Определение № 50183 от 29.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3038/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България, против въззивно решение № 626/27.04.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1720/2021 г. на Софийски апелативен съд, в частта с която е потвърдено решение № 261495/05.03.2021 г. по гр. д. № 10780/2019 г. на Софийски градски съд, в частта с която на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Ц. Л. Д. сумата 30 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, в резултат на обвинение за извършено престъпление по чл. 257, ал. 1, пр. 1 вр. с чл. 256, пр. 2 вр. с чл. 93, т. 14, пр. 2 вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 26 НК ,за което е бил признат за невиновен и оправдан с присъда № 1217/20.03.2014 г. по НОХД № 138/2009 г. на Окръжен съд - Благоевград, влязла в сила на 20.12.2014 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 20.12.2014 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „За начина на определяне на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД?“ и 2. „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ?“. Сочи, че първият въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика, обективирана в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т.11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК и т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, а вторият с решения на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 73/24.06.2020 г. по гр. д. № 4400/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 226/16.12.2019 г. по гр. д. № 1821/2019 г. на ВКС, III г. о. и решение № 281/30.11.2018 г. по гр. д. № 582/2018 г. на ВКС, IV г. о. Ответната страна Ц. Л. Д. нe е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: За да потвърди първоинстанционното решение, касателно присъденото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди от неоснователното повдигане на обвинение в размер на 30 000 лева въззивният съд е приел, че недоказано и несъставомерно спрямо текста на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е внушението на ищеца за водене на поръчков процес, преследващ политически цели. Относно твърдението за поддържан от медиите интерес през продължилото 9 години производство срещу ищеца съдът е приел, че не е доказана пряка причинност между интензивността на публикациите и действията на ответника. При анализа на гласните доказателства за влошената семейна среда съдът е приел, че единствено необоснованото обвинение срещу ищеца не би могло да доведе до фактическа раздяла между съпрузите и отчуждаване на сина. Посочил е, че по делото не е изискано като доказателство експертно заключение от психолог. По време на наказателното производство спрямо ищеца като обвиняем/подсъдим е имало ограничителна мярка да напуска територията на България. Това обстоятелство предполага прекъснати бизнесконтакти с чуждестранни партньори и влошаване на ритмичността на свързана с внос дейност. В тази насока са събрани и гласни доказателства, които няма причина да не бъдат зачетени като достоверни. Заявените от втория свидетел соматични здравословни проблеми без съмнение са се задълбочили от стреса, съпътстващ разследването, но не е доказано те да са били етиологично предизвикани от него. Ето защо, при зачитане продължителността на процеса, обстоятелството, че след некоректен обвинителен акт се внася нов, с допълнено обвинение, че дори след постановяване на оправдателна присъда е подаден прокурорски протест и причина за оттегляне на обвинението на ниво апелативен съд е изтеклата погасителна давност спрямо деянието, за което е повдигнато обвинение, се достига до извод за правилно определен паричен еквивалент на страданията на ищеца, произтичащи от конкретното обвинение. Обстоятелството, че в част от времето спрямо ищеца са протичали още две наказателни производства обосновава засилване на психичното напрежение при ищеца и формирането на ирационално убеждение, че е целеположено ищецът да бъде осъден, което обосновава усещане за несигурност, повишена тревожност и обезвереност. Изложени са съображения за основателност на възражението на Прокуратурата на РБ за изтекла погасителна давност на вземането за лихви преди 16.08.2016 г., като за периода 20.12.2014 г. - 15.08.2016 г. съдът е приел, че искът е неоснователен и го е отхвърлил. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Решението не е постановено в противоречие с цитираната в изложението задължителна практика относно критериите при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД. Съгласно установеното в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. при определяне размера на вредите следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Съгласно приетото в каузалната практика на ВКС с оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. В процесния случай въззивният съд е посочил и е обсъдил в мотивите на решението, кои обстоятелства счита за установени и за значими, а не е постановил решението си без обосновка. Съобразил е при определяне на обезщетението дългия срок на наказателното производство – 9 години, през които по отношение на ищеца като обвиняем/подсъдим е имало ограничителна мярка да напуска територията на България. Отчел е, че след некоректния обвинителен акт е внесен нов, с допълнено обвинение, че дори след постановяване на оправдателна присъда е подаден прокурорски протест и причина за оттегляне на обвинението на ниво апелативен съд е изтеклата погасителна давност спрямо деянието, за което е повдигнато обвинение. Обстоятелството, че в част от времето спрямо ищеца са протичали още две наказателни производства обосновава засилване на психичното напрежение при ищеца и формирането на ирационално убеждение, че е целеположено да бъде осъден. Разрешението на въззивния съд не е в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, в които касационният съд сочи съответно, че "отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай" и, че "в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай". Разглежданият казус не е такъв. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която "мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност", тъй като липсвали мотиви относно причинно-следствената връзка между незаконното наказателно производство и претърпените неимуществени вреди, каквото е настояването на касатора Прокуратурата на РБ. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Следва да се посочи, че в приложените от касатора съдебни решения на ВКС, състави на съда са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационна проверка на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.