Определение № 3087 от 04.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1649/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Л. О. от [населено място] против определение № 8223 от 25.04.2025 г. по в. ч. гр. д. № 1059/2025 г. на Софийски градски съд, I отд., потвърждаващо постановеното от Софийски районен съд, 169 състав определение № 35073 от 30.08.2024 г. по гр. д. № 35867/2023 г., с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото, образувано по предявен от частния касатор срещу „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] иск за осъждане на банката да се въздържа от действия, с които му пречи, в качеството му на наследник по завещание на Б. Н. Б., да упражнява правата си над налични суми по открита на нейно име банкова сметка, както и да му съдейства при изтеглянето/прехвърлянето на тези суми по друга сметка. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно. Изразено е несъгласие с преценката на съда относно предмета на делото, обусловила съответно и извода за дължимата държавна такса. Според частния касатор, в случая спорът не е за вземане за конкретна парична сума, а за отказа на банката да предостави достъп до наличностите по банковите сметки на завещателя, т. е. банката оспорва правото на собственост на ищеца върху наличностите по сметките на завещателя по принцип, поради което искът е неоценяем и дължимата за него държавна такса не следва да се определя върху размера на сумите по тези сметки. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Като значими за изхода на делото са поставени въпросите: „ 1. Препятстването на достъп до банкова сметка представлява ли нарушаване на имуществено право (оценимо в пари) или неимуществено право (неоценимо в пари); 2. Има ли значение за определяне предмета на делото обстоятелството дали по банковата сметка има или няма парични средства; 3. Може ли да се предяви негаторен неоценяем иск, който да съдържа осъдителен петитум“. Частният касатор твърди, че поставените от него въпроси са „от значение за изхода на делото и за развитие на правото“ и са разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. на ОСГК на ВКС. Ответникът по частната касационна жалба – „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] – оспорва същата и моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 04.08.2025 г. Не претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното определение, с което, на основание чл. 130 ГПК, е върната исковата молба и е прекратено производството по делото, въззивният съд е споделил извода, че независимо от многократно предоставенената му възможност, ищецът Д. Л. О. не е отстранил нередовностите на исковата молба в съответствие с надлежно дадените му от районния съд указания. С оглед твърденията на ищеца, че е лишен от „владението“ на паричните средства, собственост на завещателката му Б. Б. – че ответната банка „държи“ същите без правно основание, тъй като възпрепятства достъпа му до наличните парични средства по банковите сметки на завещателката, незачитайки правните последици на оставеното в негова полза универсално завещателно разпореждане, решаващият състав, съобразявайки задължителните указания в Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. на ОСГК на ВКС, е приел, че така предявеният иск не може да бъде квалифициран като негаторен и поради това правилно на ищеца е указано да внесе държавна такса в размер на 4% от цената на иска (определена съобразно наличните парични суми по банковите сметки, посочени в представеното банково удостоверение). Въззивният съд е взел предвид и твърдението на ищеца в молбата му от 04.06.2024 г. (вх. № 181916), че за него е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск срещу ответника, тъй като той отрича качеството му на наследник на Б. Б.. Доколкото обаче отново е формулиран петитум да бъде осъдена ответната банка да преустанови действията си, с които препятства достъпа на ищеца до наличните парични средства по банковите сметки на наследодателя му, както и да му предостави възможност да се разпорежда с тях, съдът е преценил и тези твърдения на ищеца като противоречиви и създаващи неяснота относно спорното материално право и вида на търсената защита – установителна или осъдителна, или и двете. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от частния касатор въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване – да са от значение за изхода на конкретното дело. Горният извод следва категорично от факта, че мотивите на обжалвания акт не съдържат произнасяне по тези въпроси. Решаващият състав изобщо не е обсъждал дали препятстването на достъп до банкова сметка представлява „нарушаване на имуществено право (оценимо в пари) или неимуществено право (неоценимо в пари)“, нито е определил предмета на делото с оглед обстоятелството, че по банковите сметки на завещателката Б. съществуват наличности. Преценката за нередовност на исковата молба е направена съобразно конкретните твърдения на ищеца и формулирания от него петитум, въз основа на които съдът, в изпълнение на служебното си задължение да квалифицира спорното право, е приел, че предявеният иск не е негаторен, което е обусловило съответно и извода му относно дължимата за него държавна такса. Що се отнася до третия въпрос, неговата ирелевантност произтича от това, че е поставен абстрактно, без да е бил заявен в производството в предходните инстанции. Предвид отсъствието на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежат на обсъждане допълнителните предпоставки на релевираното от частния касатор основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие със задължителната съдебна практика (Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. на ОСГК на ВКС). Друг е въпросът, че такова противоречие не е налице. Напротив, именно съобразявайки указанията в посочения тълкувателен акт, въззивният съд е преценил, че предявеният иск не може да бъде квалифициран като негаторен. Поради изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав