Определение № 432 от 04.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3915/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 14 393/22.07.2019 година подадена от Прокуратурата на Република България, срещу решение № 1733/09.07.2019 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 6261/2018 година. С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изменил първоинстанционното решение № 5665/27.08.2018 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 20-ти състав, постановено по гр. д. № 6063/2017 година, при което Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 във връзка с чл. 4 от ЗОДОВ, да заплати на Р. Х. Ч. сумата от общо 9000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени, от водено против него наказателно производство по д. п. № 5235/2006 година по описа на 03РПУ на СДВР, пр. пр. № 665/2009 година по описа на Софийска районна прокуратура, за повдигнатото обвинение по което Ч. е бил оправдан по н. о. х. д. № 953/2010 година по описа на Софийския районен съд, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 14.01.2016 година до окончателното плащане, като за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 50 000.00 лева искът е отхвърлен. С първоинстанционното решение № 5665/27.08.2018 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 20-ти състав, постановено по гр. д. № 6063/2017 година предявеният от Р. Х. Ч. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1 т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е уважен за сумата от 3000.00 лева, като в тази му част същото не е било обжалвано от страните по делото и е влязло в сила. В касационната на жалба Прокуратурата на Република България се излагат доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено, като се постанови ново такова, с което предявеният от Р. Х. Ч. срещу Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, да бъде уважен до по-нисък размер съобразен с обема на реално претърпените вреди, както и с принципа за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика по аналогични случаи, а именно за сумата от 3000.00 лева, за който размер първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК Ответникът по тази касационната жалба Р. Х. Ч. не е подал отговор на същата като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 15.07.2019 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 14 393/22.07.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да постанови обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че Р. Х. Ч. е бил привлечен като обвиняем по досъдебно производство № 5235/2006 година по описа на 03 РПУ на СДВР, пр. пр. № 665/2009 година по описа на Софийска районна прокуратура за извършване на престъпление по чл. 201, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 209, ал. 1, пр. 1, във връзка с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 от НК. С присъда от 16.06.2014 година, постановена по н. о. х. д. № 953/2010 година по описа на Софийски районен съд, 95-ти състав, Ч. бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение, като присъдата била влязла в сила на 14.01.2016 година. Същевременно с решение № 19/03.01.2014 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-9 състав, постановено по гр. д. № 6329/2013 година, отменено частично с решение № 1228/09.06.2015 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 2-ри състав, постановено по гр. д. № 848/2014 година, което не е допуснато до касация с определение № 1202/14.12.2015 година, постановено по гр. д. № 5118/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., на Р. Х. Ч. било присъдено обезщетение в размер на 1000.00 лева, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, за претърпени неимуществени вреди-душевни страдания, стрес и напрежение, изразили се в основателен страх, нервни кризи и депресии, причинени от водене на разследване и поддържане на обвинение за престъпление по чл. 323 от НК, за периода от 14.08.2009 година до 28.03.2013 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска-10.02013 година до окончателното заплащане. Въз основа на горните обстоятелства съставът на Софийския апелативен съд е приел, че е налице основанието на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България за претърпените от Р. Х. Ч. вреди. Изложени са съображения, че от значение за определянето на размера на обезщетение било естеството на повдигнатото обвинение. На Р. Х. Ч. било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 210, ал. 1 т. 5, във връзка с чл. 209, ал. 1, във връзка чл. 20, ал. 3 и ал. 4 от НК. Престъплението било тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от Н Това предполагало съществен душевен дискомфорт поради угрозата от лишаване от свобода от една до осем години. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определял също така от вида и характера на упражнената процесуална принуда-колко и какви процесуални действия са били извършени с участието на пострадалия, как са били извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е било ефективно разследване в разумен срок и други. В случая наказателното производство било започнало през 2006 година, което следвало от факта, че досъдебното производство № 5235 е по описа за 2006 година, и било приключило на 14.01.2016 година, когато влязла в сила оправдателната присъда. Тази продължителност от десет години леко надвишавала критериите на чл.6 от ЕКЗПЧОС (в сила за България от 07.09.1992 година), тълкуван в светлината на практиката на Европейския Съд по правата на човека (ЕСПЧ). Р. Х. Ч. не бил ангажирал доказателства за наложена мярка за неотклонение, а и не бил въвел твърдения в тази насока. От страна на Прокуратурата на Република България нямало ангажирани доказателства дали част от процесуално-следствените действия или съдебни заседания са били отлагани по причина у Ч., поради което единственото, което следвало да бъде преценено, бил срокът на производството. От приложената присъда се установявало, че Р. Х. Ч. е бил обвинен в извършване на престъпление в съучастие с В. П. Т.., нотариус Б. М. Н.. и М. И. Н.., за това, че като подбудител и помагач, с цел да набави за себе си и съучастниците си имотна облага, умишлено бил склонил и улеснил извършителя да възбуди на 18.10.2006 година, в [населено място] у психично болния К. Н. Й. заблуждение за извършване на действие-полагане на подпис за „упълномощител“ на пълномощно относно разпореждане със собствения на упълномощителя недвижим имот. С присъдата В. петров Т. бил осъден, като е оправдан по обвинението, че е действал в съучастие с други лица, а останалите обвиняеми-оправдани. Затова, от значение за определяне на обезщетението бил и фактът, че Р. Х. Ч. е бил обвиняем заедно с още трима предполагаеми съучастници, единият от които е осъден, като това било засилило у него негативните изживявания, както и било повлияло значително на доброто му име. Въззивният съд е посочил, че на следващо място, размерът на обезщетението се определял според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането било трайно-медицинската прогноза за развитието на заболяването. По делото нямало твърдения, нямало и ангажирани доказателства за такива увреждания. Съгласно твърденията в исковата молба Р. Х. Ч. се чувствал унизен, злепоставен в обществото, страдал, бил умислен, загрижен, престанал да контактува с близки, познати и приятели. Станал нервен, напрегнат и се затворил в себе си. Разбрал, че хората около него, които го познават, са научили, че е подсъдим и обвинен в извършването на престъпление и коренно променили отношението си към него. Това, че било заведено срещу него дело с други лица, които не се ползвали с добро име и авторитет в обществото, създало у него силен дискомфорт и го травмирало психически още повече. В резултат на воденото срещу него в продължение на осем години наказателно дело, Р. Х. Ч. се сринал, както в обществен, така и в социален и личен план. От показанията на разпитаните по делото свидетели не се установявало твърдените в исковата молба неимуществени вреди да са били във връзка с точно това наказателно дело. Според свидетеля Р. Х. Ч. закупил жилище, но при едно от завръщанията си в Република България, не могъл да влезе в жилището си, влязъл с „кварталната“ и оттам се започнала „тази сага“. Затова, при определяне на справедливия размер на обезщетението съставът на Софийския апелативен съд отчитал голямата продължителност на наказателното дело, потенциалното наказание, което било от една до осем години лишаване от свобода, както и че Р. Х. Ч. бил обвиняем заедно с три други лица, едното от които е осъдено, съпоставени с възрастта на Ч.-47 към началото и 57 години-към края на наказателния процес и житейски логичната трудност след завършване на наказателното дело да започне нова работа. Като се отчитало и другото наказателно производство, водено срещу Р. Х. Ч., за което имало присъдено обезщетение по ЗОДОВ и невъзможността да се разграничат вредите по едното от вредите по другото, въззивният съд намирал обезщетение от 9000.00 лева за справедливо и отчитащо всички фактори по делото. Като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда служел икономическият растеж и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта. В случая датата, към която следвало да се отчетат тези показатели била влизането в сила на оправдателната присъда. Отчитането на социално-икономическото развитие при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди било възприето в трайната практика на ВКС. Следвало да се посочи още, че осъждането само по себе си също има ефекта на овъзмездяване. В тази връзка, било добре да се отбележи, че съгласно практиката на ЕСПЧ Европейската конвенция не предоставя на лице, на което е повдигнато наказателно обвинение и впоследствие оправдано, право на обезщетение. В тази насока правото на обезщетение съгласно националния закон-ЗОДОВ следвало да бъде съобразено с българската правораздавателна традиция. Неоснователни били твърденията, че при определяне на размера на обезщетението следвало да се вземе предвид факта, че преди обвинението Ч. упражнявал професията на моряк като част от екипажа на кораби под различен флаг, но поради наказателното производство не могъл да бъде периодично сертифициран от морската администрация и не могъл да упражнява професията си. Извън свидетелските показания нямало представени доказателства за упражняваната професия на моряк. Тези показания били изрично оспорени от Прокуратурата на Република България, като в подкрепа на оспорването била представена информация от НАП, че за периода 01.01.2006 година до 03.2018 година нямало регистрирани трудови договор. Плаването „под чужд флаг“ и упражняваната преди делото професия били факти, които можели да бъдат доказвани с всякакви доказателствени средства, но при липса на процесуална активност у Р. Х. Ч., нямало как да се приеме за безспорно твърдяното обстоятелство. Наред с това, според показанията на свидетелката Ч. нямал други познати и приятели, освен хората, с които учил от дете и с които след това бил прекарвал около 7-8 месеца в годината на един кораб, а според доводите във въззивната жалба неправилно не бил отчетен фактът, че преди повдигане на обвинението Ч. упражнявал професията на моряк, работейки като част от екипажи на кораби под различен флаг. Твърдение за професията преди повдигането на обвинението не било въведено в исковата молба, поради което не можело да бъде изследвано като обстоятелство от значение за определяне на обезщетението. Дори и да се изследвало обаче, свидетелските показания не били в синхрон с твърдението, че Р. Х. Ч. плавал на кораби под различен флаг. Това предполагало и плаване в различни екипажи, а свидетелят разказвал, че той е прекарвал с едни и същи хора по седем-осем месеца в годината на един кораб. Неоснователни били оплакванията във въззивната жалба, че било е отчетено, че невъзможността да осигурява издръжка на детето си, била довела до тежки емоционално-психически вътрешни тревоги. Твърдение, че наказателното дело било довело до невъзможност да осигури средства за отглеждането на детето не било въведено в исковата молба, като твърденията били описани в определението от 05.09.2019 година, с което бил изготвен проект на доклад по делото, обявен за окончателен в съдебното заседание от 13. 02.2018 година, нито пък били добавени нови факти в първото по делото заседание. Такова твърдение било въведено за първи път в писмената защита пред първата инстанция. С всичко горепосочено съставът на Софийския апелативен съд е приел, че сумата от 9000.00 лева справедливо ще обезщети за претърпените от него неимуществени вреди. Във връзка с тези изводи на състава на Софийския апелативен съд с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България иска допускането на касационен контрол на обжалваното решение по процесуално правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществените вреди по справедливост след като извърши преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства, които обуславят тези вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди, който бил разреше от състава на Софийския апелативен съд, в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. Наред с това се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, какво е съдържанието и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка се твърди противоречие с решение № 93/04.07.2018 година, постановено по гр. д. № 3460/2017 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 253/27.10.2016 година, постановено по гр. д. № 457/2016 година и решение № 41/12.03.2019 година, постановено по гр. д. № 2268/2017 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Във връзка с поставените от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, че претендираните от Р. Х. Ч. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че Прокуратурата на Република България не е посочила евентуално кои от претърпените от Ч. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от Ч. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. По отношение на въпроса свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, какво съдържа и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, който е поставен в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1733/09.07.2019 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 6261/2018 година, по подадената срещу него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 14 393/22.07.2019 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение