Определение № 50252 от 01.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1493/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника И. Ц. Ц., чрез адв. Д. К. срещу решение № 1354/14.12.2021 г. по в.гр.дело № 2417/2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 262746/27.04.2021 г. по гр.дело № 15166/2017 г. на Софийски градски съд е осъден И. Ц. Ц. да заплати на В. Е. Г. сумата 40 000 щатски долара заемна сума по договор за паричен заем от 10.01.2011 г. на основание чл.240,ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.11.2017 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл. 240,ал.1 ЗЗД се отхвърли. В изложението са формулирани въпросите: 1. Може ли изявлението/разписката за получаване на сума от заемополучателя да се опровергае/обяви за симулативно/ с признанието на заемодателя, че не е предал сумата съгласно заявеното в изявлението/разписката? Може ли изявлението/разписката/ за получаване на сума от заемополучателя да се опровергае/обяви за симулативна/ от собственото си съдържание, което сочи невъзможност сумата да е предадена съгласно изявлението/разписката/? Може ли с разписка, която представлява документ с невярно съдържание, да се установи пълно и главно доказване на предаване/получаване/ на заемна сума? 2. Каква е доказателствената стойност на частен свидетелстващ документ, в който издателят му удостоверява неизгодни са себе си факти и следва ли същите да се преценяват от съда с оглед на всички доказателства по делото? Какво е доказателственото значение на направено от страна в процеса признание на факт, релевантен за спора? 3. Датата на подписване на договора за заем става ли част от съдържанието и основанието му, когато предаването на заемната сума е договорено при подписване на договора? Посочените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 4. Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото, доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, вкл. направените от страните признания за релевантни за спора факти? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът по жалбата В. Е. Г., чрез адв. Д. С. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивното решение на Софийски апелативен съд от 14.12.2021 г. по в.гр.дело № 2417/2921 г. не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която е потвърдено решение № 262746/27.04.2021 г. по гр.дело № 15166/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен иска на В. Е. Г. против И. Ц. Ц. с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 4000 щ.д. неустойка по чл.10 от Договор за паричен заем от 10.01.2011 г. за периода 03.11.2017 г. до 22.11.2017 г., както и в частта, в която е прогласена неистинността на Договор за пазене на сумата 1 150 000 щ.д. от 03.01.2004 г. и писмено нареждане към него от същата дата. От фактическа страна е прието, че според приложения по делото д оговор за паричен заем от 10.01.2011 г. ищецът - заемодател В. Е. Г., притежаващ лична карта №, издадена на г. от МВР - София се е задължил да предаде в собственост на ответника заемател И. Ц. Ц., притежаващ лична карта №, издадена на г. от МВР – София, сумата 40 000 щ.д., която сума заемателят се задължил да върне в срок до 23.11.2012 г. В чл. 2 и 3 от цитирания договор е отразено, че предаването на заемната сума от заемодателя на заемополучателя е извършено при подписването на договора в брой, а според чл. 6, връщането на дадената в заем сума ще бъде обезпечено със запис на заповед. Посочено е, че е представен и Запис на заповед без протест и разноски, издаден на 10.01.2011 г., с падеж 23.11.2012 г. за сумата 40 000 щ.д. Издател е И. Ц. Ц., а поемател В. Е. Г.. Посочено е още, че по делото е представено Писмо - намерение за плащане от 26.10.2012 г., подписано от И. Ц., Б. С. и С. П., в което се сочи, че пет договора за заем, с посочени дати на сключване и заемни суми и пет броя записи на заповед са подписани привидно, за да прикрият действителните договорни и финансови отношения между И. Ц. и В. Г.. Свидетелите С. и П. са удостоверили, че В. Г. отказал да подпише съставения документ. По делото е приет Трудов договор от 17.08.2007 г., сключен между ищеца и „Е. Е. Б. С. Б.", Ц., заедно със Сертификат за работа към договора от 17.08.2007 г., Трудов договор от 15.08.2008 г., сключен между ищеца и „Б. Б.", Ж., заедно със Сертификат за работа към договора, Трудов договор от 30.03.2009 г. сключен между ищеца и „Е. Е. Б. С. Б.", Ц., заедно със Сертификат за работа към договора, за установяване размера на възнагражденията, които е получил ищецът. Ищецът В. Г. е представил Договор за пазене от 03.01.2004 г., Писмено нареждане от 03.01.2011 г. и Споразумение към Договор за пазене от 24.11.2017 г., сключени между ищеца и казахстанския гражданин Б. А., от които е прието за установено, че същият възложил на ищеца пазенето на сумата от 1 150 000 щ. д. за срок от 12 години, заедно с учредена представителна власт - да сключва договори за заем с предоставената сума, след изрично нареждане на доверителя Б. А.. По искане на ищеца и във връзка с оспорване на Договор за пазене от 03.01.2004 г., Писмено нареждане от 03.01.2011 г. и Споразумение към Договор за пазене от 24.11.2017 г. сключени между ищеца и казахстанския гражданин Б. А. по делото е изслушано заключение на Съдебно-графическа експертиза, според което в представения от ищеца Договор за пазене на сумата 1 150 000 щ.д. от 03.01.2004 г. и Писменото нареждане към него от същата дата, името А. Б. и подписа след него не са изпълнени от казахстанския гражданин Б. А., а подписът и името под него в Споразумение от 24.11.2017 г. по повод изпълнение на цитирания Договор за пазене на парична сума от 03.01.2004 г. са изпълнени от него. Според заключението, подписът в Договор за пазене на парична сума от 03.01.2004 г. и Споразумение от 24.11.2017 г. по повод изпълнение правата и задълженията на страните по цитирания Договор са изпълнени от ищеца В. Г.. Прието е, че според показанията на свидетеля Б. С. същият познава ответника от много години, приятели са, а ищецът е виждал веднъж в офиса на Ц., когато двамата разговаряли за кредит. Г., който работел в банка, обещал че ще му намери парични средства. Този разговор се състоял през месец октомври 2012 г. – около 26.10.2012 г. Свидетелят присъствал на срещата, тъй като по това време се занимавал с приватизация и му трябвали средства за приватизацията на един завод в Сърбия. Присъствал е на обещанията на ищеца, че ще подсигури парични средства – той се представил като човек, който работи във финансова институция в чужбина и може да говори с банки и частни лица за финансиране. В тази връзка, представил договори за заеми и запис на заповед, които представлявали реална договорка на неговите комисионни във връзка с подсигуряването на кредит, някъде около 20 % от сумата по бъдещия кредит. Пари не са били предавани. Г. предоставил изготвените от него 5 или 6 документа на Ц. и той ги подписал, но самият Г. отказал да подпише документи, които Ц. му предоставил, като заявил, че, ако това се разбере от институцията, в която работи, ще има проблеми. Свидетелят подписал изготвеното от Ц. писмо, като удостоверил, че е бил на тази среща и че реално И. е подписал договорите не като реални договори за кредит, а заради комисионната. При така установеното от фактическа страна въззивният съд е приел от правна страна следното: Прието е, че договорът за заем е неформален, реален договор, при който едната страна – заемодател, предоставя на другата страна – заемател, определена сума пари или заместими вещи за временно ползване, която сума пари или вещи от същия вид, количество и качество заемателят се задължава да върне в уговорения срок. Ако срок на връщане не е уговорен е приложима диспозитивната норма на чл. 240, ал. 4 ЗЗД, поред която в този случай заемателят дължи да върне сумата в 1-месечен срок от поканата. Като е взел предвид, че договорът е реален, съдът е приел, че той се счита сключен не в момента на постигане на съгласие на страните по него, а с предаването на заемната сума или заместима вещ. Изведен е извод, че във фактическия състав на договора за заем се включва не само постигането на съгласие за сключването му, но и предаване на заемната сума. Ако същата не е предадена, няма сключен договор за заем. Прието е, че в тежест на ищеца, който се позовава на договор за заем, от какъвто извежда претенцията си за заплащане на дадената заемна сума и уговорената в него неустойка за забава е да докаже, че между него и ответника е постигнато съгласие за заема, заемната сума е предадена и е настъпил падежа на задължението за връщането й. Прието е, че в случая е представен подписан и от двете страни договор за заем от 10.01.2011г. В отговора на исковата молба ответникът И. Ц. е оспорвал автентичността на този договор, но първата инстанция не е открила производство по оспорване на автентичността му, нито са събирани доказателства за доказване на оспорването. Посочено е, че това процесуално нарушение не е релевирано пред въззивната инстанция, а от друга страна в отговора на исковата молба ответникът е признал подписване на договора от своя страна, поради което въззивният съд е приел, че липсва спор относно автентичността на договора за заем от 10.01.2011 г. Съдът е приел, че ответникът е въвел в процеса няколко правопрепятстващи възражения с твърдения за нищожност на договора за заем, отнасящи се до наличие на порок на волята или липса на съгласие или предмет на същия. При съобразяване на съдебната практика (Решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., Г. К., IV г. о. на ВКС, определение № 244/16.04.2013, ВКС, ІV г.о. по ч. гр. д. № 5990/2014), подобно на случаите, в които е предявен иск за нищожност, съдът е приел, че наведените основания за нищожност на заемния договор следва да бъдат разгледани в условията на евентуалност според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие на закона, през по-леките - липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и противоречие с морала, до най-лекия - липса на форма. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението за нищожност поради липса на основание. Приел е, че не е оборена презумпцията по чл. 26, ал. 2, изр. второ ЗЗД. Посочено е, че липсата на основание се обосновава с твърдение за целени други правни последици – за обезпечаване на договор за посредничество, като всъщност тези твърдения са за наличие на симулация. Прието е за неоснователно и възражението за нищожност на процесния договор за заем поради липса на съгласие. Според съда двете страни са изразили волята си недвусмислено в представения договор. Липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД би била налице, когато волеизявленията са извършени без намерение за обвързване, когато съгласието е изтръгнато чрез насилие и когато е дадено на игра, на шега или като учебен пример, каквото не се твърди и не се установява по делото. Посочено е, че фактическите твърдения, с които се обосновава възражението за симулация – че липсва съгласие за заем, а е имало съгласие за обезпечаване на договор за посредничество, всъщност обосновават твърдение за наличие на симулация. Прието е, че възражението за нищожност поради наличие на симулация също е неоснователно. Въззивният съд е приел, че процесуалният закон забранява опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ да става със свидетелски показания (чл.164,ал.1,т.6 от ГПК), т.е. твърденията за симулация на волеизявлението трябва да се доказват с документ. Прието е, че отклонение от този принцип е въведено с правилото на чл.165,ал.2, изр.1 от ГПК, което допуска страната да доказва симулацията със свидетели, когато по делото има начало на писмено доказателство. Според съда касае се за документ, изходящ от другата страна и правещ вероятно основателен доводът за наличие на привидност, т.е. документ, който не разкрива сам по себе си симулацията (не съдържа признание за нея), но от текстът му може да се съди, че е възможно страните по сделката да не са желали настъпването на последиците й и да са направили волеизявленията привидно (така и Решение № 39/0205.2018 г. по гр.д. № 1859/2017 г. на ВКС, I г.о.). Приел е, че по делото такъв документ, изходящ от В. Г. не е представен. Посочил е, че е представеното Писмо-намерение, подписано само от И. Ц., който се домогва да установи симулация, поради което и неговото изявление няма значение на обратно писмо. Прието е, че такъв документ не го прави и обстоятелството, че същото е подписано от двама свидетели, с изявлението, че В. Г. е отказал да го подпише, като свидетелят С. е разпитан и пред съда и е потвърдил това обстоятелство. Формиран е извод, че свидетелските показания на свидетеля С. не могат да бъдат ценени при разглеждане възражението за наличие на симулация, в който смисъл е основателно оплакването на жалбоподателя, а други доказателства в тази връзка не са събрани. Прието е, че възражението е недоказано. Преценено е за неоснователно възражението за нищожност за невъзможен предмет поради факта, че ищецът не е разполагал със сумата, доколкото е установено от събраните писмени доказателства, че В. Г. е работил от дълго време в швейцарска банка, където е получавал значително по размер възнаграждение, поради което най-малко се установява възможността му да е спестил и да е предоставил заем от 40 000 щ.д. Прието е, че източника на средства, които В. Г. е ползвал, за да осигури средствата по заема, е ирелевантен за действителността на договор за заем. Съдът е приел за неоснователно и възражението за нищожност на договора за заем поради противоречие с добрите нрави. Посочил е, че нарушаване на добрите нрави е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото. Посочено е, че ответникът не е обосновал възражението си по конкретен начин. Приел е, че с процесния договор за заем не е нарушен някой от посочените принципи, че страните са равнопоставени, постигнали са съгласие за сключване на разрешен и изрично уреден от закона договор, че не се твърди, нито се установява някаква нееквивалентност на насрещните престации, нито засягане по някакъв начин на лични или имуществени права. С оглед на това е изведен извод, че е постигнато между страните валидно съгласие за сключване на договор за заем. Въззивният съд е приел, че е спорен въпросът дали е налице другият елемент от фактическия състав на заема, а именно има ли реално предаване на заемната сума и какво е значението на датата на договора за доказване предаването на тази сума. Прието е, че ищецът е признал и това е установено от съдържанието на самия договор за заем, че същият не е подписан на 10.01.2011 г., а по-късно, като най-ранната възможна дата е 24.01.2011 г., когато е издадена цитираната в договора лична карта на ищеца. Посочено е, че страните спорят пред въззивния съд дали те са обвързали сключването на договора и поетите права и задължения с тази дата и по-конкретно дали невярното й посочване води до невярност (симулация) на изявлението на заемателя, инкорпорирано в договора, че е получил заемната сума. Цитирано е Решение № 9/06.06.2016 г. по т.д. № 3773/2014 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК, с което е прието, че поставената в договора дата на съставянето/сключването му, може да не се обхваща от изявленията на страните, но може и тази дата да е обвързваща за постигнатото съгласие за сключването му. Ако датата на сключване е обвързваща с оглед учредените права и поетите задължения, то поставената в договора дата би била част от съдържанието на договора. Т.е., трябва да се прецени в случая дали правата и задълженията по договора за заем зависят от датата на сключване на договора, за да се приравни доказването на датата на договора с доказване на реалното предаване на сумата. Въззивният съд е приел, че при тълкуване на договора за заем от 10.01.2011 г. такова обвързване не се установява. Приел е още, че по отношение постигането на съгласие за сключването на договор няма съмнение, че такова може да бъде постигнато по-рано, а изразено писмено по-късно. По отношение реалното предаване на заемната сума, от клаузата на чл. 2 и чл. 3 от заемния договор е прието за установено, че страните обвързват предаването й не с конкретна дата, а с момента на фактическото подписване на договора. Т.е., достатъчно е изявлението на заемателя, че при подписване на договора е получил заемната сума, за да бъде сключен договора и да възникне задължението му да я върне, независимо на коя дата конкретно е подписан той. Преценено е за основателно оплакването на жалбоподателя-ищец, че е достатъчно доказване, че заемната сума е предадена, като не е съществен моментът на това предаване, нито източникът на средства за ищеца- заемодател. Изведен е извод, че в случая датата, посочена в договора, не е част от неговото съдържание и не го определя по никакъв начин, като същевременно тя не е непременно датата, на която е предадена заемната сума. Според съда след като договорът в действителност е подписан на по-късна дата, то при изявление на страните, че заемната сума е получена при подписване на договора, то очевидно на тази по-късна дата е станало и предаването на заемната сума. Приел е, че антидатирането на договора не прави изявлението за получаване на заемната сума невярно (симулативно). Предвид така приетото е преценено за неотносимо посоченото в мотивите на Определение No60701/14.10.2021 г. по гр.д. № 1794/2021 г. на ВКС, 3 г.о., където е прието, че изявлението за получаване на заемната сума в онзи конкретен случай е свързано непременно с датата на подписване на договора, която пък е невярна. Прието е, че според текста на чл. 2 от договора за заем от 10.01.2011 г., заемната сума е предадена от заемодателя на заемателя при подписване на договора. Прието е още, че това изявление на заемателя, удостоверено с подписа му под договора, представлява частно удостоверително изявление, което обвързва страната, която го е направила. Според съда същото има силата на разписка за получаване на заемната сума и представлява извънсъдебно признание. Приел е, че като частно удостоверително изявление същото подлежи на оспорване относно неговата вярност, каквото оспорване ответникът своевременно е направил, с твърдения за симулативност на това признание. За това оспорване е прието, че производство по чл.193 ГПК не следва да се открива, тъй като частните удостоверителни документи нямат обвързваща материална доказателствена сила и тяхната вярност се преценява с оглед всички събрани доказателства. Според съда доколкото договорът за заем е реален договор и предаването на заемната сума не е действие по изпълнението му, а действие по сключването му, то с твърдението на тази невярност/симулативност на изявлението за реално получаване на заемната сума би означавало да се оспорва съдържанието на договор на стойност над 5000 лева, поради което доказването не може да бъде извършено със свидетелски показания, предвид забраната на чл. 164, ал. 2 вр. чл. 164, ал. 1 т. 3 ГПК, а в случая ищецът изрично се е противопоставил на изслушването на свидетелски показания. Прието е, че други доказателства, от които да се установява симулативност на изявлението по чл. 2 от договора за заем не са събрани по делото и е изведен извод, че твърдението за невярност/симулативност на това изявление не е доказано. Съдът е приел, че след като по делото е установено валидно съгласие за сключване на договор за заем, както и реално предаване на заемната сума, договорът за заем от 10.01.2011 г. е валидно сключен и е породил задължение за заемателя да върне предадената му заемна сума в размер на 40 000 щ.д. на уговорения падеж – 23.11.2012 г., който е настъпил. Формиран е извод, че искът за връщане на дадената заемна сума предвид изложеното е изцяло основателен. По правните въпроси: Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. С решение № 149/28.12.2017 г. о гр.дело № 1604/2016 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е възприета постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, както и практиката на ВКС, изразена в многобройни решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, когато страните спорят относно конкретни факти и доказателства и пред въззивната инстанция, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и изложените в отговора на въззивната жалба съображения всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Необсъждането от въззивния съд на част от представените в първоинстанционното производство доказателства относно спорните пред двете инстанции факти и обстоятелства представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и основание за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. С решение № 30/13.04.2020 г. по гр.дело № 2378/2019 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК по правния въпрос е прието, че в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните, и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, което не е загубило сила и при действието на ГПК от 2007 год., нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора. Мотивите на съда следва да изразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Като решаваща инстанция по същество въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. По същия начин е разрешен правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в отклонение от посочената практика на ВКС. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по първия въпрос от изложението. Същият е неотносим към решаващите правни изводи на въззивния съд. Формулиран е хипотетично – т.е. въз основа на факти, каквито не са приети за установени по делото. С оглед на посоченото въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С решение № 84/23.05.2018 г. по гр. дело № 3361/2017 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото, както се преценява и съдебното признание съгласно чл.175 от ГПК. Прието е, че макар да няма обвързваща съда доказателствена сила, признанието не може да бъде безпричинно игнорирано. Страната, която е направила извънсъдебно признание на иска или на неизгодни за нея факти, трябва да повдигне съответните възражения за нищожност, унищожаемост на признанието или неговата неистинност/неавтентичност или невярно съдържание/. Тези възражения трябва да бъдат доказани, за да може съдът да приеме, че признанието няма доказателствена стойност. Когато липсват такива възражения или те не са доказани, съдът трябва да зачете признанието на страната. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК, цитирани от жалбоподателя. Правния въпрос е разрешен в съответствие с цитираната практика на ВКС. По същия въпрос не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като касае приложение разпоредбата на чл.175 ГПК, която е ясна и пълна и не се нуждае от тълкуване. По приложението й е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. С решение № 9/06.06.2016 г. по т.дело № 3773/2014 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е прието, че поставената на документа дата на съставянето му, съответно при договора – дата на сключването му, може да не се обхваща от изявленията на страните, но може и тази дата да е обвързваща за постигнатото съгласие по договора. Ако датата на сключване на договора е от значение за изявленията на страните с оглед на учредените права и на поетите задължения, то поставената на договора дата представлява част от съдържанието на документа. След преценка, че датата е елемент от волеизявленията на страните, същата следва да се счита за включена в съдържанието на договора и съответно опровергаването на верността й е допустимо, но свидетелски показания могат да се събират само при изрично съгласие на страните по чл.164, ал.2 ГПК. Твърдението на страната за съзнателно антидатиране на договора, когато датата е част от изявленията на договарящите, би представлявало искане за разкриване на симулация, поради което изслушването на свидетели по принцип е недопустимо. В тази хипотеза събирането на гласни доказателства е допустимо само при наличието на предпоставките по чл.165 ГПК. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от тази практика на ВКС. Като е преценил приетите за установени факти по делото съдът е формирал извод, че в случая датата, посочена в договора, не е част от неговото съдържание и не го определя по никакъв начин, като същевременно тя не е непременно датата, на която е предадена заемната сума. Изведен е и извод, че след като договорът в действителност е подписан на по-късна дата, то при изявление на страните, че заемната сума е получена при подписване на договора, то очевидно на тази по-късна дата е станало и предаването на заемната сума. Тези изводи на съда не противоречат на цитираната практика на ВКС, тъй като са формирани въз основа на различни факти от тези в решението на ВКС По посочения въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като е установена трайна практика на ВКС и разрешението, дадено от въззивния съд не е в противоречие със същата. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско