Определение № 626 от 09.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 705/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от ЗД „Евроинс”АД против решение № 384/12.12.2019г. по в.т.д.№ 607/2019г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 380/25.07.2019г. по т.д. № 30/2019г. по описа на ОС- Стара Загора, с което касаторът е осъден да заплати на С. Т. Желева сумите от: 102 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат от смъртта на сина й – Т. Ж. А., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на уведомяването от виновния водач - 25.10.2017г. до окончателното изплащане и 2 781, 67лв., представляващи изтекла мораторна лихва за забава върху доброволно платената сума, от които 991, 67лв., равняващи се на начислена законна лихва върху сумата от 10 000 лв. за периода от 25.10.2017г. до 16.10.2018г. и 1790лв., равняващи се на начислената законна лихва върху сумата от 18 000лв. за периода от 25.1.2017г. до 17.10.2018г., както и адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 4 274,26лв. съразмерно с уважената част от исковете за първа инстанция и за въззивната инстанция в размер на 4350, 76 лв. с ДДС. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при завишен размер на присъденото обезщетение и при неотчитане на всички доказателства, имащи отношение към възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалото лице. Счита, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба С. Т. Желева оспорва основателността на подадената касационна жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира се присъждане на разноски в полза на адв.С. на осн.чл.38, ал.2 ЗАдв. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че на 21.10.2017г. е настъпило ПТП, при което е починал синът на ищцата, като отговорността на виновния водач е била застрахована по валидна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите при дружеството-касатор. ПАС е счел, че спорът пред него е съсредоточен в това какъв следва да бъде справедливият размер на дължимото обезщетение и правилно ли първоинстанционният съд не е извършил преценка дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Според решаващия състав от нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД следва извод, че съдът не дължи служебна преценка за това е или не е налице допринасяне /съпричиняване/. Обсъждане се извършва, само ако от извършителя на деликта или лицето поемащо неговата отговорност се наведе възражение в тази връзка. Освен това въззивният съд е приел, че при повдигане на този въпрос не може да се прави просто твърдение за съпричиняване, а следва да се изложат конкретни факти и обстоятелства, даващи основание да се приеме, че има извършени действия допринесли за настъпване на вредата. В случая решаващият състав е преценил, че от страна на касатора в срока за отговор не са навеждани доводи за наличието на предпоставки по чл.51, ал.2 ЗЗД, но реално той е направил твърдение за съпричиняване още в производството по чл. 380 от КЗ. Също така в самата искова молба ищцата оспорва да има съпричиняване. Поради което въззивният съд принципно е споделил тезата, че в случая се дължи произнасяне по възражението за съпричиняване. Но от друга страна ПАС е констатирал, че направеното от касатора възражение за съпричиняване е общо и не съдържа конкретика за извършените от пострадалия действия, допринесли за настъпване на вредоносния резултат. По тази причина е приел, че твърдението за съпричиняване не е редовно въведено и съответно по него не се дължи проверка по иска предявен за присъждане на обезщетение. При определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение апелативният съд се е позовал на ППВС № 4 от 1968 г. и е констатирал, че в процесния случай се претендира заплащане на обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на сина на ищцата. Акцентирал е, че връзката между дете и родител започва от момента на раждането и с всяка изминала година до пълнолетието същата се заздравява и задълбочава. При нормално развитие на отношенията дете-родител за ПАС така създадената връзка не само не отслабва, но е логично да се задълбочава, защото с напредване на възрастта отношенията се обръщат и децата са тези, които полагат грижи от всякакво естество за своите родители особено при влошено от възрастта физическо състояние на същите или влошаване на здравословното им такова. Внезапното прекъсване на изградените отношение на любов, обич, уважение, близост, подкрепа и взаимопомощ /морални и икономически/ е логично да създаде рязък дискомфорт във всяко едно семейство, при който семейните отношения са били от типа посочен по-горе. Още по силно е стресовото състояние от преустановяване на тази близост в случаите, при които прекъсването е следствие внезапната смърт на един от членовете му. Нарушаване на нормалната психика идва не само от загубата на близък човек и състоянието на празнота и безпомощност, но и от факта, че в бъдеще той няма да е до теб, няма да го виждаш, докосваш, да споделяш с него и да получаваш бащина или съпружеска подкрепа. Въззивният съд е счел за съществено да прецени мястото, което починалият е заемал в живота на увреденото лице, респ. всичко това съобразено и с икономическите условия в страната като цяло. Така по конкретното дело е приел, че от показанията на разпитания свидетел се установя, че ищцата и починалия са живели в едно домакинство, между тях са съществували отношения на близост и разбирателство. Ищцата е разчитала за всичко в живота си на покойния. Той е бил нейна опора и подкрепа. Загубата му се е отразила на нейното психическо състояние и същата все още не може да приживе същата и продължава да тъжи и плаче. Поради което и изхождайки от изложеното и икономическите условия в страната ПАС е приел, че размерът на дължимото обезщетение следва да бъде определен на 130 000 лв. От тази сума е приспаднал доброволно изплатените от застрахователя 28 000 лв. и съответно касаорът е осъден да заплати сумата от 102 000 лв. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Може ли да се разгледа възражение за съпричиняване, ако е въведено общо?; 2/ Изискването за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост налага ли съпричиняването да се вземе предвид от съда, ако не е въведено от ответника като възражение, но при наличие на данни за него по делото? По първи въпрос касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като счита, че даденото в него разрешение от въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 171/17.09.2018г. по гр.д. № 2813/2017г. на ВКС, IV г.о., а по втори въпрос – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Настоящият състав на ВКС намира, че и двата правни въпроса са свързани, като произнасянето на въззивния съд по конкретния казус е, че възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице е било направено от застрахователя, но не в отговора на исковата молба, а в извънсъдебната процедура по чл.380 КЗ, като позоваването на него е формално, без да е било обосновано с конкретни факти, поради което и решаващият състав е отказал да се произнесе по същото. Относима съдебна практика на ВКС и по двата въпроса е тази, обективирана в Решение № 134/18.11.2020г. по т.д. № 1422/2019г. на ВКС,II т.о., а не сочената от касатора /Решение № 171/17.09.2018г. по гр.д. № 2813/2017г. на ВКС, IV г.о./, тъй като последната касае друг, непоставен в изложението към касационната жалба правен въпрос – относно задължението на съда в доклада си по делото да даде ясни, точни, конкретни и изчерпателни указания кои факти подлежат на доказване от страните. В служебно известното на настоящия състав на ВКС Решение № 134/18.11.2020г. по т.д. № 1422/2019г. на ВКС, II т.о. е застъпено становище, че не може обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено от съда по чл.51, ал.2 ЗЗД в хипотеза, в която ответникът е направил своевременно общо възражение за съпричиняване, без да сочи конкретни действия или бездействия, с които пострадалият е допринесъл за реализиране на вредоносните последици, на основание, че ответната страна е участвала в процесуалните действия, свързани с доказване на такива конкретни действия или бездействия. Следва да се съобрази и постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 92/24.07.2013г. по т.д. № 540/2012г. на ВКС, I т.о., в което е посочено, че приносът на пострадалия по чл.51, ал.2 ЗЗД следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд. Също така с Решение № 98/29.06.2016г. по т.д. № 1499/2015г. на ВКС, I т.о. и Решение № 66/01.06.2017г. по т.д. № 650/2016г. на ВКС, I т.о. е дадено разрешение, че надлежното възражение за съпричиняване в първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл.147, т.1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението. Като приносът на пострадалият трябва да е конкретен, а не хипотетичен и предполагаем, съответно обстоятелствата, които навежда страната и на които основава възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД, също следва да са конкретни. Произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение по отправените от касатора правни въпроси е в съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. На осн. чл.38, ал.2 ЗАдв е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение на адв.Ф.С. за осъществено от него процесуално представителство на ответника в касационното производство, ограничаващо се до фазата по чл.288 ГПК. Поради което дължимото от застрахователя възнаграждение се определя в размер на 3262лв., на осн. чл.9, ал.3 вр. чл.7, ал.2, т.5 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от горното, Върховният касационен съд