Определение № 79 от 01.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 439/2021 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от П. Д. Т., чрез пълномощник адв. В. Щ. срещу определение № 8 от 07.01.2021 г. по ч.гр.д. № 4039/2020 г. на ВКС, ІV г.о., с което е оставена без разглеждане частната касационна жалба на същата страна против определение № 260163 от 15.09.2020 г. по ч.гр.д. № 8621/2020 г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частна му жалба срещу определение от 02.06.2020 г. по гр.д. № 63241/2018 г. на Софийски районен съд, с което е върната искова му молба от 28.09.2018 г., и е прекратено производството по гр.д.№ 63241/2018 г. на Софийски районен съд, както и е оставена без уважение частна му жалба от 16.07.2020 г. срещу определение от 01.07.2020 г. по гр.д. № 63241/2018 г. на Софийски районен съд, с което е изменено определение № 107612/02.06.2020 г. по гр.дело № 63241/2018 г. на Софийски районен съд в частта за разноските, като е допълнено и е осъден да заплати на Б. Л. на основание чл.78, ал. 4 ГПК сумата 506 лв. разноски за адвокатско възнаграждение в производството. Поддържа се, че определението е неправилно и незаконосъобразно и се иска отмяната му. Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК от легитимирана страна в процеса и е допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Съображенията за това са следните. При обжалването на определението на Върховен касационен съд следва да се приложи редът за обжалване на определенията по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК пред друг състав на същия съд, тъй като с него за първи път касационната инстанция прегражда реда за защита срещу преграждащото определение на първоинстанционния съд, потвърдено с въззивното определение, като оставя не без уважение, а без разглеждане частната жалба, подадена по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на III гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите в частната жалба, намира следното: За да постанови този резултат съставът на ВКС е приел, че с обжалваното определение № 260163/14.09.2020 г. по ч.гр.д. № 8621/2020 г. на Софийски градски съд въззивният съд подробно е изследвал развитието на производството по предявените искове. Приел е, че съдът е сезиран с предявен иск от П. Т. срещу Б. Л. за осъждане на ответницата да заплати сумата 4200 лв, представляваща сбор от неплатена месечна издръжка вразмер на по 200 лв. месечно за периода 01.09.2015 г. – 31.07.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане и за сумата 1200 лв. обезщетение за забава вразмер на законно лихва за периода 01.09.2015 г. - 31.07.2017 г. до предявяване на исковата молба. Приел е, че въпросът за присъждане на издръжка в полза на детето М. П. Т. е решен с влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 15867/2013 г. на Софийиски градски съд, както и, че е издаден изпълнителен лист, според който ответницата Л. е осъдена да заплаща на детето М. Т., чрез нейния баща и законен представител П. Т. месечна издръжка в размер на 200 лв. месечно. В определението е посочено, че ако претендираните суми не са заплатени пътят на защита на ищеца е чрез образуване на изпълнително дело въз основа на вече издадения ИЛ, но не и чрез завеждане на осъдителен иск за издръжка. Правилно с обжалваното определение съставът на Върховния касационен съд е приел, че обжалваното определение на въззивния съд не подлежи на касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. В конкретния случай, жалбоподателелят обжалва определение по гражданско дело, решението по което не подлежи на касационно обжалване. Предявените искове от П. Т. срещу Б. Л. са за осъждане на ответницата за заплащане общо на сумата 4200 лв. представляваща неплатена месечна издръжка за детето М. Т. в размер на по 200 лв. месечно за период от време от 01.09.2015 г. до 31.07.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане и за сумата 1200 лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 01.09.2015 г. – 31.07.2017 г. до предявяване на исковата молба. При произнасянето на въззивния съд с решение по този спор, същото не би подлежало на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК, според която разпоредба от касационно обжалване са изключени решенията на въззивните съдилища по искове за издръжка. На основание чл. 280, ал. 3,т. 1, пр. 1 ГПК, е приел, че не подлежи на касационно обжалване въззивното решение и по иска за присъждане на сумата 1200 лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва за процесния период от време. Правилно е приел и, че частната жалба в частта, с която се обжалва въззивното определение на Софийски градски съд в частта, касаеща разноските по първоинстанционното дело не подлежи на касационно обжалване. Съобразил, е че обжалването на определението за разноски е по реда на обжалване на решението, по аргумент от чл. 248, ал. 3 ГПК, както и, че в процесния случай, въззивното определение, с което е потвърдено определението на Софийски районен съд, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото не подлежи на касационен контрол на основание чл. 274, ал. 4 ГПК. Настоящият съдебен състав споделя изцяло съображенията на предходния състав на ВКС в обжалваното определение, което е съобразено със задължителната практика, с която се приема, че с оглед изключването на решенията по въззивни дела по искове за издръжка от касационен контрол, не подлежат на касационен контрол и определенията, постановени в производства, образувани по тази категория искове, поради което намира,че следва да бъде потвърдено. Предвид на горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІІ г.о.