Определение № 641 от 03.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 5859/2013 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на П. Л. С., подадена чрез неговия баща и пълномощник по делото Л. Ц. С., срещу определение № 4864/13.03.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 2675/2012 г. на Софийския градски съд. С него е оставена без разглеждане молбата на жалбоподателя за възстановяване на срока за подаване на молбата му за поправка и допълване на протокола от съдебното заседание от 06.12.2012 г. по същото дело. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че молбата му е недопустима, поради липса на правен интерес. В тази връзка са изложени съображения, че по делото вече е постановено въззивно решение, което е окончателно, поради което, дори и да бъде уважена молбата на жалбоподателя и да бъде допусната поправка на съдържанието на съдебния протокол, то вече постановеното въззивно решение не би могло да бъде променено в резултат на това, не би настъпила никаква правна промяна за молителя и по никакъв начин не биха се засегнали, променили или защитили неговите права и законно защитими интереси. Освен това, въззивният съд е изложил съображения и че молбата не е подадена в срок, както и че по същество тя би била неоснователна. Частната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд – преграждащ развитието на производството за възстановяване на пропуснат срок по чл. 64-67 от ГПК, и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и на горните изводи на въззивния съд в мотивите към него. Във връзка с правния интерес жалбоподателят сочи, че въззивното решение по делото е постановено без да се вземат предвид направените с молбата на жалбоподателя искания за допълване на съдебния протокол, като конкретно се изтъква това, че жалбоподателят е поискал техническа, а не икономическа експертиза за установяване състоянието на процесния автомобил след 5 години и 10 месеца престой пред 9-то РПУ, както и че това е могло да доведе до друг резултат по делото – решение на съда в друг смисъл. Изтъква се и че това е искане за ново доказателство, което не е било преклудирано и съдът е следвало да го разгледа и да се произнесе по него преди да постанови решението си. Жалбоподателят излага и съображения, че молбата му е подадена в срок, както и че неправилно въззивният съд е приел, че тя би била неоснователна и по същество. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: С постановеното по делото въззивно решение от 15.01.2013 г. е потвърдено първоинстанционното решение по делото, с което са отхвърлени, предявените при условията на евентуалност от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България, Столичната дирекция на вътрешните работи и Софийския районен съд, искове за обезщетение по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, всеки от които е с цена 1 000 лв., т.е. до 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, това въззивно решение не подлежи на касационно обжалване, а съгласно разпоредбата на чл. 246 от ГПК – то не може да бъде отменено или изменено и от самия въззивен съд. При това положение, правилен е изводът в мотивите към обжалваното определение, че жалбоподателят няма правен интерес от подадената от него молба за поправка и допълване на съдебния протокол, а следователно – и от последващата негова молба за възстановяване на пропуснатия срок за подаването й. Дори и тези негови молби да биха били уважени – да би бил възстановен пропуснатият срок и да биха били допуснати исканите поправки и допълвания в съдебния протокол (а именно: че жалбоподателят е поскал, не икономическа, а техническа експертиза за установяване състоянието на процесния автомобил; че е поискал отлагане на делото, поради настъпили съществени промени по наказателно дело № 7338/2007, насрочено за 12.03.2013 г.; и че председателят на състава дал възможност доказателствени искания да бъдат изложени в писмената защита), то това по никакъв начин не би могло да промени правното положение на жалбоподателя по делото, – след като по него вече е постановено и обявено въззивно решение, което не подлежи на касационен контрол и е неоттегляемо от самия въззивен съд. Тъй като наличието на правен интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на процесуалните искания (молби и жалби) на страните, която в случая не е налице, то е безпредметно да се обсъжда дали молбата на жалбоподателя е бил подадена в срока за това, както и дали тя би била основателна по същество. По изложените съображения, обжалваното определение се явява правилно, а при извършената служебна проверка се установи, че то е валидно и процесуално допустимо, поради което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение