Определение № 1667 от 01.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 285/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по жалба на З. К. С. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № № 7453/ 08.12.2025 г. по гр.д.№ 1801/ 2025 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 41044/ 2023 г. и като краен резултат са отхвърлени предявените от жалбоподателя против Върховен административен съд /ВАС/ искове, квалифицирани по чл.49 ЗЗД - за осъждане на ответника да плати сумата от 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от постановени незаконосъобразни и неправилни окончателни съдебни актове /определение № 6432/ 15.06.2023 г. по адм.д.№ 5068/ 2023 г. на ВАС, решение № 8048/ 21.07.2023 г. по адм.д.№ 7378/ 2022 г. на ВАС,/ ведно със законната лихва от 24.07.2023г. до изплащане на сумата и е разпределена отговорността за разноските по делото.

В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига въпросите 1. “Представлява ли силата на пресъдено нещо (СПН) на окончателен съдебен акт, постановен от национален съд, произнасящ се като последна инстанция (ВАС), пречка за ангажиране на отговорността на държавата за вреди по чл. 2в ЗОДОВ, когато тези вреди са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС?“; 2. „Представлява ли достатъчно съществено/явно квалифицирано нарушение на правото на ЕС по смисъла на чл. 2в ЗОДОВ, неосигуряването на справедлив съдебен процес и/или на ефективни правни средства за защита (нарушение на чл. 47 от ХОПЕС) от страна на национален съд, когато е налице отказ от достъп до правосъдие и/или отказ да се приложи задължителна практика на ВКС/СЕС?“; и 3. „Налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до очевидна неправилност на решението, когато въззивният съд отказва да допусне Съдебно-психиатрична експертиза (СПсихЕ) за доказване на неимуществени вреди, при положение че: * Ответникът (ВАС) не оспорва противоправността на актовете по същество, а оспорва единствено допустимостта на исковете. * Ответникът не оспорва липсата на вреди, а само правната възможност да му се търси отговорност. * Искът е за неимуществени вреди (болки и страдания), а ищецът е с трайно установена 75% неработоспособност?“. Според касатора тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, същевременно имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Касаторът е депозирал допълнения към изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на 20-ти и 21.01.2026 г., но това е станало след изтичане на срока за касационно обжалване на въззивното решение, поради което съдът не ги обсъжда.

Ответната страна ВАС оспорва жалбата като поддържа, че първият въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК съдът да се е произнесъл по него и същият да е обуславящ изхода на делото. Въпросът предполагал преценка на обстоятелство, свързано с основателност на претенция по чл.2в ал.1 т.1 ЗОДОВ, а в случая искът бил квалифициран по чл.49 ЗЗД. Счита, че питането под номер 2 не съставлява правен въпрос, по смисъла на т.1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. ВКС, ОСГТК, а представлява оплакване на жалбоподателя за допуснато според него нарушение при формирането на изводите на въззивната инстанция. Третото питане също не съставлявало годно общо основание за допускане на касационно обжалване, а било оплакване за процесуално нарушение. Поради това моли касационното обжалване да не бъде допуснато, евентуално излага съображения по същество за правилност на обжалваното решение.

Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.

За да отхвърли иска, въззивният съд приел, че функционалният имунитет на магистратите-съдии не изключва отговорността за вреди от незаконосъобразен съдебен акт, в който случай Държавата може да носи отговорност чрез съответния съд като процесуален субституент. Отговорност за вреди от влезли в сила неправилни актове можело да се търси, когато неправилността е предварително установена по надлежния ред и актът е отменен. Основание за отговорност възниквала, когато противоправността на влезлия в сила акт е установена или чрез някой от предвидените в процесуалните закони способи, или когато е допуснатото очевидно, явно нарушение – такова, което може да се констатира от страна на съдебния състав, разглеждащ иска за обезщетение на вреди, чрез самото прочитане на съдебния акт, сочен за порочен. Производството по обезщетяване на вреди не можело да служи за преразглеждане на вече приключил спор, по който е формирана сила на пресъдено нещо. В случая определение № 6432/ 15.06.2023 г. по адм.д.№ 5068/ 2023 г. на ВАС, с което било оставено в сила определение № 8153/ 19.10.2022 г. по адм.д.№ 5821/ 2022 г. на Административен съд – София град /АССГ/, с което била върната исковата молба на З. С. поради неизпълнение на указания по отстраняване на нередовности, и решение № 8048/ 21.07.2023 г. по адм.д.№ 7378/ 2022 г. на ВАС, с което било оставено в сила решение № 3534/ 27.05.2022 г., по адм.д.№ 3281/ 2020 г. на АССГ, отхвърлящо иск на З. С. по съображения, че не е доказал твърденията си, не разкривали такива признаци. Нямало очевидно допуснато нарушение на съда, мотивите били разбираеми, логични и ясни. Нямало лишаване от право на справедлив процес, нито нарушение на общностното право. При липса на допуснато очевидно нарушение от съда при издаване на процесните актове, претенцията на З. К. С. била неоснователна.

Така мотивираното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол по повдигнатите равни въпроси. Първият формулиран от касатора въпрос не е обуславящ, тъй като нито има произнасяне по иск по чл.2в ЗОДОВ /претенцията е квалифицирана по чл.49 ЗЗД/, нито съдът е постановил, че силата на пресъдено нещо на окончателен съдебен акт винаги е пречка за ангажиране на отговорността на държавата за вреди. Обратно, съдът е постановил, че основание за възникване на отговорността е противоправността на влезлия в сила акт да е установена или чрез някой от предвидените в процесуалните закони способи ИЛИ когато е допуснатото очевидно, явно нарушение, което може да бъде констатирано от сезирания с иска за обезщетяване на вредите съд при обикновен прочит на съответния съдебен акт. Затова първият въпрос е необуславящ.

Необуславящ е и вторият въпрос. Въззивният съд не е излагал мотиви за фактическия състав, от който възниква вземане по чл.2в ЗОДОВ, той се е произнесъл по иск, квалифициран по чл.49 ЗЗД. Няма и произнасяне, че е налице отказ от достъп до правосъдие или отказ да се приложи задължителна практика на ВКС или СЕС /обратно, счетено е, че актовете на ВАС, сочени от ищеца като незаконосъобразни, са с ясни, точни и разбираеми мотиви/, а в производството по чл.288 ГПК различни фактически установявания не могат да бъдат правени. Освен това въззивният съд не се е произнасял по приложението на чл.47 ХОПЕС, тъй като той е квалифицирал иска по българското, а не по съюзното право.

Третото питане не отговаря на изискванията, които ал.1 на чл.280 ГПК поставя към общото основание за достъп до касационен контрол. То не касае правните разрешения на въззивния съд, обусловили формираната правораздавателна воля в обжалвания акт. Касае се за въпросително формулирано твърдение на касатора, че въззивният съд неправилно е отказал да назначи исканата от него експертиза. Това е касационен довод за процесуално нарушение и то с оглед конкретиката на делото, който не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. В това производство се разглеждат поставени от касатора правни въпроси и доколко са налице основания по тях да се допусне касационен контрол.

По изложените съображения съдът