Определение № 620 от 22.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1919/2014 г.

Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ищеца в производството касационна жалба срещу въззивно решение № 353, постановено от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Първи състав по гр.д. № 4146 по описа на съда за 2013 г. в частта му, с която след отмяна на първоинстанционно решение на Софийски градски съд в неговата част, с която предявените от Е. К. Т.-Г. и Л. К. М. против ЗК [фирма], искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ са уважени за разликите над сумите от по 15000 лв. до сумите от по 60000 лв., са отхвърлени същите искове, предявени от Е. К. Т.-Г. в лично качество и от същата, конституирана на мястото на починалия в хода на процеса ищец Л. К. М., за разликите над сумите от по 15000 лв. за всеки от исковете, до сумите от по 60000 лв. по всеки от тях, представляващи обезщетения за претърпени неимуществени вреди - болки и страдания от непозволено увреждане в резултат на ПТП, ведно със законните лихви върху тези разлики считано от 27. 09. 2009 г.до окончателното изплащане на сумите. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, като постановено при нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като се твърди необсъждане от страна на въззивния съд на релевантните по делото обстоятелства, които са от значение за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, формиране на изводите на въззивния съд в разрез със събраните по делото доказателства и немотивираност на същите изводи досежно този размер, довели и до определянето на същия в разрез със законоустановения от приложимия материален закон, и задължителната съдебна практика по прилагането му, принцип за справедливост на обезщетението. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и уважаването на предявените искове до уважения им с първоинстанционното решение размер от по 60000 лева, със законните последици. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, като общо основание за такова допускане се формулират въпроси, със съответстващите им, заявени и поддържани, допълнителни селекционни критерии по т.т. 1-3 на ал. 1 от чл. 280, както следва: Въпроси, очертаващи приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, според касатора са тези за критериите, които формират понятието справедливост по чл. 52 от ЗЗД и са от значение при определяне на обезщетението за причинена смърт и по специално следва ли възрастта на загиналия да има решаващо значение при определяне на обезщетението; следва ли съдът наред с възрастта на загиналия да обсъжда всички установени по делото факти и обстоятелства, които имат отношение към определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение; може ли необходимостта от грижи за пострадалия да води до намаляване на размера на обезщетението. Релевира се разрешаването на същите въпроси от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, формирана с ППВС № 4/ 1968 г. (р. II от същото), както и с решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 205 от 16. 11. 2010 год. по т.д. № 218/2010 год. на ВКС, ТК, II отд. Формулират се и втора група въпроси, очертаващи според касатора приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а именно: Следва ли зрялата възраст на ищците, когато между тях и загиналият им баща са съществували отношения на топлота и привързаност и когато те са разчитали на неговата морална подкрепа и ежедневни грижи, да се обсъждат като обстоятелства, които влияят върху тежестта на загубата, поради което са от значение за размера на обезщетението; оказваната подкрепа от загиналия оказва ли влияние върху тежестта на изживяванията на близките за понесената загуба? По отношение на така по посочените въпроси се поддържа, че решаващият състав се е произнесъл в обжалвания акт в противоречие с влязло в сила Решение № 1121 от 18. 12. 2008 г. на ВКС по гр. д. № 3227/2007 г., III г. о Противната страна – застрахователно дружество, ответник в производството и конституираният в същото, като трето лице помагач на нейна страна, пряк деликвент оспорват жалбата, ответното застрахователно дружество претендира и юрисконсултско възнаграждение за защита в касационната инстанция. Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. По отношение на допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, преценена съобразно съвкупно изложените в жалбата и приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касационни основания, и основания за допускане на касационно обжалване, настоящата касационна инстанция намира следното: За да отмени с решението си в обжалваната му част първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумите над 15000 до 60000 лева и да отхвърли предявените искове в тази им част, въззивният съд е приел в решаващите си мотиви, че в случая, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва да се има предвид напредналата възраст на починалия, че колкото и да е бил жизнен и да е помагал на своите деца, то той самият се е нуждаел от грижи, както и че ответникът-застраховател доброволно е обезщетил ищците с по 40000 лв. неимуществени вреди ( обстоятелство, по което не се спори по делото – бел. на съдията-докладчик в касационната инстанция ), в разглеждания казус неимуществените вреди са във формата на душевни болки и страдания, понесени от децата на загиналия при ПТП, поради което и според въззивния състав сумите, които следва да бъдат присъдени на ищците, като справедливо обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния баща, настъпила вследствие процесното ПТП е по 15000 лв. за всеки един от тях. От изложените в касационната жалба основания за касационно обжалване и в приложение, основания за допускане на такова, се извлича релевантният по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, материалноправен въпрос относно релевантните за определяне на справедлив по см. на чл. 52 от ЗЗД, размер на обезщетението за неимуществени вреди критерии, които съдът следва и е длъжен да обсъди, при формиране на конкретната си преценка, досежно този размер и в частност - следва ли възрастта на загиналия да има решаващо значение при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и може ли необходимостта от грижи за пострадалия, сама по себе си да води до намаляване на размера на същото обезщетение. Въпросът е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съобразно разясненията в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., като включен в предмета на спора и обусловил обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, видно от възпроизведените по-горе решаващи мотиви на обжалваното въззивно решение. В случая е налице и твърдяният от касатора допълнителен критерий за селекция на касационната му жалба – този по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно - приетият от съда правен въпрос от значение за изхода на делото да е разрешен в противоречие със задължителна практика на касационната инстанция, така както същата е определена с т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Обжалваното решение не е съобразено р. II от ППВС № 4/1968 г., с което са дадени задължителни указания по прилагането на чл. 52 от ЗЗД относно критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт, и съобразно които указания възрастта на увредения е само съставна, при това – не решаваща част от сложния комплекс от конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Налице е и релевираното противоречие на обжалваното решение с посоченото от касатора и приложено към жалбата му, постановено по реда на чл. 290 ГПК, Решение № 205 от 16. 11. 2010 год. по т.д. № 218/2010 год. на ВКС, ТК, II отд., в което касационната инстанция изрично е приела за противоречие с установената, задължителна съдена практика досежно определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, несъобразяването от страна на съда на характера и действителното съдържание на отношенията между пострадалия и неговите наследници, при акцентиране върху възрастта на починалия и здравословното му състояние. В обжалваното въззивно решение, приетият за релевантен правен въпрос е разрешен и в противоречие със служебно известната на настоящия състав задължителна съдебна практика на касационната инстанция, обективирана в постановеното в производство по чл. 290 от ГПК, Решение № 178 по т.д. № 458/2012 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., в което също изрично е прието, че (съобразно задължителните разрешения на ППВС № 4/1968 г.), обезщетението за неимуществени вреди възмездява най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт, като предмет на установяване са действителните им лични отношения. Отчуждение или взаимна привързаност може да е налице, както в ранна, така и при по-късна възраст. Възрастта, както на пострадалия, така и на низходящите му не съставлява самостоятелен критерий за съдържанието на връзката между тях. В случая и по отношение на посочения непосредствено по-горе в настоящите мотиви правен въпрос, се установява по делото да са налице, както основният – по чл. 280, ал. 1 от ГПК, така и допълнителният по т. 1 на същия текст, селекционни критерии за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което по този въпрос, такова обжалване следва да бъде допуснато. Ирелевантни са по смисъла на т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., формулираните от касатора втора група въпроси, по отношение на които се заявява допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. С оглед възпроизведените решаващи мотиви на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, както възрастта на ищците, така и оказваната им от починалия техен наследодател подкрепа, не са сред обстоятелствата, на които съдът е придал решаващо значение за определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди. Обратно – за такива значими обстоятелства въззивният съд е приел възрастта не на ищците, а на починалия, както и това, че колкото и да е помагал на свояте деца, самият починал се е нуждаел от грижи, без при това съдът да е основал изводите си досежно размера на обезщетението, на която и да било от двете групи така релевирани от касатора, обстоятелства. Поради изложеното и доколкото отговорите на така формулираните въпроси, не са обусловили изхода на делото в посочения в т. 1 от цитираното ТРОСГТКВКС смисъл, то и по отношение на същите два въпроса не е налице основният, императивно законоустановен селекционен критерий за допускане на касационно обжалване, респ. – по отношение на тях не се дължи и обсъждане на наличието или липсата на заявения допълнителен такъв критерий по т. 2 от ал. 1 на чл. 280 ГПК. Касаторката – ищец не дължи държавна такса по делото. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение