Определение № 1029 от 05.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2412/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от С. Ч. П. (с юридическо образование) срещу въззивното решение на Софийски градски съд № 1063/23.02.2024 г. постановено по в. гр. д. №3387/2023 г. В жалбата се поддържат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Върховен административен съд с писмен отговор, чрез юрисконсулт П. Д., оспорва жалбата. Излага, че не са налице сочените от касатора основанията за допускане на обжалването. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Насрещната страна Административен съд – София – град, редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Жалбата е частично недопустима, насочена срещу акт, който е изключен от касационен контрол. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Съгласно разпоредбата на чл.69, ал.1, т.1 от ГПК цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума, която е материалният интерес на предявения иск, определящ: предметните предели, по които се формира силата на пресъдено нещо; подсъдността на поставения за разглеждане спор и реда за обжалване на постановените по него съдебни актове. В този смисъл са и разясненията дадени в мотивите на т.1 на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС. В конкретния случай, обжалваното въззивно решение е постановено по предявен иск с правно основание 2б от ЗОДОВ за осъждане на Върховен административен съд да заплати на С. Ч. П. сумата от 1 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, настъпили от забавеното разглеждане на производството по адм. дело № 6621/2014 по описа на АССГ. Цената на този иск е под определения в ГПК праг за касационно обжалване, поради което въззивното решение в тази му част не подлежи на касационен контрол. Същото е влязло в сила от момента на обявяването му, на основание чл.296, ал.1 от ГПК. Подадената касационна жалба в посочената ѝ част е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за настоящия съдебен състав, който служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Ч. П. срещу Административен съд София – град иск за заплащане на сумата от 5100 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на непрекъснат стрес, преживени тревоги, безпокойства, притеснения, страх, неудовлетвореност, разочарование, загуба на доверието към държавните институции, резултат от забавеното разглеждане на адм. дело № 6621/2014 по описа на Административен съд – София град, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба – 21.03.2018г. до окончателното ѝ плащане. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът установил от фактическа страна, следното: Производството по адм.д. № 6621/2014 г. на Административен съд – София град било образувано по искова молба от Д. Ц. и З. С.. На 19.02.2015 г. ищецът, заедно с други физически лица, направил искане за конституирането му като страна по делото и предявил претенция за заплащане на обезщетение в размер на 10 000 лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 15.09.1995 г. до окончателното ѝ изплащане. Искането било отхвърлено от административният съд, който изпратил препис от молбата за образуването ѝ в отделно производство. По същата било образувано адм. д. № 2401/2015 г. по описа на АССГ, 40 състав, което след отстраняване на констатираните нередовности, било присъединено към адм. д. № 6621/2014 г. по описа на АССГ, 48 състав. Въззивният съд посочил, че продължителността на административното производство, разгледано от първостепенния съд била 2 години 6 месеца и 7 дни от образуването му на 04.07.2014 г. до изпращане на касационната жалба на Върховен административен съд, на 11.01.2017 г. В рамките на този период, делото било спряно в продължение на 26 дни поради наличие на висящ преюдициален спор; били разгледани две частни жалби; проведени общо единадесет открити съдебни заседания, шест от които след конституирането на ищеца П. като страна. Установил, че ищецът е участвал лично само в първото открито съдебно заседание след конституирането му, след което бил представляван от З. С., пълномощник на всички ищци. Съдът посочил, че след изпращане на делото на Върховния административен съд, по подадената касационна жалба било образувано адм. д. № 582/2017 г. Разглеждането му продължило 2 години, 1 месец и 15 дни, в периода от 13.01.2017 г. до постановяване на съдебното решение на 28.02.2019 г. В рамките на този период делото било спряно за 1 месец и 10 дни; били разгледани две частни производства; проведени били пет открити съдебни заседания, като в три от тях ход на делото не е бил даден поради нередовна процедура по призоваване, настъпила смърт на страна в процеса и за осигуряване на правна защита и съдействие на жалбоподателите по искане на техния пълномощник. С оглед на така установеното и обстоятелството, че началото на релевантния период на разглеждане на делото се определя от момента на отнасяне на спора пред съда за конкретната страна, въззивният съд направил извод, че за ищеца този срок е започнал да тече на 19.02.2015 г. (когато предявил претенцията си, образувана в адм. д. № 2401/2015 г. на АССГ, впоследствие присъединено към процесното адм. д. № 6621/2014 г. на АССГ). Изложил, че това производство е приключило с влязло в сила съдебно решение на 28.02.2019г., поради което общата му продължителност, при съобразяване периодите на спиране, била малко над 1 година и 9 месеца пред първостепенния съд и 1 година и 11 месеца пред касационната инстанция. Съдът установил, че при разглеждане на делото съдилищата са извършвали необходимите процесуални действия по движението му в срок, без забава; отчел усилията на АССГ за ускоряване на производството, като го насрочвал за разглеждане в открито съдебно заседание почти всеки месец. Приел, че продължителността на производството била обусловена от неговия предмет, обхващащ претенциите по три съединени дела, с двадесет и пет ищци; направените искания за предоставяне на правна помощ и процесуално представителство, необходими за осигуряване на равен достъп до правосъдие. При преценка продължителността на разглеждане на делото, въззивният съд съобразил поведението на ищците и на техния процесуален представител, който направил четири искания за отвод на съдебния състав, едно от които било уважено и довело до определяне на нов съдия-докладчик; искане за прекратяване на производството; искане за правна помощ и за спиране на производството; депозирал многократно молби, с част от които представял вече представени доказателства или излагал вече наведени доводи, по които съдебните състави следвало отново да извършват преценка за допустимост и относимост. Установил, че имало и допълнителни причини за отлагане на делото: неявяването на свидетели, както и подадените искания от назначените от съда процесуални представители за освобождаването им. При формиране на правните си изводи, съдът отбелязал, че съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ (ДВ, бр. 98 от 2012 г.), преценката за наличието или липсата на нарушено право на разглеждане и решаване на конкретно дело в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, следва да се извърши при съобразяване на следните обстоятелства: неговата обща продължителност; предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност; поведението на страните и техните процесуални представители; поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи; както и други факти, които имат значение за правилната преценка за "разумност" на срока. Изложил, че нито КЗПЧОС, нито вътрешноправната нормативна уредба фиксират срок за приключване на делото като "разумен". Последният следва да се тълкува като подходящ, според обстоятелствата по конкретното дело свързани с неговото разглеждане и необходими за приключването му, като страната не следва да бъде държана прекалено дълго и необосновано в неизвестно положение. С оглед на изложеното направил извод, че в конкретния случай установената обща продължителност на производството отговаря на изискването за разглеждане и решаване на делата в разумен срок, като не е прекомерна, с оглед посочените критерии и конкретно установените обстоятелства свързани с: фактическата и правната сложност на делото, извършените процесуални действия, поведението на участниците в производството и съда. Липсата на забавяне при разглеждане на производството, обосновала и извода на съда за липса на нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. По изложените съображения въззивният съд намерил предявения иск за неоснователен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси: Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и се произнесе по всички представени с въззивната жалба доказателства от въззивника, тяхната съпоставимост, с оглед на факта, че ищци по предметните дела, от които се търсят вреди от бавно правосъдие са 25, с общ пълномощник, като се произнесе относно вредите от забавата, определени с влезли в сила решения за пълномощника, валидни ли са за всички ищци направили искания за същите вреди. Наведени са доводи, че въззивният съд не се е произнесъл по този въпрос, а е приел, че има субективна различност по отношение на ищците, макар да е налице обективна еднаквост и е следвало да съобрази влезлите в сила решения по гр.д.№941/2021г. и гр.д.№7347/2019г. на СГС. Претендира обжалването да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Този въпрос е некоректно зададен и неотносим към мотивите на въззивното решение, и изводите на въззивния съд. При постановяване на решението съдът не е приел, че е налице забавено разглеждане на производството по адм.д.№ 6621/2014 г. по описа на АССГ по отношение на ищеца, от което същият е претърпял вреди, нито че е налице „обективна еднаквост“ (идентични факти) по отношение на С. Ч. П. и ищците Д. Ц. и З. С., подали исковата молба, инициирала процесното административно дело. При преценка продължителността на воденото от С. П. производство, въззивният съд е съобразил трайно установената практика на ВКС (част, от която е решение №306/22.10.2019г. по гр.д.№4482/2017г. на ВКС, IV г.о.), според която преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетение на причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл.2б, ал. 2 ЗОДОВ, както следва: обща продължителност и предмета на производството; неговата фактическа и правна сложност; поведението на страните и на техните процесуални или законни представители; поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Разяснено е още, че при гражданските дела за начало на срока се приема сезирането на съответния съд, освен ако производството не включва предварителна административна процедура, а за край – влизане в сила по отношение на страната на съдебния акт, с който спорът е приключен (решение или определение). От значение е общата продължителност на съдебното производство, като е възможно тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделни етапи от производството са имали разумна продължителност и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според неговия вид и броя инстанции. При изчисляване на общата продължителност на делото не се взема предвид периодът, в който делото е било спряно, включително поради отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС и конституиране на страна, ако процесуалните действия са извършени точно и своевременно. Разяснено е още, че при обсъждане на сложността на делото, от значение са: броят на страните и обективно съединените искове; наличието на международен елемент; сложност на засегнатите въпроси; необходимостта от специални знания за разясняване спора от фактическа страна; обема на събраните доказателства; поведението на страните, съда и останалите участници в производството (при наличие на такива). Извън срока са забавянията, причинени от страната поради злоупотреба с право, недобросъвестно упражнени процесуални действия, когато съдът е предприел допустимите и възможни във всеки конкретен случай процесуални действия за дисциплиниране. При постановяване на обжалваното въззивно решение, съдът е изложил съображения по предмета на предявения иск, обосновали извода му за неговата неоснователност. Отчел е общата продължителност на производството (от образуването му по искова молба на ищеца до приключването му с влязло в сила решение на касационната инстанция); броя на страните и съединените искове; проведените открити съдебни заседания; обема на извършените процесуални действия, свързани с уточняване на предявената претенция, събиране на доказателства и постановяване на решение по същество на спора, както и периодите на неговото спиране. По тези решаващи мотиви на въззивния съд касаторът не е поставил въпроси, по които да бъде допуснато касационното обжалване. Въпросът не осъществява общото основание за допускане на обжалването по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В изложението са поставени и въпроси, за които се иска допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – определение №4/05.01.2015г. по гр.д.№5813/2014г. ІІІ г.о.; решение №48/06.04.2020г. по гр.д.№1610/2019г. ІV г.о.; решение №272/27.01.2020г. по гр.д.№924/2019г. ІV г.о.; решение №66/02.04.2015г. по гр.д.№5813/2014г. ІІІ г.о.; решение №76/11.04.2016г. по гр.д.№5721/2015г. ІІІ г.о.: Длъжен ли е съдът да разгледа всеобхватно в пълнота отново, след като е поискано с въззивната жалба, процесуалните действия на съдилищата по предметните дела, от които се търсят вреди от забавата им, като направи собствена преценка и при съпоставимост с представените доказателства от въззивника за това, като включи вредите от самото обезщетително производство съгласно описаното и приложеното определение на СГС. Навежда се довод, че съдът е приел за достоверна преценката на първоинстанционния съд за правилна и я е приел без да я проверява. Този въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да формира мотиви по всички възражения във въззивната жалба, да ги обсъди поотделно и да заяви защо ги приема за основателни или не, съответно да направи анализ на събраните по делото доказателства, въз основа на които да изведе собствени правни изводи. Въпросът е принципно значим за всяко производство и по него е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Както беше посочено, при постановяване на обжалваното решение съдът се е произнесъл по наведените с въззивната жалба възражения; обосновал е извода си за началната дата, от която е приел висящност на производството по отношение на ищеца и е направил преценка за „разумност“ на срока за разглеждането му след съвкупна преценка на относимите към предмета на производството обстоятелства. Въпросът е обоснован с несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд и защитната му теза за продължителността на воденото от него производство, основана на различното тълкуване на събраните по делото доказателства. Наведените в изложението оплаквания свързани с несъгласието на страната с правните изводи на въззивния съд са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК, поради което по тези въпроси не е налице общата предпоставка да допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Поставени са и въпросите: 1/ Забавата за насрочване в продължение на една година, което е явно нарушение на разумния срок съгласно нормативите, може ли да се оправдава с наличие на натовареност на съдилището; и 2/ Длъжен ли е съда да счита за забава хода на делото, ако има обжалване действия на съдебния състав и отмяната им, чрез частна жалба, до връщане на делото от висшестоящата инстанция. Тези въпроси са без значение за изхода на спора и обуславящите мотиви на въззивния съд. Както беше посочено, при преценка нарушено ли е правото на разглеждане на делото в разумен срок, от значение е общата продължителност на съдебното производство, като е възможно тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделни етапи от производството са имали разумна продължителност и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според неговия вид и броя инстанции. Забава на делото може да има при администриране и изпращане на компетентния съд на недопустими жалби, които съдът не е можел да ограничи и да предприеме мерки за дисциплиниране на страните, когато правото на жалба е използвано не според закона. В обжалваното решение, въззивният съд е направил преценка за разумността на срока за разглеждане на воденото от ищеца производство именно с оглед неговата обща продължителност, която предвид конкретните обстоятелства (предмет; брой на страните; фактическа и правна сложност; обем на извършените процесуални действия, включително производствата по обжалване на постановените в хода на същото съдебни актове; периодите на спиране и поведението на страните и съда), намерил за съответна на предмета му. По отношение на поставените въпроси не е налице както общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, така и тази по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика (посочена по-горе). Последният формулиран в изложението въпрос е: Длъжен ли е съдът да приеме, че са налице еднакви обичайни вреди от забава за всички ищци по предметните дела, от които се търсят вредите, участвали до приключване на делата чрез пълномощника общ за всички, за които не се изискват писмени и гласни доказателства. Въпросът отново е некоректно зададен и обоснован с несъгласието на страната с извода на съда за разглеждане на воденото от страната административно дело в разумен срок, съответно за липса на претърпени вреди. Както беше посочено, фактите свързани с продължителността на процесното адм.д.№ 6621/2014 г. на АССГ, обема от извършени процесуални действия и проведени съдебни заседания, не са еднакви за всички страни в производството, доколкото С. Ч. П. е предявил своя иск и е поставил началото на неговото производство в по-късен момент (19.02.2015г.) от образуването му (04.07.2014г.). Обстоятелството, че делата са съединени за общо разглеждане не може да обуслови извод за прилагане на общата продължителност на делото за всички участници, без оглед датата на предявяване на техните искове, нито да обуслови извод за еднакви обичайни вреди от разглеждането му. По отношение на този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл. 78 от ГПК и направеното искане С. Ч. П. следва да бъде осъден да заплати на Върховен административен съд разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата пред касационната инстанция в минималния размер по чл. 25, ал. 1 от НЗПП от 100 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето отделение,