Решение № 3370 от 25.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12376/2025 г.

Производството e по реда на Глава дванадесета, чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК ) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – Пазарджик срещу решение № 5060/10.11.2025 г., постановено по адм. дело № 520/2025 г. по описа на Административен съд – Пазарджик, с което е отменено решение № 1012-12-164/1/15.04.2025г., издадено от директора на ТП на НОИ - Пазарджик и потвърденото с него разпореждане № РВ-3-12-01865593/10.03.2025г. на ръководител на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ - Пазарджик за възстановяване на недобросъвестно получено парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване. Наведените в жалбата пороци досежно неправилно приложение на материалноправната нормата на чл. 54к КСО във вр. чл. 114, ал. 1 КСО и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт са относими към касационните основания по чл.209, т.3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното съдебно решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жабата срещу издадения административен акт. Претендира разноски в производството. Ответникът – И. Г. Р., чрез пълномощник адв. Бабачев в писмен отговор, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на съдебни разноски, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл.220 АПК, настоящият състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол в първоинстанционното производство е решение № 1012-12-164/1/15.04.2025г., издадено от директора на ТП на НОИ - Пазарджик и потвърденото с него разпореждане № РВ-3-12-01865593/10.03.2025г. на ръководител на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ - Пазарджик за възстановяване на недобросъвестно получено парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване за периода от 18.04.2024г. до 11.10.2024г. вкл. в общ размер на 17525,56лв., от които 16233,96 лв. главница и 1291, 60лв. лихва. Правното основание за издаване на разпореждане № РВ-3-12-01865593/10.03.2025г. е нормата на чл.114, ал.1 и ал.3 КСО, съгласно която недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания се възстановяват от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл. 113. При анализа на цитираната разпоредба, решаващият съд обвързва правилното й приложение с наличието на комулативно изискуемите материалноправни предпоставки - плащането да е неоснователно и сумите да са получени недобросъвестно от лицето. По отношение на първата предпоставка, първоинстанционният съд приема за недоказано по безспорен начин осъществяването на трудова дейност от лицето през периодите, за които са издадени актове от здравните органи (болнични листи), с оглед нарушение на разпоредбата на чл. 46, ал.3 от КСО, с която органът мотивира неоснователността на обезщетението. Относно наличието на втората предпоставка, първоинстанционният съд обосновава извод досежно липсата на фактическа установеност за получаване на осигурително плащане от лицето, въпреки знанието от негова страна на факти и обстоятелства, които представляват пречка за получаване на това обезщетение, както и невярно деклариране на релевантни факти и обстоятелства. По изложените съображения, решаващият съд намира оспорените административни актове за постановени в нарушение на разпоредбата на чл. 35 АПК - при неизяснена фактическа обстановка, довела до неправилно приложение на материалния закон, поради което ги отменя. Върховният административен съд – шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Първоинстанционният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях. Решаващият съд изпълнява задължението си по чл. 168 АПК, като извършва съответния съдебен контрол на оспорения административен акт по критериите, посочени в чл. 146 АПК. По делото не се спори, че И. Г. Р. е осъществявал трудова дейност по трудов договор - с с „БУБА-КГВ“ ЕООД гр.Белово на длъжност специалист лесовъдство,считано от 09.04.2024г. За ответника по касация са подавани данни за периода от 09.04.2024 г. до 13.10.2024 г., но реално той е работил само през първите четири дни — от 09.04.2024 г. до 12.04.2024 г., а през останалото време е бил в отпуск поради временна неработоспособност. Постъпил е по трудов договор в дружеството на 09.04.2024 г., като на същата дата е започнал работа, според вписването в самия договор. От представеното в НАП уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ е видно, че трудовото правоотношение е на основание чл. 68, ал. 1, т. 2 от КТ, а именно — до завършване на определена работа, което не съответства на вписаното основание в трудовия договор. Трудовото правоотношение е прекратено на 14.10.2024 г., на основание чл. 325, ал. 4 от КТ — завършване на определената работа. Представени са болнични листове — първичен за периода от 15.04.2024 г. до 14.05.2024 г. с причина за неработоспособността „общо заболяване“ и определен режим домашен, с продължителност 30 дни. Впоследствие са издадени още четири броя последователни болнични листове. Жалбоподателят и още три лица са попълнили анкетни карти, с които са изяснили работата му през четирите дни реална трудова дейност. Той е посочил, че е извършвал дейност в гората. Упълномощеното лице на управителя на дружеството е отразило, че жалбоподателят е назначен на работа след проведено интервю, поради необходимост от още един лицензиран лесовъд. От събраните доказателства се установява, че първият от шестте болнични листа на жалбоподателя е издаден на 15.04.2024 г., като заключението е „трайно намалена работоспособност – обостряне“, а причината, предизвикала състоянието му, е нетрудова злополука. Ответникът е оспорил шестте болнични листа пред ТЕЛК – Пазарджик, но комисията е приела четири от тях за основателно издадени, а само болничните листове от 19.08.2024 г. и от 16.09.2024 г. – за неоснователно издадени. Видно от отчетната форма за явяване и неявяване на работа за месец 04.2024 г. е, че жалбоподателят е присъствал на работното си място от 09.04.2024 г. до 12.04.2024 г., т.е. четирите дни преди издадените му болнични листове. За тези четири дни жалбоподателят надлежно е получил трудовото си възнаграждение. Административният орган не е изследвал правнорелевантното обстоятелство, дали осигуреното лице действително е упражнявало трудова дейност в процесния период. Неоснователни са развитите от касатора доводи досежно наличието на основание за неизплащане на обезщетението, а именно,че ответникът по касация не е осъществявал трудова дейност по смисъла на § 1 т.5 ДР на КСО, В решението на директора на ТП на НОИ – Пазарджик не са изложени фактически основания, обуславящи наличието на сочената хипотеза.Твърденията за кратка действителна продължителност на полагания труд по трудово правоотношение и липсата на за проведен начален инструктаж за безопасност и здраве при работа не обосновават отсъствието на трудова дейност при ответника по касация в първите четири дни на полагане на труд- в тази насока показанията на работодателя му,както и на анкетираните служители не се различават от тези на самия служител- а именно,че преди възникването н алополуката същият е полагал труд по трудовия си договор. От съвкупния анализ на данните по делото не може да се направи обоснован извод относно поведение, действия или бездействия на Р., с които да д се обоснове нереалност на трудовото правоотношение,а оттам и липсата на осигурителни права.На още по силно основание прекратяването на трудовия договор е станало поради причина „завършване на определената работа“ ,което основание е и това,посочено в уведомлението до НАП.Представителят на работодателя изрично посочва,че причината за наемането му е необходимостта от още един лицензиран лесовъд,специалност,която Р. безспорно притежава,т.е. липсва и особената цел на фиктивното сключване на трудовия договор.В тази насока правилни са изводите на първоинстанционния съд,че ответникът по касация е доказал реалността на възникналото трудово правоотношение и следователно правомерността на полученото обезщетение за временна неработоспсобност. Изложените в касационната жалба доводи за неправилност на съдебното решение са свързани с неправомерното получаване на сумите за парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване, но не са относими към недобросъвестното поведение на получателя на осигурителните плащания като законова предпоставка за възстановяване на сумите. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба касационната инстанция намира, че по отношение на ответника не са налице комулативно изискуемите материалноправни предпоставки, съдържащи се в хипотезата на правната норма чл.114, ал.1 КСО. Съгласно трайно установената непротиворечива практика на Върховния административен съд, недобросъвестността не се предполага, а трябва да бъде установена, като доказателствената тежест се носи от издателя на административния акт. В оспореното решение по чл. 117, ал. 3 от КСО, което е предмет на пряк съдебен контрол, а също и в потвърденото с него разпореждане, липсват мотиви, обосноваващи недобросъвестност на жалбоподателя и съответно - основанието по чл. 114, ал. 1 от КСО. Не са посочени извършени от осигуреното лице действия в нарушение или заобикаляне на закона, или поведение, целящо да подведе и заблуди административния орган относно осигурителните му права. Издадените болнични листове спрямо ответника по касация са били в по-голямата си част потвърдени от органите по медицинската експертиза, поради което и доводите на касатора в тази насока не следва да водят на извод за наличието на недобросъвестност у ответника по касация. Съгласно легалната дефиниция на понятието "осигурено лице" по смисъла на част първа от КСО, дадена в §1, ал.1, т.3 ДР на КСО е, че такова е всяко "физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5;В случая безспорно се установява,че Р. има качеството на осигурено лице,полагащо труд по трудов договор,поради което и за него съществуват осигурителни права. Гореизложените фактически и правни обстоятелства водят до извод за незаконосъобразност на оспореното административно решение поради съществено нарушение на административнопроизводственото правило по чл. 117, ал. 3 от КСО за мотивиране чрез описание на фактическите основания, обосновали прилагането на чл. 114, ал. 1 от КСО. Административният орган не е изложил фактите, мотивиращи хипотезата на чл. 114, ал. 1 от КСО, не се е произнесъл по спора за добросъвестност. Недопустимо е липсата на мотиви в т. нар. мотивирано решение по чл. 117, ал. 3 от КСО да бъде преодоляна по пътя на съдебния контрол. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника и съобразно представените доказателства за реалното им извършване,, от бюджета на НОИ / § 1 т.6 ДР АПК/ следва да се изплати на И. Г. Р. сума в размер на 766,94 евро – възнаграждение за един адвокат. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,