Определение № 2154 от 11.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3406/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по подадени касационни жалби от В. М. Б. и от М. С. Б. срещу решение № 141 от 12.02.2025 г. по в.гр.д.№ 982 от 2024 г. на Варненския окръжен съд, ГО, V състав.

В. М. Б. обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 50 от 12.03.2024 г. по гр.д.№ 639 от 2023 г. на Районен съд- Провадия в частта му, с която е прието за установено между страните, че ищецът М. С. Б. е собственик на спорния недвижим имот /УПИ * в кв.*по ДРП на [населено място], одобрен със заповед № 386 от 16.09.1992 г., целият с площ от 1 050 кв.м./ на основание договор за покупко-продажба с нотариален акт № 86 от 24.07.1987 г. за 721,88 кв.м.ид.ч., а за 328,12 кв.м ид.ч. от същия имот- на основание давностно владение, упражнявано в периода 24.07.1987 г. до 2018 г., и В. М. Б. е осъдена да предаде на М. С. Б. на основание чл.108 ЗС владението върху същия имот. В жалбата си твърди, че решението в обжалваната от нея част е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставя следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата и да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания ?

2. Следва ли съдът да формира убеждението си по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред ? Длъжен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение относно изхода на спора едва след като подложи на безпристрастна проверка и анализ всички доказателства и факти по делото, или е свободен да констатира фактите и доказателствата, относими към разрешаване на спора, вкл. и да преценява кои факти са относими, след като е обявил предварителното си вътрешно убеждение за неоснователност на иска ? Съществува ли задължение за въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран ?

3. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо приема някое доказателство за недостоверно или е достатъчно декларативно да оповести това свое възприятие ? Задължен ли е съдът при противоречиви доказателства да посочи изрично кои от тях приема за достоверни и въз основа на какви съображения ?

4. Следва ли да се приеме за мотивиран всеки съдебен акт, независимо че от съдържанието му не може да бъде установено как и защо съдът е достигнал до крайния си извод по предмета на спора ? Допустимо ли е възпроизвеждането на изводите, обективирани в обжалвания съдебен акт и изброяването на събраните доказателства да „заместят“ мотивите на съда при произнасяне с въззивно решение ?

5. Допустимо ли е съдът да приеме за оборена доказателствената сила на съставен по реда на чл.587 ГПК нотариален акт относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост само въз основа на част от събраните доказателства, без да се извърши преценка дали същата се опровергава от доказателствата в тяхната съвкупност и без да се обсъди тази част от тях, която я подкрепя ?

6. С какви действия се обективира промяна на намерението на упражняващия фактическа власт върху недвижим имот от такова, реализирано за другиго, във владение за себе си ?

7. Необходимо ли е лицето, което предоставя владението на недвижимостта, да притежава правото на собственост върху нея ?

8. Прилага ли се презумпцията на чл.69 ЗС при едновременни твърдения на страните за придобиване на имота по давност и при условие, че владението е предадено от лице, за което не е установено право на собственост върху имота ?

9. Актът на трайно прекъсване на връзката с недвижим имот, придружен с предоставянето му на трето лице без допълнителни уговорки, съставлява ли предаване на владението ?

По първите осем въпроса се твърди противоречие с изброени от касатора решения на ВКС, а по последния въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

М. С. Б. обжалва въззивното решение в частта му, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта, в която на основание чл.124, ал.1 ГПК е прието за установено по отношение на ответницата В. М. Б., че ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ УПИ *, кв.*по ДРП на [населено място], одобрен със заповед № 386 от 16.09.1992 г., целият с площ от 1 900 кв.м., на основание договор за покупко-продажба с нотариален акт № 86 от 1987 г. за 1 306,25 кв.м.ид.ч., а за 593,75 кв.м.ид.ч. от същия имот- на основание давностно владение, упражнявано в периода 24.07.1987 г. до 2018 г., и вместо това производството по този иск е прекратено. В жалбата си твърди, че решението в обжалваната от него част е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК и че е постановено в нарушение на посочена от него задължителна практика на ВКС- основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Излага доводи, че изводът на съда за липсата на правен интерес от предявяването на положителен установителен иск от ищеца за горепосочения имот е очевидно неправилен.

Страните взаимно оспорват жалбите си.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите приема следното: Те са допустими- подадени са от легитимирани лица /ищец и ответник по делото/, в законовите срокове и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на тези искове.

За да прецени налице ли са предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението, настоящият състав на ВКС съобрази следното:

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 86 от 24.07.1987 г., ищецът М. Б. е придобил собствеността върху 2 200 кв.м. ид.ч. от недвижим имот, представляващ дворно място цялото с площ от 3 200 кв.м., съставляващо парцел *, кв.*по плана на [населено място], обл.В.. С влязло в сила на 05.06.2018 г. решение по гр.д.№ 3178 от 2017 г. на ВКС ищецът е признат за едноличен собственик на имот, представляващ 2 200 кв.м. ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 3 200 кв.м., съставляващо УПИ * с площ от 1 050 кв.м. и УПИ * с площ от 1 900 кв.м., по предявен от него иск с правно основание чл.21 СК /отм./ срещу бившата му съпруга и майка на ответницата В. Б.- И. В. И.. С писмо от 03.07.2018 г. ищецът е бил уведомен от община Провадия, че с молба от 12.06.2018 г. ответницата е започнала процедура по заверка на молба- декларация относно УПИ *. С констативен нотариален акт № 175 от 05.10.2018 г. ответницата е призната за собственик на дворно място, представляващо УПИ * с площ от 1 050 кв.м. На 06.11.2018 г. ищецът е поканил ответницата да освободи заетата от нея част от имота му, която той е заградил, и да му върне ключовете за имота. С констативен нотариален акт № 784 от 28.11.2018 г. ищецът е признат за собственик на 1 000 кв.м. ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 3 200 кв.м. в [населено място], съставляващо имот пл.№ *, от което 1 050 кв.м., включени в УПИ *, и 1 900 кв.м. ид.ч., включени в УПИ ***

Въз основа на заключението на първоначалната съдебно-техническа експертиза съдът е приел за установено, че в имота има изградени: жилищна постройка със стара каменна зидария, стопанска постройка без стоманено-бетонен фундамент и строително разрешение, незавършена сграда за баня и тоалетна без строителни книжа, както и кладенец и водомерна шахта. На място имало и стара и силно корозирала оградна мрежа на не по-малко от 20-25 г., която ограждала имота от три страни, но не и откъм дерето. Според експерта, жилищната постройка е стара, налична поне от 1992 г., когато е приет планът на селото, в който е нанесена. В открито съдебно заседание вещото лице е уточнило, че жилищната сграда е изградена в разрез с техническите, противопожарни и строителни правила и за привеждането на всички сгради в съответствие с изискванията на закона е нужно тяхното събаряне и повторно изграждане. От заключението на назначената повторната съдебно-техническа експертиза е прието за установено, че имотът е ограден с ограда от три страни, с изключение участъка откъм дерето. Оградата е на повече от 20 г. и е възстановявана в отделни участъци, за което е влаган само труд. Откъм улицата има монтирана входна врата втора употреба към 2006 г. Кладенецът е бил изграден също преди повече от 20 г., като впоследствие е бил почистен и до него е направена нова шахта за съхранение на ел.помпа. Жилищната постройка е била изградена преди 1992 г., съществувала е към момента на закупуването на дворното място, вероятно е изградена през 60-те или 70-те години на миналия век.

При посочената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че предявеният установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК по отношение на недвижимия имот с площ от 1 900 кв.м., представляващ УПИ * по плана на селото от 1992 г., се явява недопустим поради липса на правен интерес за ищеца от предявяването на този иск. Отчетено е, че със заповед от 16.09.1992 г. е одобрен регулационен план, по силата на който от имот с пл.№ *се обособяват два отделни УПИ: УПИ * с площ 1 900 кв.м. и УПИ * с площ 1 050 кв.м. Предвид установената самостоятелност на УПИ *** и факта, че ответницата не оспорва правата на ищеца върху този УПИ и не противопоставя свои права върху него, първоинстанционното решение в тази част е прието за недопустимо и е обезсилено.

Относно УПИ *** съдът е приел, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 86 от 24.07.1987 г., ищецът е придобил собствеността върху 2 200 кв.м. ид.ч. от този имот или 68,75 % от него. За останалите 1 000 кв.м. ид.ч. /31,25%/ е осъществен фактическият състав на придобивната давност, като упражняването на фактическа власт е започнало още през 1987 г. Не се споряло между страните, че тези 1 000 кв.м. ид.ч. са били закупени от бащата на ищеца М. Б.. От показанията на свидетелите И. Х. и В. Г. е прието за установено, че още през 1987 г. ищецът е получил фактическата власт върху целия имот, който бил около 3 дка. Свидетелката И. разказва, че е виждала ищеца да идва в имота малко след 1994 г. Ищецът М. и жена му са се грижили за целия имот и са сели картофи около 3-4 г. Самият брат на ищеца Д. Б., разпитан като свидетел, сочел, че ищецът имал имота като свой собствен. Всички свидетели сочат, че ищецът е изградил кладенец, засадил дръвчета и житни култури, възложил на друго лице да обработва имота. Съвкупният анализ на свидетелските показания водел до извод за непрекъснато, спокойно и явно намерение на ищеца да държи вещта като своя.

Съдът е приел за неоснователно направеното от ответницата възражение за придобиване на спорния недвижим имот на основание непрекъснато давностно владение, осъществявано от нея и партньора й Н. в периода от 2005 г. до предявяването на иска през 2019 г. Установената от В. Б. фактическа власт върху УПИ ***е приета за държане, а не владение. Този свой извод съдът е основал на показанията на свидетелите И. Х., Д. Б., В. Г. и А. А., които сочели, че преди 6-7-8 г. М. Б. е предоставил имота на дъщеря си, за да сее тя зеленчуци в него. Показанията на доведените от ответната страна свидетели /Н. А., М. И., С. И., С. М. и К. И./ не са кредитирани от съда, тъй като съдържали само предположения, че ответницата е получила имота от дядо си С. Б., чиято собственост знаят имотът да е бил. Съдът е посочил, че тъй като е установила фактическа власт върху имота като държател /била е допуснато в имота от баща си с уговорка за ползването му/, ответницата не се ползва от презумпцията на чл.69 ЗС. Затова в нейна тежест е било да докаже, че е установила владение върху имота. В случая, за да се трансформира упражняваното от нея държане във владение за себе си, е било необходимо тя да демонстрира промяна на намерението си и да противопостави тази промяна на собственика, защото, за да се придобие по давност недвижим имот, владението следва да е явно и несъмнено. Едва от момента на изявяване на промяната на намерението от държане за другиго във владение за себе си с посочените признаци, започвала да тече придобивната давност. В случая, според съда, не са събрани доказателства ответницата В. Б. да е отблъснала правата на наследниците на дядо й- баща й М. и брат му Д.. Установено било само, че тя е демонстрирала промяна на намерението си и е противопоставила тази промяна на баща си едва през 2018 г., когато той е бил уведомен за започната от нея процедура за издаване на нотариален акт по обстоятелствена проверка. Ищецът се е противопоставил на заявеното намерение, отправяйки покана до дъщеря си да освободи имота и снабдявайки се с документ за собственост за частта от него, за която е нямал такъв. При това положение съдът е стигнал до заключение, че ответницата не е доказала фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание- давностно владение и поради това е счел предявения срещу нея иск по чл.108 ЗС за основателен.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд, поради следното:

I. По касационната жалба на В. Б.: Въпросите, поставени в изложението към тази жалба, могат да се обобщят в две групи:

1. В първата се включват процесуалноправни въпроси, които касаят задължението на въззивния съд да формира изводите си въз основа на събраните по делото доказателства, да обсъди доводите и възраженията на страните, както и да изложи самостоятелни мотиви към решението си /това са първият, вторият, третият и четвъртият въпрос/. По тези въпроси е налице константна практика на ВКС /включително посочената от самата касаторка/, в която се приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти. При противоречиви доказателства, когато приема някои от тези доказателства за недостоверни и не ги кредитира, съдът следва да мотивира този свой извод. Освен това, съдът трябва да обсъди и всички доводи и възражения на страните, които имат значение за спора. В мотивите към решението си съдът следва да извърши самостоятелна преценка на събрания фактически и доказателствен материал по делото и въз основа на него да направи свои собствени фактически и правни изводи. В обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС: Съдът е анализирал събраните по делото писмени доказателства, заключенията на двете експертизи и свидетелските показания и на база на тях е стигнал до съответните изводи. Изрично е посочил кои свидетелски показания приема за достоверни и кои не кредитира и по какви съображения. Изложил е и аргументи защо приема за неоснователно твърдението на ответницата за извършени от нея действия, с които е завладяла процесния имот и впоследствие го е придобила по давност. Посочил е и защо действията на ответницата могат да се характеризират само като държане на имота и кога за първи път тя е демонстрирала пред собственика намерението си за своене на този имот. Към решението са изложени собствени мотиви на съда, които не са неясни или вътрешно противоречиви, за да не може да бъде установено как и защо съдът е достигнал до крайните си изводи. Несъгласието на касаторката с мотивите на съда по наведените от нея доводи и възражение не е основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Затова по горепосочените въпроси не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и касационното обжалване на решението не следва да се допуска.

Към посочената група процесуалноправни въпроси следва да се отнесе и петият поставен от касаторката въпрос /Допустимо ли е съдът да приеме за оборена доказателствената сила на съставен по реда на чл. 587 ГПК нотариален акт относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост само въз основа на част от събраните доказателства, без да се извърши преценка дали същата се опровергава от доказателствата в тяхната съвкупност и без да се обсъди тази част от тях, която я подкрепя ?/. Този въпрос също не може да обоснове допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- не е относим към конкретното дело, по което изводите на съда, че не е опровергано легитимиращото действие на констативния нотариален акт за собственост на ищеца от 2018 г. и съответно- че е опровергано легитимиращото действие на констативния нотариален акт за собственост на ответницата от 2018 г., не са направени само въз основа на част от събраните доказателства, без да се извърши преценка на доказателствата в тяхната съвкупност. При обосноваване на изводите си по този въпрос съдът е съобразил постановките в Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти, както и че когато и двете страни по спор за собственост се легитимират с констативни нотариални актове, всяка от тях следва да докаже своето право. В тази връзка съдът е анализирал показанията на всички разпитани по делото свидетели поотделно и в тяхната съвкупност. Изложил е изрични мотиви защо приема, че доведените от ответницата свидетели не доказват упражнявано от нея владение върху имота- защото свидетелите само предполагат, че имотът е бил предоставен на ответницата от нейния дядо и не свидетелстват за извършени от нея действия, с които тя да е отблъснала владението на баща си върху имота. Освен това, съдът е съпоставил тези свидетелски показания с останалите събрани по делото доказателства, включително с показанията на брата на ищеца и чичо на ответницата, който категорично е заявил, че ищецът е считал целия имот за свой. Следователно съдът е съпоставил противоречивите показания и не е основал изводите си само на част от доказателствения материал.

2. Втората група поставени от касаторката Б. въпроси /шестият, седмият, осмият и деветият/ са материалноправни и касаят придобивната давност и елементите на владението:

Шестият въпрос /С какви действия се обективира промяна на намерението на упражняващия фактическа власт върху недвижим имот от такова, реализирано за другиго, във владение за себе си ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, ал.1 ГПК, тъй като няма противоречие по този въпрос между прието от съда и практиката на ВКС. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото не е доказано преди 2018 г. /когато е предприела стъпки за снабдяването й с констативен нотариален акт за собственост/ ответницата да е извършила фактически или правни действия в имота, които да могат да се квалифицират като явна демонстрация на намерение за своене. Макар и да не е посочено изрично, в съответствие с практиката на ВКС е приетото от съда, че ползването, облагородяването на имота и извършването на текущи ремонти в него /което е доказано по делото/ не са действия, с които се обективира промяна на намерението на държателя да започне да владее имота за себе си. Конкретният въпрос, който би могъл да се изведе от мотивите към тази част от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касаторката /дали е налице отблъскване на владението на собственика при заключване на имота от владелеца и непредоставяне на ключ на собственика/ не е обусловил изводите на съда по конкретното дело и не е относим към него, доколкото съдът не е приел горепосочените обстоятелства за доказани. Действително, част от доведените от касаторката свидетели /Н. А., М. И., С. М./ са свидетелствали за това, че имотът е бил заключен и че ищецът не е разполагал с ключ, но съдът не е приел за доказани тези обстоятелства, предвид некредитирането на показанията на тези свидетели. Дори и показанията на горепосочените свидетели да бяха кредитирани, то предвид приетото за безспорно установено по делото, че ищецът сам е предоставил имота на дъщеря си, за да го обработва и ползва, предприетото от нея заключване на имота е следвало да се определи като действие, целящо неговата охрана, но не и като действие, с които се отблъсква владението на собственика. Същевременно не противоречи на практиката на ВКС приетото от съда, че когато упражняващият фактическа власт върху имота е бил допуснат в него от собственика, той е само държател на този имот и за да установи свое владение върху него, следва да извърши действия, с които ясно да демонстрира пред собственика намерението си да свои имота.

Седмият и осмият поставени въпроси /Необходимо ли е лицето, което предоставя владението на недвижимостта, да притежава правото на собственост върху нея ? и Прилага ли се презумпцията на чл.69 ЗС при едновременни твърдения на страните за придобиване на имота по давност и при условие, че владението е предадено от лице, за което не е установено право на собственост върху имота ?/ също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на решението, тъй като не са правни въпроси съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: не са обусловили изводите на съда в обжалваното решение. В него въззивният съд не е приел, че ищецът е предоставил на ответницата владението на имота. Напротив, прието е, че ищецът е предоставил на ответницата само фактическата власт върху имота- допуснала я е в имота, за да го обработва и ползва. Независимо от горното, следва да се посочи, че твърдението на касаторката във връзка с този поставен въпрос, че ищецът е придобил правото на собственост на част от процесния имот едва през 2018 г. при снабдяването му с констативен нотариален акт, е неоснователно. То противоречи на закона и на задължителната практиката на ВКС /Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 2/2024 от 06.11.2025 г. по тълк.д.№ 2 от 2024 г. на ОСГК на ВКС/, според която позоваването на давността, чрез предявяване на иск, възражение или снабдяване с констативен нотариален акт, не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, поради което правото на собственост на основание придобивна давност се придобива не от момента на позоваването на давността, а от момента на изтичане на предвидените в чл.79 ЗС срокове на владение /10 г. при недобросъвестно и 5 г. при добросъвестно владение/.

Деветият поставен въпрос /Актът на трайно прекъсване на връзката с недвижим имот, придружен с предоставянето му на трето лице без допълнителни уговорки, съставлява ли предаване на владението ?/ също не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като е напълно неотносим към конкретното дело. Това е така, тъй като въпросът предпоставя фактическа обстановка, която не е приета за установена по конкретното дело: Не е прието за установено, че ищецът трайно се е дезинтересирал и прекъснал връзката си с имота /напротив, установено е, че макар да не е живеел там, ищецът се е интересувал от имота си и не е спирал да заявява правата си върху него, предвид водения до 2018 г. съдебен спор за имота с бившата му съпруга/. Не е прието за установено и ищецът да е предоставил имота на ответницата без условия /напротив, прието е за установено от показанията на разпитаните по делото свидетели, че ищецът е предал на ответницата имота, за да може тя да го обработва и ползва плодовете му, а не защото се отказва от собствеността си/.

В заключение, по втората група поставени от касаторката В. Б. въпроси касационно обжалване също не следва да се допуска.

II. По касационната жалба на М. Б.:

1. ВКС приема, че не е налице соченото от този касатор основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната от него част /противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС/, поради следното: За да постанови решението си за обезсилване на първоинстанционното решение по предявения установителен иск за собственост на един от двата претендирани от ищеца имоти /УПИ *, кв.*по ДРП на [населено място], одобрен със заповед № 386 от 16.09.1992 г., целият с площ от 1 900 кв.м./, въззивният съд е приел, че ищецът няма правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост върху този имот, тъй като правата му върху имота не се оспорват от ответницата. Според практиката на ВКС, преценката на съда за наличие на правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост е винаги конкретна и се прави въз основа на твърденията на страните и установените по конкретното дело обстоятелства. В обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС. За да обоснове извода си за недопустимост на иска и съответно на първоинстанционното решение, касаещо един от двата претендирани от ищеца имоти /УПИ */, съдът е извършил конкретна преценка на правния интерес на ищеца от предявяване на този иск: взел е предвид, че в исковата молба не се съдържат твърдения и по конкретното дело не са събрани никакви доказателства за извършени от ответницата фактически или правни действия, с които тя да е оспорила правото на собственост на ищеца върху този УПИ; както и че в отговора на исковата молба ответницата също не заявява свои права върху този УПИ и не оспорва правото на собственост на ищеца върху него. Въз основа на това съдът обосновано е приел, че ищецът няма правен интерес да установява правото си на собственост върху УПИ * спрямо ответницата.

2. Не е налице и второто посочено от този касатор основание за допускане на касационното обжалване на решението в обжалваната от него част- очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване, е необходимо решението да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, или да е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. В обжалваното решение не се откриват такива пороци. За да постанови решението си, въззивният съд е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

III. Не са налице и другите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение