Определение № 2549 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4911/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Ф., чрез адв. Блезовска против решение № 512/29.04.2024 г. по в.гр.д. № 1774/2023 г. на Апелативен съд София, с което като е потвърдено решение № 263285 от 10.11.2022 г. на Софийски градски съд, постановено по гр.дело № 6205/2017 г., в частта, касаторът е осъден да заплати на Н. М. Н. на основание чл. 55 ал. 1 предл. трето ЗЗД сумата от 52 000 евро, представляваща заплатена на отпаднало основание част от продажна цена по сключено споразумителен протокол от 7.10.2016 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 22.05.2017 г. до окончателното й изплащане и са отхвърлени предявените от касатора срещу Н. М. Н. насрещни искове с правно основание чл.74, вр. чл.79, ал.1, вр. чл.99 ЗЗД, както следва: за сумата от 7 988,20 лв., представляваща задължения, възникнали към „ЕС П.“ ЕООД, които са прехвърлени на Десислава Г. Ф. с договор за цесия от 23.10.2017 г. за погасени от дружеството разходи при използване на наето от Н. М. Н. перално помещение по споразумителен протокол от 7.10.2016 г., представляващи разходи за заплати и данъци за периода 01.01.2017 г. – 28.02.2017 г., разходи за доставчици /„ЧЕЗ Електро България“ АД, „А.“ ООД, „Синергон Енерджи“ ЕООД и „Хом К. Х.“ ООД/ за периода 01.10.2016 г.-31.12.2016 г. в общ размер на 16 546,92 лв. и разходи за заплати към персонал и данъци за периода 1.10.2016 г.-31.12.2016 г.; иск с правно основание чл.232, ал.2 вр. чл.228 ЗЗД за сумата от 6 000 лв., представляваща сбора на месечния наем от 1 500 лв., дължим за четири месеца в периода 7.10.2017 г. – 7.02.2018 г. за отдаденото перално помещение, въз основа на споразумителен протокол от 7.10.2016 г. и иск с правно основание чл.74, вр. чл.233, ал.1, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата от 9 000 лв., представляваща възникнало задължение на Н. М. Н. към „ЕС П.“ ЕООД, което задължение е прехвърлена на Д. Г. Ф. с договор за цесия от 23.10.2017 г., за заплащане на обезщетение за неизпълнение на задължението за връщане на отдаден под наем лек автомобил „Нисан Н.“, с рег. № ДК [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху всяко едно от посочените вземания, считано от подаване на насрещния иск -16.01.2018 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд с доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд не е анализирал всички събрани по делото доказателства и не е обсъдил оплакванията и възраженията на ответника във въззивната му жалба; в нарушение на материалния закон, не е зачел поправката, нанесена в т. 6 от споразумителния протокол, тъй като не е приподписана от двете страни; извършеното стеснително тълкуване на договорната клауза е неправилно; неправилни са и изводите на въззивния съд, е ищцата е изпълнила точно задължението си за плащане на първата част от уговорената продажна цена и съответно същата се явява изправна страна и е имала право да развали договора поради неизпълнение на насрещната страна; неправилно съдът е приел, че предявените насрещни искове са неоснователни, като не е взел предвид събраните по делото доказателства в т.ч. и приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза; твърди се и нарушение на чл.146, ал.2 ГПК, тъй като въззивният съд не е поправил допуснатото от първата инстанция нарушение във връзка с доклада да даде указания относно това за кои факти и обстоятелства не се сочат доказателства. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ За процесуалните задължения на въззивната инстанция и следва ли последната да обсъди всички наведени от страната оплаквания срещу акта на пъвоинстанционния съд, както и да обсъди всички доказателства по делото; 2/ Следва ли при ръкописно дописване на текст в двустранен документ, същият да бъде приподписан и от двете страни, за да ги обвързва и то в хипотезата, че текстът на документа не е оспорен; 3/ Допустимо ли е стеснително тълкуване на договорни клаузи от въззивната инстанция и нарушава ли се с това свободата на договаряне, гарантирана от ЗЗД и 4/ Може ли да се приеме, че една страна по двустранен договор е изправна, ако е изпълнила само едно от няколко задължения. По първия въпрос се поддържа, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с казуалната практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 1055/1016 г., по гр.д. № 5961/2015 г., по гр.д. № 1332/2015 г. и по гр.д. № 625/2019 г. По останалите въпроси се поддържа, че са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като съдебната практика по прилагане на закона в това отношение е различна и е необходимо да бъде формирана константна практика на ВКС. Насрещната страна – Н. М. Н., не е подала отговор на касационната жалба. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд при съобразяване на наведените в жалбата и отговора оплаквания и доводи на страните е приела, че фактите по делото са такива, каквито са установени от първата инстанция и те са следните: 1/ сключен на 7.10.2016 г. споразумителен протокол между ищцата като купувач и ответницата като продавач, съгласно който продавачът, чрез контролираното от него дружество „ЕС П.“ ЕООД, притежава помещение „пералня“ и има организиран бизнес - „перално стопанство“ в [населено място], който ще продаде на купувача в „неговата цялост“, вкл. търговското предприятие, ведно с всички активи, с изключение на притежаваното перално помещение, а от строя страна купувачът е заявил, че ще придобие целия бизнес, ведно с 100% от дяловете на дружеството; от страна на продавача е поето задължение да продаде бизнеса под фирмено наименование „ЕС П.“ ЕООД в срок до 30.11.2016 г., който срок може да бъде продължен „при необходимост предвид изваждането на имота, но при постигнато писмено съгласие между страните“; уговорена е цена от 130 000 евро за прехвърляне на бизнеса, вкл. 100% от дяловете на дружеството, платими от купувача както следва: 40%, представляващи 52 000 евро-при подписване на споразумителния протокол, който подписан от страните представлява разписка; 60%, представляващи 78 000 евро – при прехвърляне на 100% от дружествените дялове по номинална стойност в срок до 25.12.2016 г.; продавачът е поел задължение да уреди всички задължения на дружеството към датата на прехвърляне на 100% от дяловете, да приключи счетоводството, като за задължения, предхождащи датата на сключване на споразумението, носи пълна отговорност, да се разпореди с пералното помещение по начин, какъвто намери за добре, в т.ч. чрез апорт и в този случай – при апорт в друго дружество, „то следва „ЕС П.“ ЕООД да се разпореди с дяловете от новообразуваното дружество в срок до 30.11.2016 г.; купувачът освен задължението да плати договорената цена в посочените срок, е поел задължение да не възпрепятства изпълнението на поетите от продавача задължения, да развива дейността с грижата на добрия търговец и др.; в срок до 30.11.2016 г. продавачът се е задължил да прехвърли на купувача 30 % от капитала на дружеството и да назначи купувача за втори управител; съгласно т.6 от протокола „в случай, че която и да е от страните … не изпълни задълженията си по протокола, то тя дължи на изправната страна обезщетение под формата на неустойка в размер на 52 000 евро..“; в текста на тази точка е извършена поправка-зачеркване и над подписите, завършващи изявленията и под текста „Настоящият споразумителен протокол се състави и подписа в два еднообразни екземпляра – по един за всеки от подписалите го лица“, е написано ръкописно „Не се приема като обезщетение, а като връщане на първа вноска, но не и в случай на забава“; 2/ сумата от 52 000 евро е платена от купувача на 7.10.2016 г., като е издадена разписка, удостоверяваща получаването на сумата от бащата на ответницата; 3/ с договор за продажба на дружествени дялове от 14.12.2016 г., с нот.заверка на подписите, продавачът Ф. е продала на купувача Н. 15 дяла, всеки от по 100 лв., от капитала на дружеството „ЕС П.“ ЕООД, като вписването на прехвърлянето е извършено на 21.12.2016 г. в търговския регистър, като Н. е вписана и като управител, наред с Ф., като всеки от управителите представлява дружеството „заедно и поотделно“; 4/ Ф. е свикала извънредно общо събрание на 01.03.2017 г. за вземане на решение за заличаване на Н. като управител на дружеството и за предявяване на иск срещу освободения управител, постъпило е предложение от ответницата за включване на допълнителни точки в дневния ред, вкл. за заличаване на Ф. като управител и за предявяване на искове срещи нея, за прекратяване на участието й в дружеството, отправено е предложение от Н. до ответницата за изкупуване на дружествените й дялове срещу 80 000 евро и евентуално – при неприемане на предложението, е отправено 3 месечно предизвестие за напускане на дружеството; 6/ Н. е заличена като съдружник и управител на дружеството на 17.10.2017 г.; 7/ на 20.11.2016 г. е сключен договор между „ЕС П.“ ЕООД, представлявано от Ф. в качеството му на наемодател и трето лице с предмет наем на лек автомобил „Нисан Н.“, с рег. № ДК [рег.номер на МПС] със срок до 20.11.2017 г.; 8/ на 23.10.2017 г. с договор за цесия „ЕС П.“ ЕООД, като цедент е прехвърлило на Ф. като цесионер „парични вземания от Н. в размер на 67 959,92 лв. във връзка с извършваната търговска дейност по организирания бизнес, представляващ „перално стопанство“ под търговско наименование „ЕС П.“ ЕООД за периода м.10.2016 г. – м.03.2017 г., между които и вземания, предмет на насрещната искова молба, като вземането за наем за пералното помещение в общ размер на 6 000 лв. е за периода 07.10.2017 г. – 7.02.2018 г., въпреки, че е посочено, че се прехвърлят вземания за периода м.10.2016 г. – м.03.2017 г. Въззивният съд е съобразил и събраните по делото гласни доказателствени средства, както и заключението на изслушаната по делото съдебно-счетоводна експертиза, според която задълженията на дружеството към доставчиците, посочени в насрещната искова молба, без „Хом К. Х.“ ООД, към което не са осчетоводени задължения, за периода 01.10.2016 г. -31.12.2016 г. възлизат на 9 442,10 лв.; осчетоводени са и задължения към Ф. за период от 1.11.2016 г. – 1.11.2017 г. в размер на 31 789,59 лв.; липсват счетоводни записвания в счетоводството на дружеството за договора за наем на МПС. В първото по делото съдебно заседание, въззивният съд не е приел представените от въззивницата споразумителен протокол от 7.10.2016 г. и „одобрени условия за финансиране“, като е изложил съображения, че последните не представляват новооткрити доказателства, още повече че препис от споразумителния протокол се намира на л.21 и 22 от първоинстанционното производство и не се твърди различие в съдържанието на същия, освен налични ръкописни добавки в преписа, приложен по делото пред СГС, които подлежат на преценка съобразно всички обстоятелства по делото. При така установените факти и обстоятелства, въззивният съд е приел, че с подаването на исковата молба ищцата, разваляйки договора, сключен с ответницата, иска връщането на даденото по него на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД и тази й претенция е основателна. Приел е, че липсва основание за задържане на сумата от 52 000 евро от ответницата, тъй като предварителният договор, какъвто съгласно съдържанието му, а и наименованието му –„протокол за намерения“, е договорът, сключен между страните – за продажба на 100 % от дяловете в капитала на дружеството, не е изпълнен точно от ответницата. Установено е, че последната е прехвърлила само 30 % от дяловете и макар, че това е сторено след уговорения за това срок, изпълнението е прието от купувача. След това прехвърляне обаче, не е последвала продажба на останалите дялове от капитала на дружеството, която от своя страна да бъде последвана, според уговорената съобразно действителната воля на страните, поредност на изпълнение на задълженията, от плащане и на остатъка от продажната цена от страна на ищцата. Ето защо е прието, че макар и да е участвала в осъществяване на дейността на дружеството, каквото задължение има и като съдружник, за ищцата е възникнало правото да развали договора. Въззивният съд е посочил, че отправеното от ищцата предложение да купи притежаваните от Ф. дялове с оглед развилите се между тях отношения, не сочи на неизправност от нейна страна, тъй като това предложение е направено след изтичане на уговорения срок за прехвърляне на всички дялове и след получаване на поканата за ОС на 1.03.2017 г., поради което сумата, чието връщане претендира, подлежи на връщане на отпаднало основание. Във връзка с оплакванията на ответницата във въззивната й жалба, съдът е посочил, че предявеният иск не намира основанието си в клаузата на т.6 от договора, нито основавайки се на тази клауза, ответницата може да задържи претендираната сума. Извършеното зачеркване на текста, е извършено в неустановен момент и макар, че добавката не е оспорена като неотразяваща съгласието на страните, от съдържанието й, което е неясно, не може да се направи извод, че на заплатената авансово част от продажната цена, е придадено значение на задатък по чл.93 ЗЗД. Изложени са съображения, че в случая „връщането на първа вноска“, „не и в случай на забава“ (неконкретизирано откъм задължение и продължителност на забавата за неизпълнението му), както е записано ръкописно, може да се осъществи само в случай на неизпълнение от продавача, а не от „която и да е от страните“, както започва ръкописният текст на клаузата. За да има плащането функцията на задатък, трябва да е ясно, че изправната страна може да задържи получената сума или да иска връщането й в двоен размер, след като се откаже от договора, което в конкретния случа не е налице. Ето защо, съдът е приел, че е налице фактическия състав на чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД и предявеният иск се явява основателен. По отношение на предявените от ответницата насрещни искове, въззивният съд е приел, че същите са неоснователни,тъй като не е доказано, че „ЕС П.“ ЕООД има вземания към ищцата за платени задължения към работници и публични задължения, както и към определени доставчици. Посочил е, че освен че е развалила договора, от чието разваляне претендира правни последици, като съдружник в процесното ООД, ищцата не е и задължено лице за посочените задължения, нито кредитор по тях е ответницата по процесния договор. На следващо място, съдът е приел, че по делото не е доказано и, че между дружеството-цедент и ищцата е постигнато съгласие за възмездно ползване на „пералното помещение“, въпреки че то е изключено от обхвата на уговореното прехвърляне, срещу заплащане на наемна цена от 1 500 лв., така че визираните като „вземания“ в договора за цесия да бъдат предмет на валидно прехвърляне, както и че не е доказано и, че ищцата е задължена за заплащане на стойност на вещ, принадлежаща на търговското дружество, която да е ползвала като съдружник в него и да не я е върнала, както и че доколкото липсват твърдения, че вещта не съществува, не би могло да се обоснове задължение за връщане на стойността й. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и оплаквания във въззивната жалба и доказателствата по делото, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора, според която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в „разрешаването на материалноправния спор“, а „проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат“ от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, при която „преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност“ – мотиви по т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд не е допуснал нарушение на посочените разпоредби, тъй като е изложил собствени правни изводи по делото в рамките на спорните за страните въпроси, очертан с въззивната жалба на ответницата и отговора на ищцата, като е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е посочил и преценил всички конкретно проявени обстоятелства, които са релевантни за спора. Произнасянето на въззивния съд по доказателствените искания, направени от ответницата във въззивната жалба е в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК и казуалната практика на ВКС по приложението на нормите на чл.266, ал.1, ал.2 и ал.3 ГПК, според която с нормата на чл.266, ал.1 ГПК е прогласена забрана пред въззивната инстанция да се сочат факти и отправят доказателствени искания, които страната е могла своевременно да ангажира пред първата инстанция, а възможността за въвеждане на нови фактически твърдения и отправяне на доказателствени искания е уредена като изключение в обхвата на нормите на чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК. Съгласно посочената императивна забрана, непосочените от страните съществували до приключването на съдебното дирене пред първоинстанционния съд факти и непредставените поради небрежност на страната доказателствени средства се преклудират и не могат да бъдат твърдени, съответно представени и събрани във въззивното производство. Условията за прилагане на забраната за доказателствени искания пред въззивната инстанция са: спазване от първоинстанционния съд на изискванията за пълен и подробен доклад с реквизитите, уредени в чл.146, ал.1 ГПК, в който са включени указанията по чл.146, ал.2 ГПК, както и предоставяне на възможност на страните да изпълнят указанията за предприемане на процесуални действия съгласно чл.146, ал.3 ГПК и надлежното извършване от първата инстанция на всички действия по връчване на страните на книжа по време на предварителната писмена подготовка на делото за разглеждане и призоваването им за първото открито заседание. В настоящия случай, видно от данните по делото, тези условия са изпълнени от първоинстанционния съд, а и във въззивната жалба на ответницата няма оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада. Не са налице и изключенията от императивната забрана, уредена в чл.266, ал.1 ГПК за доказателствени искания пред въззивния съд, уредени в чл.260, т.5 и т.6 ГПК, както и в чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК, които най-общо могат да се обособят в две групи: 1/ новооткрити доказателства и доказателства за новооткрити или новонастъпили факти и 2/ доказателствени средства, които не са допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения, като условие за допускането на втората група пред въззивния съд е надлежно заявено оплакване във въззивната жалба или отговора. Ето защо, при постановяване на определението си, с което не е приел представените от ответницата писмени доказателствата, въззивният съд е действал при съобразяване на задължителната и казуална практика по приложението на нормите на чл.266, ал.1-3 ГПК. Противно на изложените в жалбата доводи, въззивният съд, в рамките на предмета на проверката по чл.269, изр.2 ГПК, е разгледал всички възражения и доводи на страните във връзка с предявения иск по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД и предявените от ответницата насрещни искове, както и събраните по делото доказателства във връзка с тях, като преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, са отразени ясно в мотивите на съда. Останалите повдигнати въпроси, нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като първите два изобщо не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд за основателност на иска по чл.55, ал.1, предл.3 ГПК, а последният въпрос съдържа твърдение за факт, които не се разкрива по делото - ищцата да е изпълнила само едно от задълженията си по договора. За пълнота следва да се посочи, че сочената от касатора допълнителна селективна предпоставка не е и надлежно обоснована съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с твърдения за непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагаща преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Единствено цифровото посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и твърдението, че поставените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като съдебната практика по прилагане на закона в това отношение е различна и е необходимо да бъде формирана константна практика на ВКС, не представлява обосновка на допълнителния селективен критерий, което изключва наличието на допълнителното основание на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Касаторът не е изложил конкретни доводи, обосноваващи наличието на това основание. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифициране състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо „тежко нарушение на материалния закон, на процесуалния закон или явна необоснованост“, като тези хипотези следва да са установими непосредствено от мотивите на въззивния съд, без да има нужда от преценка на събраните доказателства, доводите на страните и осъществените процесуални действия. От съдържанието на въззивното решение не се установява съдът да е допуснал тежко нарушение на материалния закон или процесуалния закон или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, предл.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,