Определение № 2549 от 15.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4601/2024 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК като е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 74 168/01.07.2024 година, подадена от А. Б. М., против определение № 6569/26.04.2024 година на Софийския градски съд, ЧЖ-І-Ж, постановено по ч. гр. д. № 3846/2024 година. С обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното разпореждане № 40 622/18.03.2024 година на Софийския районен съд, 175-ти състав, постановено по гр. д. № 619/2024 година, с което е върната подадената от А. Б. М. срещу М. С. Ж. искова молба с вх. № 392/02.01.2014 година, като производството по делото е прекратено като недопустимо на основание чл. 130 от ГПК. В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото и потвърденото с него първоинстанционно разпореждане да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния Софийски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, предпоставки за допускане на исканото касационно обжалване. А. Б. М. е била уведомена за обжалваното определение на 27.06.2024 година, а подадената от нея против същото частна касационна жалба е с вх. № 74 168/01.07.2024 година. Поради тона същата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: С няколко последователни молби А. Б. М. е направила искания за отвод на съдебния състав по делото, основани на разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК. Същите са мотивирани с твърдения относно водените от М. съдебни производство и произнасянето на членовете на съдебния състав по част от тези спорове, които обаче не са идентични с настоящия такъв. С оглед на това исканията са неоснователни и трябва да бъдат оставени без уважение. Произнасянията на членовете на съдебния състав по други водени от М. съдебни производства не представляват основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, а и не сочат на тяхна заинтересованост на иска от настоящето производство. Съставът на Софийски градски съд е приел, че от събраните по първоинстанционното гр. д. № 619/2024 година по описа на Софийския районен съд, 175-ти състав доказателства се установявало, че производството било образувано по искова молба от А. Б. М. срещу М. С. Ж., с която били предявени установителни искове с правна квалификация чл. 496, ал. 3, във връзка с чл. 490 от ГПК, във връзка с чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД за недействителност на публичната продан по два броя постановления за възлагане на недвижими имоти от 18.10.2017 година по изпълнително дело № 20158490400711 по описа на А. П.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители, по силата на които били възложени на И. Г. Ж. / идеална част от гараж №, [улица] / идеална част от гараж №, [улица], както и за признаване за установено, че М. Ж. била придобила имуществото без основание в качеството й на привиден кредитор. В исковата молба и молбите-уточнение А. Б. М. твърдяла, че И. Ж., наследодател на ответницата М. С. Ж., провеждала незаконосъобразно принудително изпълнение срещу ищцата с оглед на това, че била привиден кредитор с несъществуващо вземане. Вземането се основавало на запис на заповед от 27.02.2007 година за сумата от 130 100.00 €, който бил невалиден и нередовен от външна страна, защото липсвал един от неговите реквизити, а именно падеж на записа на заповед, въз основа на който бил издаден изпълнителен лист по гр. д. № 9393/2007 година по описа на Софийския районен съд, 54-ти състав. С определение от 14.08.2007 година, постановено по гр. д. № 3134/2007 година по описа на Софийски градски съд било установено, че записът на заповед бил нередовен поради липса на падеж и съдът обезсилил издадения изпълнителен лист, защото записът на заповед подлежал на предявяване, каквото действие не било извършено. И. Ж. била предявила претенция по исков ред и същата била уважена с решение по гр. д. № 3641/2007 година по описа на Софийски градски съд, с което вземането било присъдено на основание договор за заем. Това решение било обезсилено с решение по гр. д. № 1804/2009 година по описа на Софийския апелативен съд поради произнасяне по непредявен иск. При връщане на делото на Софийски градски съд било образувано гр. д. № 12 957/2009 година по което с решение № 746/24.02.2010 година сумата била присъдена на И. Ж. въз основа на записа на заповед, въпреки че същият не бил представен по делото и въпреки неговата нередовност от външна страна поради липса на падеж и липса на предявяване. С решение № 525/19.03.2013 година по гр. д. № 4012/2011 година по описа на Софийския апелативен съд, първоинстанционното решение било потвърдено, а с определение от 25.07.2014г., постановено по т. д. № 3135/2013 година по описа на ВКС, ТК, II т. о., въззивното решение на Софийския апелативен съд не било допуснато до касационно обжалване. С решение от 11.02.2019 година по т д. № 2043/2018 година по описа на ВКС, ТК, I т. о., било оставено без уважение искането на А. Б. М. за отмяна на влязлото в сила решение № 525/19.03.2013 година по гр. д. 4012/2011 година по описа на Софийски апелативен съд и оставеното с него в сила решение № 746/24.02.2010 година по гр. д. № 12 957/2009 година по описа на Софийски градски съд. С определение от 24.01.2023г. по гр. д. № 147/2023 година по описа на ВКС, ГК, IV г.о. било оставено без разглеждане ново искане на М. за преразглеждане на влязлото в сила решение. Вследствие на това, с влязло в сила решение № 746/24.02.2010 година по гр. д. № 12957/2009 година по описа на Софийски градски съд, М. С. Ж. била осъдена да заплати на наследодателката на М. С. Ж. сумата по записа на заповед. За изпълнение на това вземане било образувано изпълнително дело. № 20158490400711 на А. П.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители с взискател И. Ж. и А. М. в качеството й на длъжник, по което била извършена процесната публична продан и имотите били възложени на взискателя. С обжалваното разпореждане районният съд бил приел, че видно от всички изложени от А. Б. М. съображения, същата основавала правния си интерес от предявените искове на твърдения за неправилност на влязлото в сила на 25.07.2014 година решение № 746/24.02.2010 година по гр. д. № 12 957/2009 година по описа на СГС, с което била осъдена да заплати на И. Ж. (наследодател на М. С. Ж.) сумата от 130 100.00 € по запис на заповед от 27.02.2007 година. Първоинстанционният съд бил приел, че изложените от А. Б. М. твърдения за нередовност на записа на заповед от външна страна поради липса на реквизит (падеж), за липса на предявяване на записа на заповед, както и за извършени процесуални нарушения в исковото производство не подлежали на разглеждане в производството пред първоинстанционния съд, тъй като то не можело да се основава на обстоятелства, обхванати от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение с оглед установената в чл. 299, ал. 1 от ГПК забрана за пререшаване на спора. Ищцата по настоящото производство А. Б. М. била ответник в производството по гр. д. № 12 957/2009 година по описа на Софийски градски съд, а ответницата М. С. Ж. била лице по чл. 298, ал. 2 от ГПК–наследник на ищцата И. Г. Ж., поради което пределите на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по изложените от М. въпроси обхващали и двете страни по настоящото дело. Първоинстанционният съд бил приел, че не следва нещо различно и от цитираното от ищцата разрешение дадено с т. 1 от Тълкувателно решение № 4/11.03.2019 година, постановено по тълк. д. № 4/2017 година на ОСГТК на ВКС, според което възлагането при публична продан на привиден кредитор не пораждало вещнопрехвърлителен ефект. Съгласно приетото в мотивите на горното тълкувателно решение, привиден бил кредиторът, чието изпълняемо право не съществувало и целта на исковата защита по този ред била да се гарантират правата на лицето, засегнато от незаконосъобразното изпълнение на несъществуващото материално право, като се установяло по исков ред, че то не съществува. Тази защита, обаче, била неприложима в случаите, в които изпълняемото материално право на взискателя, сочен за привиден кредитор, вече било установено по отношение на длъжника-ищец с влязло в сила решение. В такъв случай длъжникът по изпълнението не можел да използва този способ за защита, за да достигне до преразглеждане на въпроси, установени със сила на пресъдено нещо по отношение на него. Той можел да оспорва постановлението за възлагане само по реда на чл. 496, ал. 3 от ГПК при нарушаване на чл. 490 от ГПК и при невнасяне на цената, като районния съд бил приел, че с предявените в производството по гр. д. № 619/2024 година по описа на Софийския районен съд, 175-ти състав искове такива нарушения не били наведени от ищцата, въпреки дадените указания за уточняване на правния интерес. Въззивният съдебен състав напълно споделял изложените от първоинстанционния съд в обжалваното разпореждане мотиви, поради което и на основание чл. 272, във връзка с чл. 278, ал. 4 от ГПК препращал към тях. Доводите и възраженията на А. Б. М. били неоснователни. В обжалваното разпореждане били изложени подробни съображения, че исковете били недопустими поради липсата на абсолютна процесуална предпоставка, а именно–наличието на правен интерес. Публичната продан не била договор за продажба по своето естество, а изпълнителен способ в производство, което завършвало с едностранен властнически акт–този на органа по принудително изпълнение-в което се прилагали специалните правила на изпълнителния процес. След влизане в сила на постановлението за възлагане проданта се стабилизирала и можела да бъде атакувана само по исков ред и на ограничени основания, предвидени в чл. 496, ал. 3 от ГПК, на които А. Б. М. не се позовава, като било недопустимо обявяване на недействителността на публичната продан на други основание, извън посочените. Съгласно чл. 496, ал. 3 от ГПК действителността на публичната можела да бъде оспорвана по исков ред само при нарушаване на чл. 490 от ГПК и при невнасяне на цената. Това били случаите, когато в наддаването били участвали лица без право на това-длъжника, неговият законен представител, длъжностните лица от канцеларията на районния съд, служителите на съдебния изпълнител, както и лицата, посочени в чл. 185 от ЗЗД. Другото основание за недействителност било обявяване за купувач на лице, което не било внесло пълния размер на продажната цена. Само при наведени такива твърдения от страна на ищеца за прогласяване недействителността на публичната продан искът по чл. 496, ал. 3 от ГПК щял да бъде допустим. В случая нито в исковата молба, нито в уточняващите иска молби, А. Б. М. била въвела твърдения за наличие на някоя от предвидените в чл. 496, ал. 3 от ГПК ограничени хипотези, обуславящи недействителност на публичната продан. Като аргумент за нищожност А. Б. М. била изтъкнала неправилност на влязлото в сила на 25.07.2014 година решение № 746/24.02.2010 година по гр. д. № 12 957/2009 година по описа на Софийски градски съд, с което била осъдена да заплати на И. Ж. (наследодател на ответницата) сумата от 130 100.00 € по запис на заповед от 27.02.2007 година. Както правилно било посочено от първоинстанционният съд, всички изложени от М. твърдения за нередовност на записа на заповед от външна страна поради липса на реквизит (падеж), за липса на предявяване на записа на заповед, както и за извършени процесуални нарушения в исковото производство, не можели да бъдат разгледани в производството по исковете, предмет на гр. д. № 619/2024 година на Софийския районен съд, предвид установената в чл. 299, ал. 1 от ГПК забрана за пререшаване на спора. По тези съображения, обжалваното първоинстанционно разпореждане било правилно и следвало да бъде потвърдено. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Б. М. е поискала въззивното определение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите: 1.) представлява ли основание за отвод по реда на чл. 22, ал. 1, т.6 от ГПК многократното участие на председателя на въззивния съдебен състав по предходни дела, произтичащи от един и същи юридически факт с елемент на престъпност от участие по въззивното производство в Софийски градски съд, с оглед на разрушеното доверие и сезирането на Прокуратурата на Република България със сигнал по чл. 205, ал. 1 от НПК и доколко възникналия конфликт на интереси между член на съдебния състав и една от страните (в случая касаторката) е основание за отвод или не засяга обективността и законосъобразността на крайния акт-решението? и 2.) длъжен ли е въззивният съд да прецени, че прехвърлителите сделки, извършени съобразно проведената публична продан в полза на привиден кредитор са лишени от правно основание, което води до обоснованост на заявения правен интерес за прогласяване недействителността им по предявените искове, които са явяват допустими, тъй като заявения правен интерес е различен, т. е. не е идентичен с правния интерес по осъдителното решение от 24.02.2010 година, зачетено от съда със сила на пресъдено нещо, която в случая не е валидно възникнала?. Първият от така поставените въпроси не обуславя допускане на въззивното определение на Софийски градски съд до касационно обжалване тъй като фактът дали са били налице основания за отвод на член от състава или на целия състав и въпреки това такъв не е бил направен, не води директно до неправилност на съдебния акт. Затова отговорът на този въпрос ще е без значение в случай, че обжалваният съдебен акт е правилен. Вторият от поставените въпроси също не обуславя допускането на въззивното определение до касационно обжалване. По отношение на него определението не е в противоречие, а в съответствие с ТР № 4/11.03.2019 година, постановено по тълк. д. № 4/2017 година на ОСГТК относно фигурата на привидния кредитор. Както е посочено в същото длъжникът и третите лица, дали реално обезпечение на чужд дълг, могат да оспорят вземането на взискателя, а третото лице и обезпечението, както по време, така и след приключване на принудителното изпълнение. Несъществуването на изпълняемото право може да бъде установено и след приключване на изпълнителния процес. Принудителното осъществяване на вземането не лишава нито длъжника, нито третото лице, дало реално обезпечение на чужд дълг, от възможността да се защитят от материалнонезаконосъобразния изпълнителен процес. Когато към момента на публичната продан привидният кредитор-взискател по изпълнението няма изпълняемо право и в рамките на спор за собственост (по аргумент на чл. 483 от ГПК) длъжникът-собственик може да оспорва законосъобразността на публичната продан, поддържайки че постановлението за възлагане, макар и необжалвано и влязло в сила, няма вещнопрехвърлителен ефект и купувачът от публичната продан не може да придобие правото на собственост, защото собственикът на имота е нямал качеството на длъжник по проведеното принудително изпълнение. При такива спорове доказателствената тежест за съществуването или несъществуването на изпълняемото право се разпределя между страните по правилата на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Когато вземането не е установено със сила на пресъдено нещо, но доказателствената тежест за него се носи от кредитора-взискателя. В случаите, когато вземането е установено със сила на присъдено нещо то длъжникът е този, който трябва да установи, че същото е престанало да съществува, било защото е погасено или поради други причини. Това доказване обаче може да се основава само на факти свързани с вземането, настъпили след влизането в сила на съдебното решение за установяване на вземането или на факти, които не са обхванати от силата на присъдено нещо. Извършената публична продан, доколкото не е пряко свързана и не влияе на съществуването на вземането, не е такъв факт и въз основа на нея не може да се извърши преразглеждане на влязлото в сила съдебно решение за установяване на вземането въз основа на факти, които са били налице по време на спора и са били преценявани от съда. Същевременно както е посочено в т. 3 от ТР № 4/11.03.2019 година, постановено по тълк. д. № 4/2017 година на ОСГТК на ВКС, съгласно недействителността на публичната продан по чл. 496, ал. 3 от ГПК може да се релевира както чрез самостоятелен установителен иск, така и чрез позоваване от ищеца и възражение на ответника в други производства. Извън тази недействителност законът не е предвидил други възможности за обявяване на нищожността на публичната продан по исков ред. Такива искове предявени на други основания, извън изрично посочените в закона, включително и на общите основания за недействителност на договорите по ЗЗД са недопустими. Това произтича от факта, че публичната продан не е договор, а едностранен властнически акт на съдебния изпълнител, поради което не са приложими основанията за недействителност на сделките. В този смисъл са определение № 81/20.02.2012 година, постановено по ч. гр. д. № 498/2011 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., определение № 1102/06.11.2013 година, постановено по гр. д. № 4139/2013 година, определение № 477/12.11.2019 година, постановено по ч. гр. д. № 3468/2019 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 1784/22.04.2023 година, постановено по. г. гр. д. № 1207/2023 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и други. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК А. Б. М. е навела твърдения, от които може да бъде направен извод, че е поискала въззивното определение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение (определение) представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод за недопустимост на производството. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по същество, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от А. Б. М. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Софийски градски съд С оглед на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, предпоставки за допускане на исканото касационно обжалване на определение № 6569/26.04.2024 година на Софийския градски съд, ЧЖ-І-Ж, постановено по ч. гр. д. № 3846/2024 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение