Определение № 2157 от 15.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 791/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Х. Г. и В. Д. Д., представлявани от назначени по реда на чл.47 ал.6 ГПК за особени представители адв.А. Д. и адв.Е. Х., срещу решение № 208/08.12.2025 г. по в.гр.д. № 346/2025 г. на Апелативен съд-гр.Бургас, с което е отменено решение № 543/07.07.2025 г. по гр.д. № 1168/2024 г. на Окръжен съд - [населено място], и вместо това касаторите са осъдени да заплатят солидарно на „Юробанк България“ АД сумата от 41 368,24 лв. – главница по договор за потребителски кредит от 11.02.2022 г., както и сумата от 2592,49 лв. – мораторна лихва за забава за периода 11.08.2023 г. – 07.05.2024 г., за които вземания Районен съд – [населено място] по ч.гр.д. № 3040/2024 г. е отказал да издаде заповед по чл.417 ГПК. Сочи се в касационната жалба, че обжалваното решение е неправилно, защото уведомлението на банката за обявяване на задълженията по процесния договор за предсрочно изискуеми не е достигнало до длъжниците. Поддържа се, че уведомлението е било изпратено чрез ЧСИ до адрес – [населено място],[жк], [жилищен адрес] на който е било залепено уведомление по чл.47 ГПК, но в процесния договор е посочен и друг адрес на длъжниците – постоянен в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх.“А“, ет.1, ап.1, до който не е било изпратено уведомлението за предсрочна изискуемост. Повдигнат е довод, че клаузата на чл.19 от процесния договор, на която се е позовал въззивният съд, е тълкувана неправилно. В тази клауза е предвидено, че всички уведомления и изявления по договора се считат за получени, ако достигнат до посочените в договора адреси на страните, сред които е и адресът в[жк], до който не е изпратено уведомление. Оспорва се от касаторите да са били спазени изискванията на чл.47 ГПК, защото не са били търсени три пъти на адреса и не е ясно кой е дал информацията, че те не живеят на него. Искат да се отмени въззивното решение и да се потвърди решението на окръжния съд за отхвърляне на предявените срещу тях искове.

Ответникът „Юробанк България“ АД е подал отговор, с който оспорва касационната жалба и наличието на посочените в нея основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт; отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че спорът пред втората инстанция е пренесен по предявени от "Юробанк България" АД срещу Д. Х. Г. и В. Д. Д. осъдителни искове за вземания, произтичащи от договор за банков кредит, за които е било отказано да се издаде заповед по чл.417 ГПК. Намерил е, че не се спори относно сключването между страните на договор за потребителски кредит от 11.02.2022 г. и предоставянето на ответниците на кредит в размер на 60 000 лв. Като спорен във въззивното производство е отграничен въпросът дали задълженията на кредитополучателите са станали предсрочно изискуеми в резултат на надлежно упражнено от банката право по чл. 60, ал. 2 ЗКИ.

Решаващият съд е констатирал, че от 11.07.2023 г. длъжниците са спрели да плащат погасителните вноски, поради което към 30.11.2023 г. в полза на банката е съществувало правото да обяви задълженията по договора за предсрочно изискуеми. Направена е фактическата констатация, че писменото уведомление на банката за обявяване на предсрочна изискуемост е изпратено чрез ЧСИ, който на 26.02.2024 г. е изготвил констативен протокол. В него е удостоверено, че длъжниците са били търсени на адрес - [населено място],[жк], [жилищен адрес], който е бил посетен на 23.01.2024 г., когато е било установено, че търсените лица са били на квартира и са напуснали адреса преди около една година. След това е било залепено уведомление по чл. 47 ГПК на посочения адрес, за който ЧСИ е установил служебно, че е постоянен и настоящ адрес и на двамата длъжници. Длъжниците не се явили в срок до 06.02.2024 г. в кантората на ЧСИ за получаване на уведомлението. Въззивната инстанция е констатирала, че в процесния договор са посочени два адреса на длъжниците - постоянен адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх.“А“, ет.1, ап.1, и настоящ адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] - гр. Б., ап. 12. Решаващият съд е обсъдил клаузата на чл. 19, изр. 2 от договора, в която е уговорено, че като адрес за получаване на уведомления и изявления се счита вписаният в началото на договора или посоченият в заявлението за отпускане на кредита настоящ адрес, както и всеки друг адрес, посочен от кредитополучателите в подписан от тях и представен пред банката документ, но ако страната промени последно заявения адрес, тя е длъжна да уведоми писмено другата като посочи новия си адрес, като до получаването на такова уведомление всички съобщения, достигнали до стария адрес, се считат за получени. Прието е в мотивите, че изпратеното от банката уведомление до посочения в договора настоящ адрес на кредитополучателите - [населено място],[жк], [жилищен адрес] който към момента на връчването е вписан и като постоянен, следва да се счита за редовно получено от длъжниците по силата на фикцията, уговорена в клаузата на чл. 19 от договора, защото към момента на връчването това е техният настоящ и постоянен адрес, както и че няма данни банката да е била уведомена за промяна на адреса. В договора е уговорено съобщенията да се връчват на посочения от длъжниците настоящ адрес в [населено място],[жк], но след като на него длъжниците не са намерени, банката не е била длъжна да изпраща уведомлението на адреса в[жк], защото кредитополучателите не са уведомили банката, че желаят да бъдат уведомявани на адрес, различен от посочения в договора техен настоящ адрес / в[жк]/. Поради извода за настъпила предсрочна изискуемост, въззивният съд е отменил решението на окръжния съд и вместо това искът за главница е уважен за сумата 49 075,58 лв., ведно със законната лихва, а искът за мораторна лихва за сумата от 2592,49 лв.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следните въпроси по чл.280 ал.1, т.3 ГПК –

1. „Допустимо ли е при тълкуване на договорна клауза за уведомяване за целите на чл.60 ЗКИ съдът да приеме за релевантен адрес, установен с последваща проверка от ЧСИ, вместо адресите, изрично заявени от длъжника и да игнорира един от първоначално обявените в договора?“

2. „При заявени в договора за кредит постоянен и настоящ адреси на длъжника и задължение за връчване на всеки друг посочен от длъжника адрес може ли кредиторът да игнорира един от тях поради последваща проверка и съвпадане на двата?“

3. „Може ли последваща проверка по чл.47 ал.3 ГПК, извършена от ЧСИ да обоснове извод, че за целите на връчването следва да се игнорира един от договорно посочените адреси на длъжника, при наличие на повече от един адрес за уведомяване?“

Настоящият състав на ВКС намира, че и трите въпроса не са съобразени с мотивите на въззивното решение, поради което не покриват изискванията на общото основание по чл.280 ал.1, т.1 ГПК. При тълкуване на спорната клауза на чл.19 от процесния договор въззивният съд не е възприел за релевантен адрес, различен от посочения в договора за връчване, а е приел, че изявлението следва да се счита за редовно връчено, защото е било изпратено на посочения в договора като настоящ адрес на длъжниците - [населено място],[жк], [жилищен адрес] за който ЧСИ служебно е установил, че е и постоянен адрес към момента на връчване на изявлението на банката. Тезата на касаторите, че коректното тълкуване на процесната клауза разкрива волята на страните относно задължение на банката да изпрати уведомлението и до адреса в[жк], посочен в договора като постоянен адрес, не държи сметка за направената от въззивната инстанция констатация въз основа на справката на ЧСИ, че към момента на връчването този адрес вече не е вписан като постоянен адрес на длъжниците, защото за постоянен и настоящ адрес е вписан адресът в [населено място],[жк].

Решаващият съд е приел, че не следва да се изпращат съобщения до адреса в[жк], защото длъжниците не са изпълнили задължението да уведомят банката за промяна на посочения в договора адрес в [населено място],[жк], на който са били търсени, но не са намерени, и който към момента на връчването е вписан като техен постоянен и настоящ адрес. Нито един от поставените въпроси не съответства на обуславящите изхода на спора изводи в обжалваното решение, произтичащи от фактическата констатация, че постоянен и настоящ адрес на длъжниците съвпадат към момента на връчването и че именно на този адрес е извършено връчване на уведомлението от ЧСИ по реда на чл.47 ГПК.

За пълнота на изложението следва да се спомене, че по формулираните от касаторите правни въпроси, поставени в контекста на уведомяването на длъжника за изявлението на банката като предпоставка за обяване на задълженията по договор за кредит за предсрочно изискуеми, е формирана изобилна практика на ВКС - решение № 86 от 27.10.2020 г. по т.д. № 2118/2019 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, в което е прието, че при обективирано в исковата молба изявление на банката, че упражнява правото да направи целия дълг предсрочно изискуем, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване; решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, І т.о. решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г., в които е прието, че уведомлението може да се връчи чрез нотариална покана при спазване на изискванията на чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК. В този смисъл касационният съд намира, че допускането на касационен контрол в конкретния случай би могло да се обоснове чрез въпроси по чл.280 ал.1, т.1 ГПК, но не и по т.3, доколкото предпоставка в тази хипотеза е липсата на съдебна практика, каквато е налице.

По отношение на тълкуването на клауза от договора, уреждаща начина на уведомяване и последиците при промяна на адреса, също е налице съдебна практика – напр. решение № 293 от 28.12.2018 г. по т.д. № 2201/2017 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, в което е прието, че при тълкуване на договора следва да се приложат правилата на чл. 20 ЗЗД, като се съобрази, че конкретната уговорка относно връчване на кореспонденция цели ефективно упражняване на правата на страната, която изпраща съобщение, и препятства евентуално недобросъвестно поведение на получаващата страна. И по трите въпроса касаторите не държат сметка за направената от въззивния съд фактическа констатация, че към момента на връчване на уведомлението на банката посоченият в договора постоянен адрес на длъжниците в[жк]не е актуален, защото от справката на ЧСИ се установява, че като настоящ и постоянен техен адрес е вписан адресът в Бургас,[жк], [жилищен адрес] който те са напуснали, без да уведомят банката за нов адрес.

С оглед на изложеното касационният съд намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Доколкото не са представени доказателства ответникът в настоящото производство да е направил реално разноски, искането му по чл.78 ал.2 ГПК е неоснователно.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд