Определение № 4089 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 323/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу решение № 5125 от 07.08.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2325/2024 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Е въззивен състав, в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 20120694 от 20.05.2021 г., постановено по гр. д. № 68330/2019 г. по описа на Софийски районен съд, 82 състав, жалбоподателят АПИ е осъден да заплати на ищеца С. Г. С. допълнително следните суми, представляващи имуществени вреди, претендирани от ищеца на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД във връзка с настъпило на 30.03.2015 г. ПТП, при което той е пострадал: сумата от 24,40 лв. /разлика над присъдените 73,20 лв. до 97,60 лв./, представляваща разходи за лекарства за периода от 30.03.2015 г. до 26.10.2015 г., ведно със законната лихва от 30.03.2015 г. до окончателното плащане; сумата 1752 лв. /разлика над присъдените 5256 лв. до 7008 лв./, представляваща разходи за закупуване на перкутанна стабилизация, ведно със законната лихва от 03.04.2015 г. до окончателното плащане; сумата от 11,60 лв. /разлика над присъдените 34,80 лв. до 46,40 лв./, представляваща разходи за потребителска такса, ведно със законната лихва от 20.04.2015 г. до окончателното плащане. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумите от 73,20 лв. - разходи за лекарства за периода от 30.03.2015 г. до 26.10.2015 г., ведно със законната лихва от 30.03.2015 г. до окончателното плащане; от 5256 лв. - разходи за закупуване на перкутанна стабилизация, ведно със законната лихва от 03.04.2015 г. до окончателното плащане; от 34,80 лв. - разходи за потребителска такса, ведно със законната лихва от 20.04.2015 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се поддържа твърдение, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Оспорват се изводите на съда относно степента на съпричиняване от пострадалия, тъй като съдът не бил отчел всички обстоятелства по делото и не се бил произнесъл по наведените от страната твърдения и възражения, както и не бил направил цялостен анализ на доказателствения материал. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен следният въпрос: „Задължен ли е въззивният съд в мотивите на постановеното от него решение да извърши анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните по очертаните от тях спорни въпроси, имащи правно значение за съществуването на спорното право?“. Във връзка с поставения въпрос са цитирани и решения на ВКС, с които се твърди, че са в противоречие изводите на въззивната инстанция. Ответникът по касационната жалба С. Г. С., чрез процесуалния представител, в писмен отговор поддържа, че подадената жалба е неоснователна. Третите лица – помагачи на страната на ответника – „ЗМБГ“ АД и „Регионално пътно строителство“ ЕООД не изразяват становище. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивни жалби от ищеца С. Г. С., от ответника Агенция „Пътна инфраструктура“ и от третото лице-помагач „ЗМБГ“ АД срещу първоинстанционното решение, с което частично са били уважени исковете с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД и 86 ЗЗД, предявени от С. С. против АПИ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, претърпени от ищеца при ПТП от 30.03.2015 г., настъпило вследствие на бездействие на служители на ответника по поддържане на участъка по ПП I-16 км 48+138 от [населено място] към [населено място]. Констатирал е, че с влязло в сила на 19.04.2022 г. решение № 5577 от 19.07.2019 г., постановено по гр. д. № 1817/2016 г. по описа на СГС Агенция „Пътна инфраструктура“ е била осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 45 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на същото ПТП. По процесния иск, с който се претендира обезщетение за имуществени вреди, съдът е посочил, че в тежест на ищеца е да установи осъществяването на описаното в исковата молба събитие, в причинна връзка с което са настъпили твърдените от него имуществени вреди, неизпълнението на нормативно установени изисквания относно поддържане на пътната настилка, чието изпълнение ответникът следва да организира и контролира, и обуславящото отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД правоотношение по възлагане на работа на лица, при или по повод извършването на която последните са станали причина за вредоносното деяние. Определил е, че в конкретния случай спорни между страните са останали въпросите дали Агенция „Пътна инфраструктура“ е материално-правна легитимирана да отговаря за настъпилите вреди, налице ли е причинната връзка между твърдените вреди и настъпилото ПТП, какъв е размерът на същите, какъв е размерът на съпричиняването. Относно отговорността на АПИ, съдът е посочил, че доколкото се твърди, че вредите са настъпили вследствие на противоправното бездействие на Агенцията, то следва да се установи правната норма, която я задължава да извършва дейност по поддържане на пътната настилка. От отделеното с доклада по делото като безспорно обстоятелство относно мястото на настъпването на ПТП - ПП I - 6 км 48+138, съдът е направил извод, че по смисъла на чл. 3, ал. 2 Закона за пътищата /ЗП/ пътят е републикански, поради което и за поддържането и ремонта му отговаря АПИ на основание чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 ЗП. Допълнил е, че Агенцията като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 30, ал. 1 ЗП и чл. 13 ЗДвП чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението, като в случая е приел, че именно бездействието на последните във връзка с поддържане на пътя, вкл. във връзка с опесъчаване и обезопасяване на проходимостта му при зимни условия, е довело и до неизпълнение на задължението по чл. 30, ал. 1 ЗП и чл. 13 ЗДвП, поради което е направил извод, че на основание чл. 49 ЗЗД ответникът носи отговорност за причинените вреди при процесното ПТП. От констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 3 от 30.03.2015 г. и приетата по делото авто-техническа експертиза, кредитирана като пълно и компетентно изготвена, съдът е приел за установен механизма на пътния инцидент. Относно причините, поради които е настъпило процесното ПТП, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че същото е настъпило вследствие на бездействие на служители на ответника, които не са изпълнили задължението си да поддържат процесния участък в състояние, отговарящо на изискванията за безопасно движение, като предприемат действия по опесъчаване на заледени участъци. Съдът е обсъдил изложеното от вещото лице, че загубата на управление от страна на водача на превозното средство е обусловена от наличието на заледени участъци от пътната настилка, като е отчел и изявлението му, че ако участъкът не е бил заледен не би се стигнало да загуба на напречната устойчивост на превозното средство. Въз основа на посоченото е приел, че причина за настъпване на процесното ПТП е именно преминаването през заледен участък от пътното платно. Във връзка с възраженията на АПИ и третото лице-помагач „ЗМБГ“ АД, че са изпълнили задълженията си по поддръжка с оглед установеното от приетия седмичен отчет, че опесъчаване на процесния участък е било извършено на датата на ПТП, съдът е посочил, че не е установено кога е било извършено същото в рамките на календарния ден, предвид че инцидентът е настъпил рано сутринта към 7,10 ч. Допълнил е, че независимо от това кога е било извършено опесъчаването, същото не е довело до необходимата зимна поддръжка, осигуряваща безопасно преминаване на автомобили, доколкото са останали участъци на пътното платно, които са били заледени и са създали предпоставки за настъпване на пътното произшествие. По отношение на претендираните от ищеца имуществени вреди, съдът е анализирал събрания доказателствен материал – както представения от ищеца, така и приетите по делото счетоводна и медицинска експертиза, както и обясненията на разпитаните в съдебно заседание вещи лица. След съвкупен анализ на доказателствения материал, въззивният съд е приел, че претендираните от ищеца разходи /с изключение на сторените разходи за болногледач, които не са били предмет на въззивно обжалване/ са в причинна връзка с настъпилото ПТП. Позовал се е на посоченото от вещото лице лекар-неврохирург, че за лечението на травмите на ищеца е било необходимо поставянето на транспедикуларна стабилизираща система, която НЗОК не заплаща. От представените по делото фактура № [№] от 03.04.2025 г., издадена от УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, на стойност 8760 лева за перкутанна стабилизация - 8 винта, 2 пръчки и 8 иннера, както и стаплер за кожен разрез кат № 783100, както и фискален бон за същата сума, съдът е приел претенцията за консумативи за оперативното лечение за доказана. Същото е приел и по отношение на заплатената потребителска такса в размер на 58 лева, за която са били представени фактура № [№] от 20.04.2015 г. и касов бон. Във връзка с разходите за лекарства съдът е посочил, че по делото са представени 13 броя фискални бонове за закупени лекарства и 3 броя рецептурни бланки, отговарящи на изписаното от болницата лечение. Във връзка с наведените от ответните дружества възражения за липсата на причинна връзка между ПТП и закупените от ищеца лекарства, съдът е посочил, че по делото не е установено претендираните разходи да са свързани с придружаващи заболявания на ищеца, респ. същите да не са били сторени във връзка с настъпилото произшествие. Предвид извода за наличието на материалните предпоставки за уважаване на предявения иск, на следващо място решаващият състав е разгледал заявеното възражение за съпричиняване от пострадалото лице с оглед евентуалното намаляване на дължимото обезщетение по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Посочил е, че във въззивното производство е прието като доказателство, на основание чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, препис от влязлото в сила решение, с което Агенция „Пътна инфраструктура“ е била осъдена да заплати на С. С. обезщетение за неимуществени вреди. В тази връзка въззивният състав не е възприел твърдението на ищеца, че влязлото в сила решение се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на определения му принос в настъпването на ПТП, възлизащ на 20 %. Съдът се е аргументирал, че констатациите на състава на СГС, разгледал гр. д. № 1817/2016 г., по отношение на съпричиняването са отразени в мотивите на приетото като доказателство решение, които обаче не са източник на правни последици. Съдът е подчертал, че произнасянето по въпросите, включени в обхвата на силата на пресъдено нещо, съобразно правилото на чл. 298 ГПК, се съдържа единствено в диспозитива на съдебното решение. Предвид посоченото решаващият състав е приел, че приносът на ищеца подлежи на самостоятелно установяване в рамките на производството по иска за имуществени вреди, с който е сезиран. С оглед на събраните по делото доказателства по делото, съдът е направил извод, че е установено по категоричен начин, че ищецът е допринесъл с поведението си за настъпване на вредоносния резултат, тъй като в нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП е управлявал лекия автомобил с несъобразена скорост спрямо пътните условия в 7,10 сутринта при мокра настилка в планинско-гориста местност. Съдът е кредитирал изложеното от вещото лице, въз основа на което е приел, че ищецът е следвало да съобрази поведението си с участъка от движение /завой/, с времето на преминаване /ранните часове на деня/ при наличие на мокра пътна настилка, при която са налице предпоставки пътят да има заледени зони, и да избере скорост, съобразена с описаните условия. Въз основа на приетата и неоспорена АТЕ е направил извод за основателност на възражението за съпричиняване, като е приел, че приносът на пострадалия, изразяващ се в управление на автомобила със скорост, несъобразена с атмосферните условия, възлиза на 20 %, с колкото следва да се намали приетия за основателен размер на обезщетението. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения: Поставеният в изложението въпрос е релевантен за изхода на спора, но не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същият е разрешен в съответствие с установената съдебна практика, включително с посочената от касатора. В нея безпротиворечиво се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира собствени правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава и има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор /така мотивите към т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. В настоящия случай, въззивният съд е изпълнил задълженията си съобразно закона и съдебната практика, включително и посочената от касатора. Изложил е собствени мотиви, в които е направил анализ на събрания доказателствен материал – писмени доказателства, медицинска документация и експертизи, като е изяснил кои релевантни за спора факти приема за установени и кои не. Решаващият състав е разгледал възраженията и доводите на жалбоподателя, включително и по въпроса за наличието на съпричиняване и на неговата степен, както и е изложил съображения по всички относими към решаването на спора по същество въпроси. Съобразил е, че именно ответникът е отговорен за поддържането на пътищата, което в зимния сезон се изразява в почистване и опесъчаване, чиято цел е именно ограничаването на заледяването на пътя, в случая основна причина за настъпване на ПТП. Съдът е обсъдил представените доказателства във връзка с твърдението, че на датата на ПТП е било извършено почистване на пътя, но е посочил, че по делото не е било ясно кога точно се е случило това. Във връзка с възражението за съпричиняване също е взел предвид всички конкретно установени в случая обстоятелства относно състоянието на пътя, атмосферните условия, конкретната отсечка /завой/, както и конкретните действия на водача на автомобила. В този смисъл оплакванията на жалбоподателя касаят извършената от съда преценка на доказателствата по вътрешно убеждение и изводите му вследствие на тази дейност. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени или фактически изводи. Във фазата по селекция на касационните жалби по критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК настоящата инстанция не би могла да обсъжда изцяло и докрай събраните по делото доказателства и да се произнася по съществото на спора. В заключение, въпросът е релевантен за изхода на делото, но не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото съдът е съобразил всички конкретно установени обстоятелства от значение за спорния въпрос и за преценка основателността на твърденията и исканията на страните, за което е изложил и съответни мотиви, които са последователни и ясни. Следователно касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение