с чл. 649, ал.1 ТЗ за относителна недействителност на основанието на претендирано от кредитор в несъстоятелността вземане, води ли до последиците на прогласена нищожност, в частност – до извод, че претендираното от кредитора вземане не е възникнало и не съществува?“, за който въпрос се сочи основание по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2, предл. първо ГПК, а именно разрешаване в противоречие с Тълкувателно решение № 2/2017г. от 09.07.2019г. по т.д. № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 4/11.03.2014г. по к.д. № 12/2013г. на Конституционния съд.

Не е постъпил отговор на касационната жалба от „Стърлинг Пропъртис България“ ЕООД (в несъстоятелност).

Ответникът по жалбата – „Уест солюшън“ ЕООД оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 17.10.2025г., подаден чрез процесуалния му представител – адв. Г. Н.. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски.

Сидникът на „Стърлинг пропъртис България“ ЕООД – А. М. оспорва касационната жалба по подробно изложените в писмения отговор от 07.10.2025г. доводи.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е безспорно установено от представените доказателства и справка по Търговския регистър, че с решение от 12.06.2018 г. по т.д. № 6431/2017 г. е открито производство по несъстоятелност спрямо „Стърлинг Пропъртис България“ ЕООД. Съдът е отчел, че касаторът е предявил вземанията си към несъстоятелното дружество с молба по чл. 685 ТЗ, като същите са общо в размер на 10 022 301,03 лева, включващи главница в размер на 6 681 534,02 лева, дължима съгласно член III, Раздел 3.1, буква (б) от Рамковия договор от 30.09.2015 г. и неустойка в размер на 3 340 767,01 лева по същия договор, като обезпечени със залог. В молбата е пояснено, че предявеното вземане произтича от рамков договор, сключен на 30.09.2015 г. между Продеа, Стърлинг, Янус Риъл Естейт С.А., Маринополус Холдинг Сарл и Крис Кеш енд Кери Лтд, който урежда отношенията между страните във връзка с финансирането, построяването и придобиването на собственост върху мултифункционален търговски и развлекателен център в [населено място],[жк].

Софийски апелативен съд е посочил, че след възражение на кредитора „Трохала Енерджи“ ООД, съдът по несъстоятелността с определение от 15.04.2020г., обявено в търговския регистър на 15.05.2020 г., е изключил от списъка на приетите вземания част от предявените от Продеа вземания, както следва: за сумата в размер от 4 873 718,98 лева (разликата над сумата от 1 807 815,04 лева до сумата от 6 681 534,02 лева - представляваща главница по Рамков договор от 30.09.2015 г.) и сумата от 3 340 767,01 лева, представляваща неустойка, уговорена с Рамков договор от 30.09.2015 г. Отчел е, че с договор за цесия от 13.09.2019 г. „Трохала Енерджи“ ООД е прехвърлило вземанията си, приети в производството по несъстоятелност, на кредитора „Уест Солюшън“ ООД.

Въззивният съд е изложил, че в член II, Раздел 2.1, б. (а) от рамковия договор от 30.09.2015 г., сключен между Продеа, Стърлинг, Янус Риъл Естейт С.А., Маринополус Холдинг Сарл и Крис Кеш енд Кери Лтд., е уговорено, че Стърлинг има задължението да заплати на Пангея (сега Продеа) сумата от 12 300 000 евро по силата на Договор от 30.09.2015 г. за прекратяване на Рамков договор от 30.09.2014 г., сключен между страните. По силата на Член II, Раздел 2.1, б. (б) плащането се извършва, като 5 700 000 евро се заплащат в деня на подписване на договора от Стърлинг на Крис Кеш енд Кери Лтд от името на Пангея, като авансово плащане за придобиване от страна на Пангея на недвижими имоти в Кипър, които са собственост на Крис Кеш енд Кери Лтд. Задължението на Стърлинг по остатъка от плащането в размер на 6 600 000 евро е уговорено, че ще бъде прихванато от дължимото от Пангея авансово плащане, което по-долу е определено като задължение по договор за кол опция, по силата на който Пангея може да закупи 100% от акциите на „Плаза Уест“ и „Плаза Уест 2“ за обща покупна цена в размер на 33 000 000 евро. В член III, Раздел 3.1., б. б от Рамковия договор страните са уговорили, че Стърлинг е задължено в срок до 28.03.2016 г. да организира довършването на търговския център, включително въвеждането му в експлоатация, като ако Стърлинг не изпълни това свое задължение, Пангея ще има право едностранно да прекрати договора с писмено предизвестие до Стърлинг и в такъв случай Стърлинг ще има задължението, в срок от 10 работни дни след известието на Пангея, че договорът е прекратен, да върне на Пангея полученото авансово плащане и да заплати на Пангея неустойка в размер на 3 300 000 евро.

Въззивният съд е посочил, че в хода на въззивното производство е влязло в сила решението по т.д. № 757/2021 г. на САС, (недопуснато до касация с определение от 27.02.2025 г. по т.д. № 1404/2023 г. на ВКС, I т.о.), с което е обявено за относително недействително на основание чл.135, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.649, ал.1 ТЗ, по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Стърлинг Пропъртис България” ЕООД (н.) споразумение /сделка/, обективирана в клаузата на Раздел 2.1, б.“а“ от рамково споразумение от 30.09.2015г. Със същото решение е осъдено „Продеа Аноними Етерия Епендисеон се Акинти Периусия“, на основание чл.649, ал.2 ТЗ, във вр. с чл.34 ЗЗД да върне в масата на несъстоятелността на „Стърлинг Пропъртис България” ЕООД (н.) сумата 5 700 000 евро, с левова равностойност 11 148 231 лв.

САС е приел, че пред първата инстанция са били предявени след съединяване на двете дела, искове по чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ и иск по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ, като искът по чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ е положителен установителен иск, а този по чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ - отрицателен установителен иск, като предмет на първия е установяваното вземане, а на втория - отреченото вземане, като в случая това са различни части на едно и също вземане. Въззивният съд е изтъкнал, че първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта му, с която е отхвърлен отрицателният установителен иск на „Уест Солюшън“ ООД за признаване за установено, че не съществува предявеното и прието в производството по несъстоятелност на Стърлинг вземане на Продеа за главница в размер на 1 807 815,04 лева, произтичащо от Рамков договор от 30.09.2015 г. Посочил е, че това вземане е част от вземане за връщане на авансово дължимо плащане, цялото в размер на 6 600 000 евро, погасено чрез прихващане със задължение на Стърлинг в същия размер, произтичащо от същия Рамков договор, поради едностранно прекратяване на този договор от Продеа. САС е изложил, че съобразно Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2018 г. на ОСГТК при уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. С оглед горното САС е приел, че влизането в сила на първоинстанционното решение относно част от спорното вземане, е идентично по правни последици с влизането в сила на решение по частичен иск за друга част от същото вземане и съдът следва да приеме, че валидно е възникнало вземане на Продеа срещу Стърлинг, произтичащо от член III, Раздел 3.1, буква (б) от Рамковия договор от 30.09.2015 г. в размер на 1 807 815,04 лева.

САС е посочил, че в хода на производството е влязло в сила и решението по т.д. № 757/2021 г. на САС, с което клаузата на Раздел 2.1, б. „а“ от Рамковия договор от 30.09.2015 г. е обявена за относително недействителна по отношение на кредиторите на несъстоятелността на Стърлинг, а това е клаузата, с която Продеа и Стърлинг са приели, че Стърлинг има задължението да заплати на Пангея (Продеа) сумата от 12 300 000 евро по силата на Договор от 30.09.2015 г. за прекратяване на Рамков договор от 30.09.2014г. Счел е, че това решение има значение за правилното решение на настоящия спор и следва да бъде съобразено по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК, като то има действие по отношение на всички кредитори на несъстоятелността на основание чл. 649, ал. 5 ТЗ. Апелативният съд е посочил, че при относителна недействителност на договорна клауза, установена по реда на чл. 135 ЗЗД, клаузата остава действителна между страните, които са я договорили, но не поражда действие по отношение на кредитора - ищец. САС е изтъкнал, че в специалната хипотеза на иск по чл. 649, във вр. чл. 135 ЗЗД съществуват редица особености в отклонение от общия режим на иска по чл. 135 ЗЗД /преклузивен срок за предявяване, разширена легитимация в лицето на синдика, разширен кръг на субективните предели на СПН/, което доближава относителната недействителност при свързан с несъстоятелността иск по чл. 135 ЗЗД до нищожността. САС е приел, че след като клаузата, от която Продеа сочи да е възникнало вземането за 12 300 000 евро, е прогласена за относително недействителна с влязло в сила решение и същата не може да се противопостави на кредиторите на несъстоятелността на Стърлинг, то спрямо тях не може да се приеме, че е съществувало вземане на Продеа срещу Стърлинг в размер на 12 300 000 евро. Въззивният съд е посочил, че при предявяване на вземането си Продеа го е основала на Рамковия договор от 30.09.2015 г., включително на клаузата на Раздел 2.1, б. „а“ от Рамковия договор от 30.09.2015 г., която има едновременно установителен характер и характер на спогодба между страните относно това какво дължи Стърлинг на Продеа във връзка с техни предходни отношения. Изложил е, че договорът за спогодба е самостоятелен източник на права и задължения на страните и съответно достатъчен правопораждащ факт за правата и задълженията, които е уредил, независимо от предхождащите този договор отношения между страните и именно на него касаторът е основал претенциите си. С оглед горното е счел, че не трябва изследва какви точно са били отношенията на страните преди нея и дали и без нея се установява задължение на Стърлинг към Продеа в някакъв размер. САС е изтъкнал, че разглеждане на вземането на други факти, извън тези на които се е позовал кредиторът при предявяването му, е недопустимо при иск по чл. 694 ТЗ, изискващ идентичност в индивидуализиращите вземането белези. Предвид горното въззивният съд е заключил, че не съществува предявеното от Продеа вземане за главница до размера, която е предмет на въззивната жалба на Продеа - над 1 760 247 лева до пълния предявен с иска размер от 4 873 718,98 лева, както и в частта от 1 760 247 лева – която е предмет на въззивната жалба на Уест Солюшън и предвид горното за това вземане искът следва да бъде отхвърлен.

По отношение на вземането за неустойка, САС е изтъкнал, че в член III, Раздел 3.1. буква (b) от рамковия договор е уговорена неустойка в размер на 3 300 000 евро при едностранно прекратяване на рамковия договор от 30.09.2015 г. от Продеа поради неизпълнение на договорни задължения на Стърлинг. Позовавайки се на т. 3 на Тълкувателно решение №1/09 г. на ОСТК на ВКС, съдът е приел, че неустойката е уговорена като компенсаторна - да обезщети вреди на Продеа от прекратяването на рамковия договор от 30.09.2015г., който урежда различни правоотношения между страните по делото (Продеа и Стърлинг), както и между тях и трети лица. САС е посочил, че основното правоотношение между страните е насочено към възможността Продеа да инвестира в закупуването на акции от дружествата „Плаза Уест“ ЕАД и „Плаза Уест 2“ ЕАД, учредени от Стърлинг и в които Стърлинг е апортирало недвижими имоти, съставляващи основата на търговски център. Счел е, че при сключване на Рамковия договор предполагаемите вреди от неговото едностранно прекратяване поради неизпълнение на задължението на Стърлинг да завърши търговския център до 28.03.2016 г. биха били от категорията на пропуснати ползи, които Продеа би могло да реализира във връзка с горните акции, но нямало данни какви биха могли да бъдат, а и зависели от решението на Продеа да упражни кол опцията, като това упражняване зависи само от неговата воля и не представлява задължение, поради което липсва сигурност към момента на сключване на Рамковия договор, че Продеа действително ще упражни кол опцията. Съдът е направил извод, че е налице сериозна неравнопоставеност на двете страни по договора – Стърлинг е натоварено с всички разноски по подготовка на инвестицията, които несъмнено са значителни (за изграждане на търговски център и въвеждането му в експлоатация), а Продеа има само задължението за авансово плащане в размер на 6 600 000 евро, което освен това е погасено чрез прихващане с част от задължение на Стърлинг. САС е възприел и, че всички парични задължения на Стърлинг по рамковия договор и свързания с него договор за кол опция са обезпечени с договор за залог на акции и договор за залог на търговско предприятие. Направил е извод, че уговорената компенсаторна неустойка не се установява да обезпечава реални и предвидими вреди, но има значителен размер – 3 300 000 евро, уговорена е при пълна липса на равнопоставеност между страните и при значителни други обезпечения при изпълнение задълженията на Стърлинг във връзка с рамковия договор, поради което е израз на недобросъвестност в търговските отношения и поради това противоречи на добрите нрави, което я прави нищожна. Предвид изложените мотиви, САС е отменил определение от 27.11.2024 г. по т.д. № 852/2020 г. на СГС, VI-13 състав, като вместо това е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 260337/12.09.2023 г. по т.д. № 852/2020 г. на СГС, VI-13 състав по иска с правно основание чл. 694, ал. 2, т. 1 ТЗ в описания смисъл, отменил е решението в частта, с която е признато за установено, на основание чл. 694 ал. 2 т. 1 ТЗ, по отношение „Стърлинг Пропъртис България“ ЕООД (в несъстоятелност), че „Продеа Аноними Етерия Епендисеон СЕ Акинити Периусия“, има вземане за сумата 1 760 247 лева – неприета в производството по несъстоятелност на „Стърлинг Пропъртис България“ ЕООД част от непогасена част от вземане в общ размер от 6 600 000 евро, произтичащо от задължение за връщане на авансово платена цена за придобиване на акции на „Плаза Уест“ АД и „Плаза Уест 2“ ЕАД, поради разваляне на Рамков договор от 30.09.2015 г., като е отхвърлил иска и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а съдът може само да го конкретизира и доуточни, но не и да го изведе от изложението към касационната жалба.

Първият поставен от касационния жалбоподател въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Апелативният съд не е отхвърлил иска, отричайки обхвата на сила на пресъдено нещо при уважен частичен иск, а решаващият му извод за неоснователност на исковата претенция е поради зачитане на новонастъпило обстоятелство – влизането в сила на решението по иска по чл. 135 ЗЗД, във връзка с чл. 649 ТЗ. Соченото от касатора Тълкувателно решение № 3/22.04.2019г. по т.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и решение № 65/18.08.2020г. по т.д. № 1537/2018г. на 2 т.о. на ВКС като практика е неотносимо към казуса и проблематиката по тях не съответства на поставеното питане. Следователно въпросът не касае решаващите мотиви на въззивния съд, още повече че доводите на касатора, че е налице частичен иск, уважен с влязлата в сила част от първоинстанционното решение, не могат да бъдат споделени, тъй като отрицателният установителен иск по чл. 694, ал.3, т.1 ТЗ на „Уест Солюшън“ ООД за признаване за установено, че не съществува предявеното и прието в производството по несъстоятелност на Стърлинг вземане на Продеа за главница в размер на 1 807 815,04 лева, не е предявен като частичен. Предвид горното така поставеният въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване.

Поставените от касационния жалбоподател втори и трети въпроси са взаимосвързани и касаят тезата му, че въззивният съд не е следвало да съобразява и зачита влязлото в сила решение по иска по чл. 135 ЗЗД, с което е прогласена относителна недействителност на клаузата на чл. 2.1, б. „а“ от рамковия договор. Въпросите следва да бъдат разгледани общо и удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като са обуславящи изводите на въззивния съд. Не се установява наличието на допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на което се позовава касаторът. Въззивният съд не е действал в противоречие със сочената от жалбоподателя практика, която е относима към въпроса за преюдициалността на едното производство спрямо другото и би била релевантна по отношение на предпоставките по чл. 229, ал.1, т.4 ГПК. Както се приема в определение №60232/09.06.2021г. по ч.т.д. № 423/2021г., на I т.о. на ВКС и определение № 257/06.07.2020 г. по ч. т. д. № 778/2020 г. на II т.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал.3 ГПК, а също и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 142/28.08.2024г. по т.д. № 977/2023г. на ВКС, I т.о. и др., разрешението, дадено с т. 2 на Тълкувателно решение по тълк. д. № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС, по отношение на връзката на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора, не намира приложение по отношение на предявените искове по реда на чл. 649 ТЗ в рамките на открито производство по несъстоятелност. Както е посочено в горецитираните актове, с разпоредбите на чл. 645, ал. 3 и ал. 4, чл. 646, чл. 647 и чл. 649, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 135 ЗЗД са обявени за относително нищожни или относително недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелния длъжник определени сделки и действия с права от масата на несъстоятелността. Посочените разпоредби уреждат специфични за производството по несъстоятелност искове, чиято цел е защита на кредиторите, гарантиране на възможността за тяхното удовлетворяване и съхраняване на масата на несъстоятелността, респективно връщане в масата на несъстоятелността на неправомерно излязлото от патримониума на длъжника имущество. Исковата защита по чл. 645 - чл. 647 ТЗ и чл. 649, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 135 ЗЗД е правно средство за попълване на масата на несъстоятелността. С отменителните и преферентни искове синдикът действа в интерес на всички кредитори на несъстоятелния длъжник /включително с конституирането му като съищец на основание чл. 649, ал. 3, изр. 1 ТЗ/ и решенията по тези искове засягат правната сфера на всички кредитори /чл. 649, ал. 5 ТЗ/, тъй като крайната им цел е връщане на имуществени права в масата на несъстоятелността. Специалният Павлов иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ, във връзка с чл. 135 ЗЗД, има за предмет правни действия, разкриващи общи признаци на противоправността, характерни и за иска по чл. 135 ЗЗД, но за разлика от него е основан и на накърняване на масата на несъстоятелността, като наличието на висящо производство по несъстоятелност срещу длъжника е процесуална предпоставка за неговата допустимост. За разлика от решението по Павловия иск по чл. 135 ЗЗД, влязлото в сила решение по специалния иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ, във връзка с чл. 135 ЗЗД, има действие за длъжника, синдика и всички кредитори /чл. 649, ал. 5, изр. 2 ТЗ/. Сделката е действителна в отношенията между страните по нея, но се счита за недействителна по отношение на всички кредитори на несъстоятелността, т.е. по отношение на масата на несъстоятелността, включително и длъжника, тя няма действие. Предвид горното, макар и непрецизно формулирано като изказ, въззивният съд е имал предвид зачитане на действието на решението по чл. 135 ЗЗД между страните в производството по несъстоятелност, тъй като искът по чл. 694 ТЗ безспорно също касае масата на несъстоятелността и страните по него са страни и в производството по несъстоятелност. Не е налице разрешаване на въпроса от въззивния съд в противоречие със сочената практика, поради което въпросите не удовлетворяват допълнителния селективен критерий и не могат да обусловят допускането на въззивното решение до касационно обжалване.

Предвид горното настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски, а от ответниците по касационната жалба няма представени доказателства за сторени такива в настоящото производство.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение