Определение № 11 от 11.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 1033/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Д. Г. И. и И. Г. И. обжалват решение № 56 от 21.02.2020 г., с което е отменено решението на първоинстанционния съд и вместо него са отхвърлени исковете му срещу ЗАД „Алианц България“ АД за заплащане на сумите от 50 000 лв за всеки един от тях, представляващи застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, получени като пряка и непосредствена последица от загубата на техния брат С. Н. С., причинена при ПТП на 27.10.2014 г. ведно със законната лихва от 03.11.2014 г. до окончателното изплащане, както и са осъдени да заплатят разноски за въззивното производство и първоинстанционното производство от 2 125 лв, както и е потвърдил решението в частта за потвърдените разноски от 225 лв.

Излагат оплаквания за неправилно приложение на материалния закон, конкретно нормата на чл. 52 от ЗЗД. Считат, че е доказана изключително близката връзка между тях и загиналия им брат С.. Излагат подробни съображения, позовавайки се на правата, произтичащи от Директива 2012/29/EU на ЕП и на Съвета, както и на нарушение на нормата на чл. 52 от ЗЗД, така както е тълкувана в Тълкувателно решение 1/2016 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Поддържат доводите, изложени в особеното мнение на съдията-докладчик по делото, с което е подписано решението.

В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК поставят следните правни въпроси:

1. Какви са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родственик в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?

2. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживелия го близък родственик?

3. Как следва да се произнесе въззивният съд по отношение на самостоятелната си оценка на събраните по делото доказателства и следва ли да ги изложи в собствени мотиви относно крайните си изводи?

Поддържа допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. По въпроси 1 и 2 мотивира, че посочените въпроси са разрешени в противоречие със задължителната практика, изразена в Тълкувателно решение 1/21.6.2018 г. по тълк.д.1 /2016 г. ОСГТК на ВКС и ППВС 4/61 г., както и трайната практика, изразена в решение № 26 от 4.6.2019 г. по т.д. 1505/2016г., ВКС, 2 ТО, решение № 372 от 14.1.2019 г. по т.д. 1199/2015 г., 2 ТО, решение № 70 от 3.6.2019 г. по т.д. 755/18 г. ВКС, 2 ТО, решение № 310 от 6-2-219 г. по т.д. 2429/17 г.

По отношение на въпрос 3 счита, че също е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, противоречие с решение № 157 от 11.2.2016 г. по т.д. 3638/14 г. ВКС, 1 ТО.

Ответникът ЗАД „Алианц България“ оспорва допускането на касационно обжалване. Счита, че касационната жалба е недопустима, не съдържа изложение на основанията за допускане касационно обжалване и поставените въпроси, не отговарят на това, да са общо основание за допускане касационно обжалване, така както е разяснено в ТР 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на Второто търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани да обжалват лица.

С обжалваното въззивно решение, Апелативен съд – Варна е разгледал по реда на чл. 269 от ГПК въззивната жалба на „Алианц България“ АД срещу осъдителното решение на ОС Варна, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 226 от КЗ отм на ищците Д. Г. И. и И. Г. И., като наследници на техния брат С. С., починал при пътно-транспортно произшествие. Въззивният съд е приел, че процесното ПТП е осъществено на 27.10.2014 г. на път III-213 между [населено място] и [населено място]. Гражданската отговорност на водача на л. а. „Рено Сафран“ с peг. [рег.номер на МПС], е била застрахована от застрахователя. Водачът бил управлявал автомобила си в средата на двете ленти за движение, когато по пътното платно, но в дясната му част, срещу посоката на движение на автомобила се появил пешеходецът С. С., брат на претендиращите. Заслепен от насрещно движещ се автомобил, И. И. не бил възприел силуета на пешеходеца, в резултат на което последвал удар между предната дясна част на автомобила и пострадалия С.. Последният бил откаран по спешност в болнично заведение, където 8 дена лежал в състояние на мозъчна кома. Въпреки проведените реанимационни мероприятия на 03.11.2014 г. С. починал. Тези факти въззивният съд е установил, на основание чл. 300 от ГПК от присъда по НОХД № 123/2015 г. на Силистренския окръжен съд, по силата на която И. В. И. е признат за виновен за настъпването на ПТП и причиняването по непредпазливост смъртта на С. Н. С.. Ищците Д. Г. И. и И. Г. И. са брат и сестра на пострадалия С.. Прието е, че поради психическото му състояние приживе С. С. е бил поставен под запрещение.

Въззивният съд е приел, че от смъртта на пострадалия С. могат да настъпят неимуществени вреди. Но при приложение на чл. 226 от КЗ отм, е приел, че с оглед функционалната отговорност на застрахователя, подлежат на обезщетение неимуществени вреди, причинени от смъртта на техен близък, само когато така доказаните вреди са с изключителен характер. Прилагайки задължителното тълкуване на ВКС, изразено в Тълкувателно решение 1/21.06.2018 г. по тълк. д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че само лицата, посочени в ППВС 4/61 г. са легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, а само по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания. Правото за такова обезщетение на най-близките от родствения кръг на пострадалия не е абсолютно. Както трайната и дълбока емоционална връзка, така и претърпените болки и страдания, сравними по интензитет и продължителност с тези на най-близките, следва да бъдат доказани във всеки конкретен случай. Така в конкретния случай въззивният съд е приел, че липсва съжителство на братята и сестрата в едно домакинство от дълги години. Претендиращите били създали собствени семейства, в различни населени места, поради което са имали с брат си си спорадични срещи. Поради психическото си състояние пострадалият е бил настаняван в специализирани заведения в периода, когато той и ищците са живеели в общо домакинство. Ищците са се грижили предимно финансово за пострадалия, когато им е било възможно, а самият той успявал да припечелва с труда си, като помагал на съселяните си. Липсвала доказана изключителна трайна и емоционална връзка между ищците и техния брат. Свидетелите установявали едни напълно нормални и често срещани взаимоотношения в традиционното българско семейство. Поведението на пострадалия в момента на инцидента - поставен под запрещение, скитащ се по пътното платно некоординирано, безцелно, оставен без какъвто и да е надзор в тъмната част на денонощието е прието за индиция за липса на отговорно отношение на членовете на семейството към специалните нужди на пострадалия с оглед психичното му състояние. Въззивният съд е направил извод, че според традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите са част от най-близкия родствен и семеен кръг, а връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Само тогава, когато се установяло, че поради конкретни житейски обстоятелства, привързаността между тях е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, било справедливо да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. Изключено е формалното родство и е посочено, че за да се прецени наличието на интензивни неимуществени вреди е необходимо да се установи, че преживелият родственик в достатъчна степен е понесъл вреди, които обосновават основание да се направи изключение от разрешенията, залегнали в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Въззивният съд, обсъждайки доказателствата по делото не е признал такава изключителна връзка с починалия. По тези съображения е отменил решението на първоинстанционния съд и е отхвърлил исковете.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 от ГПК се извършва служебно само когато касационната инстанция установи наличие на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно, както и вероятност решението да е недопустимо, съгласно предвиденото в чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 от ГПК. Служебно съдът не се произнася по другите, предвидени то законодателя основания, а касаторът е необходимо да обоснове основание по чл. 280, ал. 1 т. 1-3 от ГПК и чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК.

В настоящия случай, следва да се посочи, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК с поставения правен въпрос 1 касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване. Посоченият правен въпрос е включен в предмета на делото, въведен чрез иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, предявен от ищците, за които вреди са изложени обстоятелства да са в пряка причинно-следствена връзка със смъртта на брат им, настъпила при пътно-транспортно произшествие. Този въпрос е и разрешен от въззивния съд, приемайки че легитимирани материалноправно да получат обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 52 от ЗЗД и съгласно разясненията в ППВС 4/61 на ВКС и ППВС 5/69 г. са само посочените лица и по изключение други лица, претърпели изключителни неимуществени вреди. Така, след преценка на конкретните установени факти поделото, е приел, че в разглеждания случай, ищците не са сред кръга от лица, посочени в ППВС 4/61 и ППВС5/69 г., както и не са доказали изключителна връзка между тях и брат им, която да налага прилагане на определения от законодателя критерий за справедливо обезщетение. В този смисъл въззивният съд е посочил критериите за определяне на неимуществени вреди, а именно тези, които показват наличие на изключителни обстоятелства във връзката между лицата и са извън традиционно установените и характерни за българските фамилии родствени отношения. Но разрешението от въззивния съд, макар и да е обусловило изхода на спора, не е в нарушение на посоченото тълкувателно решение 1/21.6.2018 г. по тълк.д. 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и константната практика на ВКС. Въззивният съд е посочил, че справедливостта изисква да се обезщетят неимуществени вреди, които е претърпяло лице, намиращо се в трайна, дълбока, емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания. Но не и такива неимуществени вреди, които са претърпени от лица, намиращи се в семейна и родствена връзка, изразяваща се в обичайни отношения, характерни за българските родствени и семейни връзки. Посочените решения на ВКС, обосноваващи според касатора допълнително основание за допускане касационно обжалване, не могат да обосноват противоречие на даденото в процесния случай разрешение от въззивния съд и каузалната практика на ВКС. Налице е разлика в обсъжданите факти във всеки един конкретен случай.

По отношение на посочения 2 правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че този правен въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Въпросът е поставен теоретично. В случая, въззивният съд, изхождайки от доказаните факти по делото, е приел, че отношенията между починалия и неговите брат и сестра, претендиращи обезщетение на основание прекия иск срещу застрахователя по риска Гражданска отговорност, не могат да обосноват претърпяването на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване. Така формираният извод е направен след анализ на доказателствата. Вече беше посочено, че при определяне на правото на обезщетение, въззивният съд е приложил нормата на чл. 52 от ЗЗД, така както е разяснена в посочените тълкувателни актове на ВС и ВКС, като е посочил критериите за определяне на неимуществени вреди на пострадалите лица от смъртта на техни близки. Така поставеният втори въпрос, е свързан с предпоставянето наличието на неимуществени вреди да са доказани и наличието на всяка близка родствена връзка да е основание за определяне на обезщетение за неимуществени вреди. В случая обуславящия извод на съда е, че доказаната родствена връзка не съдържа и доказване за трайна дълбока и емоционална връзка, по-интензивна от обичайните отношения между братя и сестри. В този смисъл, изцяло с оглед анализа на доказателствата е формиран изводът за това, подлежат ли в конкретния случай на обезщетяване вредите на ищците – братя и сестри. При приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както е разяснено в Тълкувателно решение № 1/19.2.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, общо основание за допускане касационно обжалване не може да бъде свързано с анализ на доказателствата и с правилността на въззивното решение. Поставеният втори въпрос е условен, обусловен от доказване на вреди. В случая съдът е приел, че не са доказани изключителни вреди, които да е справедливо да бъдат обезщетение. Това е обуславящия изхода на спора извод на въззивния съд. В този смисъл поставеният въпрос не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на третия правен въпрос, същият представлява въпрос включен в предмета на делото, действително от съвкупната преценка на доказателствата съдът е направил извод за това какви факти са доказани и съответно при приложение на правната норма са анализирани. Но разрешението не е в отклонение от практиката на ВКС, изразена в ТР 1/2013 г. по тълк.д. 1 /2013 г., съгласно която въззивният съд извършва собствена решаваща дейност като прави собствена преценка на доказателствата в рамките на основанията посочени във въззивната жалба на основание чл. 269 от ГПК, след което да установи фактите, да извърши съответна правна квалификация и да разреши спора по същество. В случая въззивният съд е обосновал свои собствени фактически констатации и въз основа на тях е направил правните си изводи. Същите правни, изводи, посочени и в съдебната практика, на която касаторите се позовават, не могат да обосноват наличие на разрешението на въззивния съд в конкретния случай с константната практика на ВКС.

Поради това настоящият съдебен състав намира, че не е налице допълнително соченото основание по чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК.

Поизложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение