Определение № 299 от 13.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1769/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Фортис Трейд „ ООД против решение № 1128/05.06.2020 г. по т.д.№ 4261/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1011/03.06.2019 г. по т.д.№ 932/2018 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение са отхвърлени предявените от касатора против „ДЗИ – Общо застраховане „ ЕАД искове,съответно квалифицирани: с правно основание чл.343 ал.1 вр. с чл.386 от КЗ, за заплащане на сумата от 31 449,18 лева, дължимо на основание застрахователен договор, сключен със застрахователна полица № 510216031000062/18.07.2016 г., в обезщетяване на вреди, настъпили в причинна връзка със застрахователно събитие от 18.03.2017 г. – пълна загуба на превозван товар, покрито от застрахователния договор, както и с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД, за сумата от 1 873,21 лева – обезщетение за забава в издължаване на главницата, за периода 12.10.2017г. – 15.05.2018 г.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – несъобразяване със събрани по делото и значими за изхода му доказателства, непроизнасяне по всички доводи и възражения на страната, особено предвид променена във въззивна инстанция правна квалификация на главния иск. Намира необосновани изводите на съда относно характеристиката на паркинга, от който е изчезнал превозвания товар, като неохраняем такъв, независимо от доказателства за противното и при липсата на дефиниция за „охраняем паркинг „ в застрахователния договор, Общите условия към същия и в КЗ. Ответната страна – „ДЗИ – Общо застраховане „ЕАД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване въззивен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Ответното дружество е оспорвало исковете с довода, че присъждането на застрахователно обезщетение предпоставя застрахованият да е изплатил обезщетение на собственика на превозвания и откраднат товар, съгласно чл.435 КЗ, но също и позовавайки се на основание за отказ, съгласно раздел ІІІ „ Изключени рискове„, т.10 от Общите условия за застраховка „Отговорност на превозвача на товари по шосе„, според която клауза застраховката не покрива отговорността на превозвача за загуби „ при кражба на/от превозно средство, паркирано на неохраняем паркинг или оставено без охрана, докато е било под отговорността на застрахования„. Като е обосновал несъстоятелност на квалификацията „изключен риск„ първоинстанционният съд е разгледал визираното в клаузата, като основание за изключване отговорността на застрахователя, поради неизпълнение на съществени за интереса му задължения, вменени на застрахования, респ. относимост на чл. 408 ал.1 т.3 и чл.395 ал.4 пр. трето КЗ към процесния спор. Изрично обосноваване във връзка с първото възражение на ответника, относимо към активната легитимация на ищеца – за недоказаност да е обезщетил увреденото, с права върху изчезналия товар, лице, в първоинстанционното решение липсва. Уважено е, обаче, второто възражение на ответника, основано на раздел ІІІ, т.10 от ОУ, като е прието, че представените прокурорско постановление за спиране на наказателно производство и удостоверение от РУ на МВР не съставляват доказателство за охраняемия характер на паркинга, от който е извършена кражбата на превозвания товар – нямат обвързваща съда доказателствена сила, още повече, че събраните свидетелски показания / св. Н. / установяват липса на ефективна / физическа и техническа / и постоянна охрана, осъществявана върху целия ползван от ищеца паркинг на Западна промишлена зона - Варна. Исковете са отхвърлени, като главният - с позоваване на чл.395 ал.1 вр. с ал.4 изр. първо вр. с чл.408 ал.1 т. 3 КЗ, тъй като непредприемането на мерки за опазване на застрахованото имущество от вреди съставлява неизпълнение на значително за интереса на застрахователя задължение на застрахования. Във въззивната си жалба ищецът е изразил насъгласие с извода на съда за неохраняемия характер на паркинга, от който е откраднат превозвания от ищеца товар, ведно с автокомпозицията, на която е бил натоварен. Акцентира на необсъденото от съда обстоятелство, че този паркинг е паркинга по постоянното местодомуване на превозното средство, че влизането в същия е с пропускателен режим, а не сводобно, че представените от РУ на МВР – Варна удостоверения, в които паркинга се сочи за охраняем, имат доказателствена сила, както и представеното удостоверение от Районна прокуратура – Варна, за спиране на наказателното производство, чието съдържание съдът е следвало да съобрази и като оборващо показанията на кредитирания, но заинтересован свидетел Н.. Страната се позовава на наличието на монтирана на камиона GPS система, предназначена за следене движението на автомобила, чрез която застрахователят би могъл да установи местонахождението му. Позовава се и на съществени процесуални нарушения на съда, поради отказа му да изиска материалите от досъдебното производство, образувано за кражба, както и досието по застрахователната щета в цялост. По начало оспорва дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на главния иск – чл.343 ал.1 вр. с чл. 386 КЗ, поради невключването на чл.435 КЗ, като последица от което е останало неразгледано сключеното от ищеца и третото лице помагач по делото – спедитор – споразумение за уреждане на отговорността на ищеца за вреди от изчезването на товара. Доказателствени искания с пряк адресат въззивния съд и за събиране във въззивното производство, вкл. с оглед поддържаната правна квалификация по чл.435 КЗ, не са направени. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Отчел е наличие на доказателства за погасени от ищеца задължения към третото лице – помагач, в обезщетяване за загубата на товара, в размер на 20 361,60 лева. С оглед това е счел, че спорът се концентрира до наличието на правоизключващо за отговорността на застрахователя основание, съгласно раздел ІІІ, т.10 от Общите условия. Съдът е приел за доказано същото, на основание чл.408 ал.1 т.3 от КЗ, тъй като неизпълненото задължение на застрахования - да осигури охраняема зона за превозното средство или постоянен надзор върху същото, когато е извън такава зона, но под негова отговорност - е изрично визирано в застрахователния договор и значително за интереса на застрахователя, тъй като е от естество да причини настъпването на застрахователното събитие. Позовавайки се на чл.300 ГПК, въззивният състав е посочил, че за гражданския съд е задължителна само присъдата на наказателния съд, при това в очертаните от разпоредбата граници, не и актовете на органите на предварителното производство и прокуратурата. Посочил е, че по начало характеристиката на паркинга като „охраняем„ е оценъчна квалификация на автора на документа, а не свидетелстване за факт или съвкупност от установени от тези органи факти, от които да би бил обоснован извод за тази характеристика. Съдът е посочил, че от значение за изхода на спора не е факта на местонахождение на автомобила по постоянното му местодомуване, а че то също не отговаря на общоприетите изисквания за сигурност - наличие на физическа охрана и непрекъснато наблюдение върху паркираните средства, вкл. но не задължително - със специални технически средства / камери, алармени устройства и др. /, ограничаване достъпа на външни лица, вкл. чрез осигуряване на пропускателен режим единствено за водачите и собствениците на паркираните МПС. Съдът е приел, че по делото не се установява организиран постоянен контрол върху достъпа до паркинга от страна на външни лица. Посочил е, че само поставените камери, поначало посочени от свидетеля Н. като насочени, респ. охраняващи отделни обекти, а не зоната на паркинга в цялост, не са средство за предварителна защита, какъвто е смисъла на визираното в раздел ІІІ ,т.10 от ОУ задължение, а техническо средство за последващо установяване на обстоятелствата по противозаконното отнемане и евентуално разкриване на дееца. Мотивирал се е и със съдържанието на сключения от ищеца договор за наем на паркинга, в който наемодателят не е поел задължение за охрана. Независимо от липсата на доказателства за охрана на паркинга, където е домувала автокомпозицията с товара, съдът е посочил липса на доказателства и за алтернативната възможност - осигуряване на непрекъснат надзор от страна на застрахования, но по начин да би позволил ефикасна и своевременна намеса преди настъпване на вредоносния резултат, а не само дистанционно контролно проследяване местонахождението на превозното средство по електронен път / соченото от ищеца GPS устройство /. В изложението по чл.280 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси: 1/ След като е променил правната квалификация на спора, следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения, доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и кои отхвърля ? Следва ли, ако не приема част от тях,да изложи мотиви защо не ги приема ? Длъжен ли е въззивният съд да вземе отношение по всички наведени във въззивната жалба възражения на жалбоподателя ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с цитирана съдебна практика на състави на ВКС; 2/ Каква е относимостта на вида на паркинга / охраняем или неохраняем / към предмета на спора – налице ли е нарушение на клаузата на раздел ІІІ т.10 от ОУ при изпълнението на договора от застрахования, като е паркирал откраднатия по-късно камион където е постоянното местодомуване на МПС на превозвача ? Приложим ли е към казуса текста на чл.408 ал.1 т.3 КЗ, възприет от въззивния съд ? – обосноваването е в идентична хипотеза, с ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и определение по т.д.№ 841/2018 г. на І т.о. на ВКС; 3/ Представлява ли нарушение на раздел ІІІ, т.10 от ОУ по процесната полица – изключен риск кражба от „ охраняем паркинг „, паркирането на камиона на място, представляващо официалното местодомуване на камионите на фирмата – превозвач и създава ли това действие на превозвача предпоставка за противозаконното му отнемане ? – въпросът обосноваван с определение по т.д.№ 841/2018 г. на І т.о. на ВКС; 4/ Каква е правната релевантност и относимост на текста на чл.300 ГПК към процесуалното действие на съда, с което се игнорира доказателствената стойност на официални документи на органи на държавната власт и се дава предпочитание на показанията на пряко заинтересован свидетел, с което директно се предрешава изхода на делото в полза на ответника ? – въпросът обосноваван идентично с преждепосоченото определение; 5/ Длъжен ли е съдът да съобрази необходимостта / при отказ на застрахователя да изплати застрахователно обезщетение по имуществена застраховка / застрахователят да докаже пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретно задължение на застрахования, визирано в ОУ към застраховката, като значително с оглед интересите на застрахователя и настъпването на застрахователното събитие ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК и 6/ Допустимо ли е разширително тълкуване на термина „охраняем паркинг„, направено в атакуваното решение, както и по отношение „ белезите на охраняема зона„, при положение че в Общите условия по застраховката ,а и в КЗ не е дефиниран термина „ охраняем паркинг„ ? - въпросът обоснован с позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Първият въпрос е несъстоятелен, тъй като независимо от квалифициране на иска от първоинстанционния съд с общата разпоредба на чл.343 КЗ, приложима към всички застрахователни договори, която квалификация въззивният съд не е променил изрично, претенциите са разгледани в съответствие с всички елементи от относимия фактически състав на същите. При това чл.435 КЗ, както и сключеното от ищеца с третото лице – помагач споразумение за разсрочване на обезщетението за вреди от изчезването на товара, на които касаторът акцентира, са коментирани от въззивния съд във връзка с възражението на ответника за недоказана активна материалноправна легитимация на ищеца. Такава легитимация – удовлетворяване на увреденото лице, макар все още частично, предвид сключеното споразумение за разсрочване – въззивният съд не е отрекъл. Решаващ извод за цялостно отхвърляне на претенциите,обаче, е наличието на основание за изключване отговорността на застрахователя, съгласно чл.408 ал.1 т.3 от КЗ във връзка с раздел ІІІ т.10 от приложимите към застраховката Общи условия.Нито касационната жалба, нито обстоятелствената част на изложението по чл.280 ГПК посочват кои конкретни доводи и доказателства въззивният съд неправилно е оставил без разглеждане или необосновано е счел за неотносими, респ. без доказателствена стойност. Не е формулиран въпрос относно разпределението на доказателствената тежест в процеса и изобщо не е въведен касационен довод за нарушено право на защита, поради невярна или непълна правна квалификация от първоинстанционния съд, с оглед която въззивният да би бил длъжен да даде съответни указания на страните и възможност за ангажиране на доказателства / т.2 от ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС /. Още повече, че поддържаната от ищеца, като относима, разпоредба на чл.435 КЗ – е изрично въведена от самия него с въззивната жалба, т.е. съобразяването й въззивния съд не е процесуална изненада за страната, както несъстоятелно се сочи в касационната жалба. Втората група въпроси също не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. С тях се търси отговор за правилността на крайния извод на съда, по приложимостта на чл.408 ал.1 т.3 КЗ, за освобождаване на застрахователя от отговорност в конкретния случай. Въпросите не са формулирани спрямо решаващ мотив за обосноваването на този краен извод. Първият от въпросите е и нелогичен, тъй като визира нахождението на автомобила, ведно с който е откраднат превозвания товар, по постоянното му местодомуване в противовес, а не в унисон със задължението за осигуряване на охраняем паркинг за същия при натоварване със стока, визирано в раздел ІІІ т.10 от ОУ, каквото тълкуване нито застрахователния договор, нито ОУ към същия позволяват. Въпросът не отчита, че обект на застраховане е отговорността на превозвача за неопазването на товара, а не превозващия го автомобил, респ. вредите от кражбата на последния. По аналогични съображения не удовлетворява изискването за правен и третия от формулираните въпроси. При това и по вторите и по третия от въпросите не е обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК с определението по т.д.№ 841/2018 г. на І т.о. на ВКС, постановено в производство по чл. 288 ГПК, тъй като същото не се ползва със сила на пресъдено нещо. Четвъртият от въпросите е предпоставен от отказа на въззивния съд да съобрази квалификацията на паркинга, като „охраняем„, посочена в издадени от органи на предварителното производство и на прокуратурата документи, нямащи съдържанието на присъда, с оглед което и е позоваването на чл.300 ГПК. Съдът, обаче, изрично се е обосновал и със самото съдържание на документите, в което квалификацията на паркинга, като охраняем, не е основана на установени от съответните органи, по предвиден за това ред - за да биха имали обвързваща доказателствена сила на официални свидетелстващи документи – факти или съвкупности от факти,позволяващи такава квалификация. Удостоверението от РУ на МВР е издадено в уверение за обстоятелството по самото заявяване на кражбата от ищеца, т.е. възпроизвежда собствените му изявления относно мястото, времето и обекта на кражбата и обстоятелствата по същата. В постановлението на Районна прокуратура – Варна са посочени, като установени в резултат от оперативни издирвателни мероприятия, единствено монтирани видеокамери, за които въззивният съд е изложил самостоятелни мотиви защо същите не удовлетворяват изискването за „ охраняема зона”, вкл. цитирайки решение на касационна инстанция в този смисъл. Следователно, позоваването на чл.300 ГПК, към която разпоредба е ориентиран въпроса, далеч не изчерпва решаващия извод на съда. Но дори да се приеме, че въпросът е уточним до релевантния такъв - дали посочените удостоверение на РУ на МВР – Варна и постановление на Районна прокуратура – Варна - се ползват с обвързваща гражданския съд доказателствена сила относно характеристиката на паркинга, като „охраняем„ - не е обоснован допълнителния селективен критерий с преждекоментираното определение по т.д.№ 841/2018 г. на І т.о. на ВКС, постановено в производство по чл.288 ГПК и нямащо сила на пресъдено нещо. Петият от въпросите изхожда от неправилното разбиране на касатора – ищец, че освобождаването на застрахователя от отговорност винаги предпоставя установяване на пряка причинна връзка между неизпълнението на конкретното задължение от застрахования и настъпването на застрахователното събитие, т.е. че конкретното неизпълнение обективно следва да е обусловило кражбата на автомобила, а не и че е достатъчно неизпълнението / с оглед самото му съдържание / да е о т е с т е с т в о да провокира / причини, улесни, допринесе за / настъпването на застрахователното събитие, с което да е увеличило риска от имуществено увреждане, в който смисъл е формираната и непротиворечива съдебна практика на ВКС / така решение по т.д.№ 2365/2019 г. на ІІ т.о. и цитираната в същотоизобилна практика на състави на ВКС /, с която въззивният съд се е съобразил. Наличието на последната изключва обосноваността на допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, още повече, че същият е мотивиран само с позоваване на разпоредбата, а не и съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Шестият от въпросите е предпоставен от гледището на въззивния съд за това на какви белези следва да отговаря един паркинг, за да се счете за „охраняем„, след като определение за „ охраняем паркинг„ не се съдържа нито в договора, нито в ОУ, нито в КЗ. С него касатора поставя изобщо под въпрос правомощието на съда да разсъждава върху съдържанието на това понятие. Не е ясно и спрямо какво съдържание на понятието „охраняем паркинг„, според касатора, се оспорва „разширителното тълкуване„ на въззивния съд, макар последният да се е позовал на съвсем различен тълкувателен способ / аргумент за противното / и в съвсем различен от възприетия от касатора смисъл. Дори да се счете относим към решаващ извод на въззивното решение, въпросът не е обоснован с допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с простото цитиране на разпоредбата и без посочването на неясна, непълна или противоречива правна норма, чието тълкуване дава отговор на същия. Самият въззивен съд е посочил съдебна практика, в която състав на ВКС не е счел за охраняем паркинг, макар обособен като територия с това конкретно предназначение, добре осветен и дори с монтирани камери / решение по т.д.№ 1502/2018 г. на І т.о. на ВКС /. Видно е, че касационният състав е приел за адекватна охрана, която е от естество да осигури ефективна превантивна намеса срещу настъпването на застрахователното събитие, в какъвто смисъл се е обосновал и въззивния съд в настоящия случай. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение