Определение № 1176 от 12.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4250/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпили две касационни жалби против решение № 432 от 10.04.2024 г., постановено по гражданско дело № 1085 по описа за 2023 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, в частта му, в която е отменено решение от 27.01.2023 г., постановено по гр. д. № 2151/2020 г. по описа на СГС, ГО, 22 състав, в частта, с която е отхвърлен иска за неимуществени вреди за разликата над 500 лв. до 5 000 лв. като вместо това в отменената част е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати в полза на Е. Д. М., действащ чрез адв. И. Ю., САК, разликата над сумата от 500 (петстотин) лева до 5 000 лв. /пет хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от неоснователно повдигнато обвинение за престъпление по чл. 286, ал. 1 от НК, за което е оправдан с влязла в сила на 20.04.2016 г. присъда от 26.11.2015 г. по НОХД № 8970/2014 г. по описа на СРС, НО, 112 състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.02.2017 г. до окончателното й изплащане, както и в частта му, в която е потвърдено решение от 27.01.2023 г., постановено по гр. д. № 2151/2020 г. по описа на СГС, ГО, 22 състав, в частта, в която е отхвърлен иска за неимуществени вреди до пълния му предявен размер от 50 000 лева.

Касационни жалби срещу така описаното въззивно решение са постъпили и от двете страни в производството, както следва:

1. Касационна жалба от ищеца Е. Д. М., действащ чрез адвокат И. Ю. от САК, срещу така описаното въззивно решение в частта му, в която е потвърдено решение от 27.01.2023 г., постановено по гр. д. № 2151/2020 г. по описа на СГС, ГО, 22 състав, в частта, в която е отхвърлен иска за неимуществени вреди до пълния му предявен размер от 50 000 лева. Касаторът-ищец твърди, че решението в обжалваната от него част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът М. твърди, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по следните въпроси:

1. „Следва ли при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, в хипотезата на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, да се вземат предвид други осъждания и висящи наказателни производства на ищеца?”

Касаторът М. се позовава на решение № 3 от 29.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2477/2013 г., IV г. о., ГК и решение № 16 от 2.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 396/2010 г., III г. о., ГК.

2. „Следва ли в производството по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ при определяне размера на дължимото обезщетение да се вземат предвид данните за предшестващите осъждания на ищеца, които са заличени поради настъпила по право реабилитация - чл. 88а от НК и са настъпили предвидените в чл. 85 от НК последици от същата?”

По този въпрос касаторът се позовава на решение № 466 от 9.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2978/2015 г., IV г. о., ГК.

Отделно от така поставените въпроси касаторът М. сочи като основание за допускане на въззивното съдебно решение в обжалваната от него част и на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК – очевидна неправилност. В тази връзка посочва решение № 483 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1091/2009 г., III г. о., ГК.

По така постъпилата от касатора М. касационна жалба не е постъпил отговор от ПРБ.

2. Постъпила е касационна жалба и от ответника - Прокуратурата на Република България, с която въззивното решение се обжалва в частта, в която е отменено решение от 27.01.2023 г., постановено по гр. д. № 2151/2020 г. по описа на СГС, ГО, 22 състав, в частта, с която е отхвърлен иска за неимуществени вреди за разликата над 500 лв. до 5 000 лв. като вместо това в отменената част е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати в полза на Е. Д. М., действащ чрез адв. И. Ю., САК, разликата над сумата от 500 (петстотин) лева до 5 000 лв. /пет хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от неоснователно повдигнато обвинение за престъпление.

Решението се обжалва с доводи за неговата неправилност.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът ПРБ се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. Първият обобщен от касатора въпрос касае задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. Касаторът се позовава на задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., а също и на разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

2. Вторият въпрос е в следната насока: Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД във връзка с разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ?

Касаторът счита, че в обжалваното решение този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ във връзка с чл. 52 от ЗЗД, установена по реда на чл. 290 от ГПК, като сочи решение № 5 от 05.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1984/2020 г., III г. о., ГК и решение № 1044 от 11.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4500/2007 г., I г. о., ГК.

По така подадената от ПРБ касационна жалба е постъпил отговор от насрещната страна. Изразява се становище, че касационната жалба на ПРБ е неоснователна и не следва по така поставените в нея въпроси въззивното решение да бъде допуснато на касационно обжалване.

Касационните жалби и на двете страни са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

С обжалваното в настоящото производство въззивно решение въззивният съд е приел, че от фактическа страна се установява безпротиворечиво, че досъдебното производство спрямо ищеца е образувано на 04.07.2012 г., а той е бил привлечен като обвиняем на 09.04.2014 г. за престъпление по чл. 286, ал. 1, т. 1 НК за набеждаване на полицай при СДВР в престъпление по чл.195, ал. 1, т. 6 вр. чл. 194 НК, като знаел, че е невинна като с присъда от 26.11.2015 г. по НОХД № 8970/2014 г. по описа на CPC, НО, 112 състав, ищецът е признат за невиновен, в това че на 29.09.2011 г., пред надлежен орган на властта - прокурор при СГП, набедил разследващ полицай при СДВР в престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 6, във вр. чл. 194, ал. 1 НК, а именно, че полицейски служител с фамилия Ч. е откраднала мотоциклета му "Ямаха", модел "F.", като знаел, че е невинна - престъпление по чл. 286, ал. 1, т.1 НК, поради което и на основание чл. 304 НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение. Съдът е отбелязал, че с решение № 520 от 20.04.2016 г. по в.н.о.х.д. № 842/2016 г. по описа на СГС, присъдата е била потвърдена. Въззивният съд е констатирал и следните факти: че общата продължителност на цялото наказателно производство е 2 години, считано от 09.04.2014 г. /когато е било повдигнато обвинение/ до 20.04.2016 г. /когато е влязла в сила присъдата/; няма взета мярка за неотклонение; че от заключението на депозираната по делото съдебно-психологична експертиза се установява, че събитията по повод наказателното производство значително разстроили, променили и повлияли негативно на ежедневието, както и на житейските планове на М.; че в заключение е формиран извод от вещото лице, че повдигнатото обвинение и воденото срещу Е. М. дело, завършило с преценка за невиновност, са се отразили негативно върху психичното му състояние. В мотивите на съдебния си акт въззивната инстанция е анализирала показанията на посочените от ищеца свидетели П. и П., като е отбелязала, че според показанията на св. П. ищецът преживял обвинението доста тежко (от емоционална гледна точка - бил изнервен); почувствал се много унизен, нервиран, страхувал се да не бъде разследван за нещо, което реално не е извършил и набеден несправедливо. Посочено е, че според св. П. ищецът му споделял, че му прилошавало и не можел да спи, изпитвал унижение, че го съдят за нещо, което не е направил, а това само утежнявало положението му по други дела. Въззивният съд е приел, че с оглед събраните писмени и гласни доказателства е налице причинно-следствена връзка между негативните преживявания в процесния период и емоционалните състояния, които е преживял ищецът, като преживените симптоми имат негативен за емоционалната сфера характер и са отключили повишение на артериалното налягане. Съдът е посочил още факта, че видно от служебно изисканото свидетелство за съдимост в процесния период от време, а именно 2014 г. до 2016 г. спрямо ищеца е имало и други висящи наказателни производства, като по две от тях има постановени и влезли в сила осъдителни присъди - по НОХД № 2423/2017 на СРС, НО, 131 състав, за хулиганство, и по НОХД № 646/2015 на Специализиран наказателен съд, 2 състав, за грабеж в особено големи размери, за което ищецът е бил осъден на 17 години и шест месеца лишаване от свобода като е приспаднато времето от 24.11.2013 г. до 09.01.2018 г., през което подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“. Въззивният съд е стигнал до извода, че предвид наличието на три висящи наказателни производства в един и същи период от време е трудно да се разграничи правопораждащият юридически факт, довел до процесните неблагоприятни последици т.е. до причинените неимуществени вреди, доколкото всяко от тези обвинения е стресогенен фактор, допринесъл за тях.

От правна гледна точка въззивният съд е приел, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че е налице повдигнато и поддържано обвинение от органите на прокуратурата спрямо ищеца, като наказателното производство е продължило 2 години за престъпление, което не е тежко умишлено, както и че от тези действия на прокуратурата на последния са причинени неимуществени вреди - стрес и притеснения, влошено здравословно състояние - обстоятелства, които обуславят кумулативното съществуване на елементите на фактическия състав на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съдът е приел, че спрямо ищеца не е била взета мярка за процесуална принуда; че предприетото наказателно преследване е продължило 2 години; отразило се е неблагоприятно върху личността на ищеца и неговото емоционално и най-вече психическо състояние - бил притеснен, подтиснат, изплашен, повишил кръвното налягане.

В обобщение въззивният съд е констатирал, че е налице съвпадение на крайния резултат от изводите на първата и въззивната инстанции по отношение основателността на иска, а по отношение на размера на обезщетението е намерил, че същото неправилно е занижено на 500 лв. Приел е, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в отхвърлителната част за разликата над 500 лв. до 5 000 лв. и че на ищеца следва да се присъдят допълнително 4 500 лв. Съдът е отменил частично първоинстанционното решение като в отменената част е присъдил в полза на ищеца допълнително 4 500 лева, а за разликата над 5 000 лева до пълния предявен размер на иска го е потвърдил.

По така поставения в изложението по 284, ал. 3, т. 1 ГПК втори въпрос на касатора М. относно това дали следва в производството по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ при определяне размера на дължимото обезщетение да се вземат предвид данните за предшестващите осъждания на ищеца, които са заличени поради настъпила по право реабилитация, настоящата касационна инстанция приема, че такъв въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви по него. Предходните осъждания на ищеца, за които същият е бил реабилитиран, изобщо не са били коментирани от въззивния съд, поради което вторият въпрос на касатора М. не обосновава наличието на общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване, поради което не следва да се преценява наличието спрямо този въпрос на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Що се отнася до съображенията в изложението на касатора М. за очевидна неправилност на решението, същите са неоснователни. Настоящият състав намира, че въззивното решение не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

Поставеният от касатора М. първи въпрос в изложението му относно това дали следва при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, в хипотезата на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, да се вземат предвид други осъждания и висящи наказателни производства на ищеца, и въпросите, формулирани от насрещната страна-касатор, са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда, обективирани в решението, поради което спрямо тях е налице общата предпоставка за допускане на решението на касационно обжалване. Що се отнася до специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдебната практика на ВКС, включително и задължителната такава, е многобройна и непротиворечива. Както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Първият въпрос на касатора М. и въпросите, поставени от ПРБ, са свързани и следва да бъдат разгледани заедно. Практиката на ВКС по тях е константна - т. 11 от ППлВС № 4/23.12.1968 г. на ОСГК на ВС – нормативно тълкуване, проведено в решения на ВКС по реда на чл. 290 – 293 ГПК, напр. решение № 112/14.06.2011 г. по гр.д. № 372/2010 г. IV ГО, решение № 376/21.10.2015 г. по гр.д. № 514/2012 г. IV ГО, решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д. № 593/2010 г. IV ГО, решение № 449/16.05.2013 г. по гр.д. № 1393/2011 г. IV ГО, решение № 263/21.03.2017 г. по гр.д. № 627/ 2016 г. IV ГО, решение № 251/21.12.2015 г. по гр.д. № 812/2015 г. III ГО, решение № 61/28.04.2016 г. по гр.д. № 4546/2015 г. на III ГО и много други.

Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение, намира че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по обобщения правен въпрос относно задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за конкретния случай, както и какъв е справедливият размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди по ЗОДОВ като имат ли значение предходните осъждания на ищеца и висящи спрямо него наказателни производства при определяне на този размер. Така поставеният обобщен въпрос е от значение за крайния изход на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което и осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Налице е и допълнителното основание с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - практика на ВКС и ВС, посочена от касаторите, както и тази, посочена от съда по-горе, с която даденото от въззивния съд правно разрешение следва да бъде проверено.

Ето защо въззивното решение следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по двете касационни жалби.

Твърдяното от касатора М. основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не се обосновава, а и съдът не вижда необходимост създадената по така обобщения съдебна практика да се нуждае от промяна или осъвременяване.

Касаторът М. е освободен от внасяне на държавна такса, а такава не е дължима от Прокуратурата на Република България.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение