Определение № 2879 от 06.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1023/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на двете страни по в.гр.д. № 266 /2022 г. на Монтанския окръжен съд срещу въззивно решение № 299 от 22.11.2022 г. по делото, постановено по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) обжалва въззивното решение в частта, с която с него е потвърдено решението на първоинстанционния съд, в частта, с която ПРБ е осъдена да заплати на Р. З. И. на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ сумата 9 500 лева като обезщетение за неимуществени вреди. Р. З. И. обжалва въззивното решение в частта, с която с него е отхвърлен предявеният иск за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над уважения размер 9 500 лева до пълния предявен размер 24 900 лева. Страните взаимно оспорват въззивните си жалби. Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, редовни са и са процесуално допустими. За мотивите на въззивния съд: Въззивният съд е отразил доводите за неправилност на първоинстанционното решение, които се съдържат във въззивните жалби и на двете страни по делото. След това въззивният съд е обсъдил обстоятелствата, на които са основани доводите въз основа на самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. След това въззивният съд е изложил правните си изводи за основателността на иска за обезщетение, след което е изложил подробни мотиви за дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди - за обстоятелствата, които имат значение за определяне на размера на обезщетението и след това за установените по делото такива конкретни обстоятелства. След като е изяснил релевантните факти, въззивният съд е изложил мотиви по доводите на страните за неправилност на първоинстанционното решение и самостоятелни мотиви за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Така въззивният съд е обосновал крайния си извод за размера на обезщетението за неимуществени вреди и е констатирал, че той съвпада с извода на първоинстанционния съд. По-конкретно мотивите на въззивния съд включват следните изводи: Предявеният иск е с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ с искане за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца имуществени и неимуществени вреди, вследствие на незаконно обвинение за престъпления, които са посочени в решението - по чл.235, ал. 3, т. 2 и 3 вр. чл.235, ал.1, пр.3 и 5 НК и по чл.311, ал1 вр. с чл.20, ал.2 и чл.26 НК. Проследен е ходът на наказателното производство. Установено е, че предварителното производство е образувано на 19.03.2015 г. Ищецът Р. З. И. е привлечен като обвиняем на 24.06.2016 г. за извършени престъпления, които са описани: за това, че на 18/19.03.2015 г. в качеството му на лесовъд на частна практика, в съучастие, се е възползвал от служебното си положение и от документ с невярно съдържание без редовно писмено позволително добил и извозил 42 простр. куб. метра дърва за огрев – престъпление по чл.235, ал.3, т.2 и 3 вр. чл.235, ал.1, пр.3 и 5 НК, както и че на 08.03.2015 г. в качеството му на длъжностно лице при условията на продължавано престъпление в качеството му на длъжностно лице в кръга на службата му съставил официални документи, в които удостоверил неверни обстоятелства с цел да бъдат използвани като доказателства за тези обстоятелства – престъпление по чл.311, ал1 вр. с чл.20, ал.2 и чл.26 НК. На 16.11.2016 г. е внесен обвинителен акт, производството е приключило с оправдателна присъда от 23.06.2017 г., потвърдена с решение от 22.11.2017 г. Въззивният съд е приел, че държавата е упражнила наказателна репресия срещу Р. З. И. без да са били налице достатъчно доказателства, обосноваващи вината му, в резултат на което са му причинени неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на репутацията му като лесовъд в малкия град където живее. Уронено е било доброто име, с което се е ползвал, негативните емоции са довели до влошаване на здравословното му състояние. Въззивният съд се е произнесъл по основателността на доводите на страните за размера на дължимото обезщетение, като е съобразил, че наказателното производство се е развило в разумни срокове – 1 година и 5 месеца, без да е прилагана мярка за неотклонение задържане под стража, нито други ограничителни мерки. При образуване на наказателното производство въззивникът Р. З. И. е бил на 45 г. – на възраст, предполагаща добра житейска устойчивост към стрес, бил е известен в обществото поради упражняваната от него професия и производството е станало известно на мнозина, но няма данни за разгласяване в медиите и в резултат на това да е създадено трайно състояние на негативна оценка в общността спрямо Р. З. И.. Постановена е оправдателна присъда още на първа инстанция, което означава значително снижение на стреса, а относно репутацията му – отшумяване на негативните коментари и мнения, доколкото такива имало въобще. Събрани са доказателства за влошаване на здравословното състояние на Р. З. И., но не и за това, че полученият от него мозъчен инсулт е в пряка причинна връзка с преживяванията връзка са наказателния процес. Не е установено Р. З. И. да е преустановил практиката си на лесовъд, нито да е загубил клиенти. Въззивният съд е добавил, че справедливостта изисква съпоставяне на обезщетението с това на другото обвинено лице, за да обоснове по-големия размер на обезщетението на Р. З. И. и неоснователността на доводите на ПРБ и така да обоснове справедливия му размер 9 500 лева. Въззивният съд е приел, че обезщетение над 9 500 лева би надхвърлило вредите и довело до неоснователно обогатяване. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Страните спорят за определения (потвърдения) от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди, като изтъкват противоположни аргументи за неправилното му определяне. По касационната жалба на Прокуратурата на Република България: Прокуратурата на Р. България твърди, че присъденият на Р. З. И. размер на обезщетението за неимуществени вреди е несправедливо завишен и не съответства на действително претърпените вреди, на обществения критерий за справедливост и на установената практика, че понятието „справедливост“ не е абстрактно. Иска да бъде определен по-нисък размер на обезщетението. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят ПРБ твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като извежда следните правни въпроси: Дали неимуществените вреди следва да бъдат определяни от съда след задължителната преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства (които имат значение) за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД, които съдът следва да посочва, както и (да посочва) значението им за присъдения размер? ПРБ твърди, че такива обстоятелства са личността на увредения, данните за предишни осъждания и неправомерно поведение, начинът му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки за принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния му живот, разгласа и публичност, причиняване на здравословни увреждания. ПРБ твърди, че разрешение на поставения въпрос от въззивния съд е в противоречие с решения на ВКС: решение № 5 от 13.03.2013 г., решение № 832 /10.12.2010 г. и решение № 9 от 10.02.2022 г., които не представя, нито сочи по кои дела са постановени, нито от кои граждански отделения на ВКС, поради които те не са достатъчно индивидуализирани. Въпросите са обуславящи, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВС и ВКС по въпроса как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Настоящият състав намира, че по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД въззивният съд е съобразил приетото с в т. ІІ на ППВС № 4 /1968 г. и последващата практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, за това, че понятието справедливост е свързано с редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да прецени, за да определи размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Въззивният съд е посочил примерно обстоятелствата, които са визирани в установената практика, които имат значение за определяне на претърпените неимуществени вреди, след което е обсъдил конкретните такива обстоятелства, които са установени по делото и значението им за преценката на претърпените от ищеца неимуществените вреди и за определяне на необходимия размер на обезщетението. По-конкретно – въззивният съд е обсъдил тези, посочени по вид от жалбоподателя обстоятелства, които е установил по делото и тяхното значение за спора. Към това може да се добави, че ПРБ не твърди в касационната си жалба, че въззивният съд не е обсъдил конкретно обстоятелство, което има значение за размера на обезщетението, а че съвкупната преценка на установените обстоятелства определя по-нисък размер на обезщетението. По касационната жалба на Р. З. И.: В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване този жалбоподател твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като извежда следните правни въпроси: Какво следва да се включи в понятието „справедливост“ и кои са критериите за определяне на справедливия размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по смисъла на чл.52 ЗЗД по иска с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ и изисква ли приложението на принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД съобразяване на размера на обезщетението за неимуществени вреди с определения такъв в аналогични случаи, респ. с определеното обезщетение на друг подсъдим? Този жалбоподател твърди, че въпросите са разрешени в противоречие с т. II от ППВС № 4 /1968 г. и практиката на ВКС, отразена в решение № 154 / 18.08.2022 г. по гр.д. № 2893 /2021 г. на IV г.о., решение № 50212 /22.12.2022 г. по гр.д. № 4488 /2021 г. на III г.о. и решение № 126 /28.10.2020 г. по гр.д. № 4374 /2019 г. на III г.о. Както беше посочено по-горе, първият въпрос, който е изведен и от другия жалбоподател, е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с посочената и с установената практика на ВС и ВКС. Вторият въпрос също е обуславящ, доколкото видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, накрая той е изложил такъв евентуален мотив, за да обоснове присъдения на Р. З. И. размер (мотивът е в негова полза и аргумент срещу жалбата на ПРБ), но не е разрешен в противоречие с посочените три решения на ВКС, в нито едно от които не е прието обратното разрешение. Настоящият съдебен състав намира, че е налице съответствие с приетото в първото посочено решение, че справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогичните случаи и това е отразено и в присъдения (по това дело) размер на обезщетението (7 000 лева). Във второто посочено решение е прието, че конкретните обстоятелства се изследват, като се търси съответствие с обществения критерий за справедливост, а в третото е прието, че е необходим индивидуален подход и оценка на правнозначимите обстоятелства във всеки отделен случай, което изключва унифицираност. Именно затова въззивният съд е сравнил конкретните обстоятелства, които имат значение за различните размери на обезщетенията на двамата подсъдими и е установил, че разликите са съобразени при определяне на различните размери на обезщетенията. Т.е. въззивният съд е съобразил както сходствата, така и разликите и е използвал другия случай като допълнителен ориентир. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. В касационната си жалба Р. З. И. претендира разноски, но с оглед изхода от настоящото производство (касационната му жалба не е допусната до касационно обжалване) съдът намира, че не следва да му присъжда разноски. Воден от изложеното съдът