Определение № 4208 от 18.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4299/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Г. Ч., представлявана от адвокат К. И., против решение № 625 от 14.05.2025 г. по в.гр.д. № 2776/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260305 от 18.05.2024 г., постановено по гр.д. № 19200/2014 г. по описа на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателката искове за собственост срещу Н. Д. П., М. Р. П. и Д. Н. П. за установяване в техните отношения, че е придобила право на собственост по давност върху апартамент, находящ се в [населено място], [улица].

Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение е неправилно. Поддържа, че съдът е ценил доказателства, които не са събрани надлежно по делото, че решението е неправилно поради неправилно приложение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост- основания за касационно обжалване на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателката поддържа, че решението следва да бъде допуснато до касация по въпроси, които са пряко свързани с решаващата роля на съда, а именно:

1. При формиране волята на въззивния съд могат ли да се ползват факта и обстоятелства, установени в друго производство, които не са приобщени като доказателство по настоящото производство? Какво е тяхното действие в конкретния случай?

2. В случай, че владението не се основава на взаимоотношения със съсобственици, необходимо ли е неговото манифестиране и то по отношение на лица с неизвестен адрес?

3. Как следва да се докаже установяването и довеждането до знанието за установено владение до лице, което е починало - наследодателката на ответниците? Ако следва да се манифестира на наследниците, въпросът е до кой от тях, доколкото М. П. към датата на откриване на наследството е бил непълнолетен?

4. Декларация по ЗМДТ може ли да бъде основание за прекъсване на владението или и тя е изпълнение на публичноправно задължение както заплащането на местни данъци и такси за имота?

5. Как се прилага разпоредбата на чл.69 ЗС и в частност, че владелецът държи вещта като своя, в хипотезата на твърдяна собственост, произтичаща от юридически факт, различен от съсобствеността? Чия е тежестта на оборване на презумпцията на чл.69 ЗС?

Ответниците по касация Н. Д. П., М. Р. П. и Д. Н. П., представлявани от особен представител адвокат С., са депозирали отговор на касационната жалба, с който заявяват, че решението на САС е правилно и законосъобразно.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна- ищец по иск за защита на право на собственост, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.З от ГПК.

В. касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да потвърди обжалваното първоинстанционно решение, съставът на САС е приел за установено, че Х. Д. Ч. по време на брака си с Н. Ч., на 26.07.1974 г. е придобил процесното жилище. Бракът на Х. и Н. бил прекратен с решение № 146 от 23.03.1982 г. по гр.д.№ 5927/1981 г. по описа на СГС, I гражданско брачно отделение. По време на брака си двамата се сдобили с дете- Г. Ч.. След извършена делба между двамата бивши съпрузи със съдебно спогодителен протокол от 18.05.1982 г. по гр.д.№ 6910/1982 г. по описа на СРС, 47 състав, апартаментът станал изключителна собственост на Н. К. Ч.. Ищцата М. Г. Ч. сключила граждански брак с Х. Д. Ч. на 19.07.1982 г. С нотариален акт за дарение № ***, дело № 13173/1993 г., на 02.06.1993 г., Н. К. Ч. дарила процесния имот на дъщеря си Г. Х. П., която по това време се намирала в граждански брак с Н. Д. П.. Г. Х. П. починала на 17.07.2004 г. като за свои наследници по закон оставила ответниците по делото-съпруг Н. Д. П. и двама синове - Д. Н. П. и М. Р. П.. С влязло в сила на 12.08.2018 г. решение № 6703/12.11.2011 г., гр.д. № 12056/2009 г., СГС, 1-12 състав положителният установителен иск за собственост на Х. Д. Ч. - съпруг на ищцата, срещу същите трима ответници и за същия процесен имот бил отхвърлен като неоснователен, тъй като Ч. не бил придобил имота по давност. Съдът е констатирал от представените вносни документи, установяващи заплащането на данъците за процесния имот, че Г. Х. П. била декларирала имота и партидата, по която били извършвани за имота била на нейно име, както и че тези плащания били извършвани от Х. Ч., който е заплащал и строителни материали за извършваните ремонти по поддръжка на жилището. Съдът е обсъдил събраните по делото показания на свидетелите Р. С. С. и С. С. Ч. и е приел,че те установяват, че ищцата живее в имота от 1990г., заедно със своето семейство. Живеела в апартамента на Н., която починала през 1994 г. и ищцата се грижела за нея до нейната смърт. Свидетелите установявали, че ищцата и съпругът й били направили ремонт в жилището, а тримата ответници са били виждани два пъти на адреса. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е направил извод за недоказаност на исковата претенция. Съдът е тълкувал разпоредбата на чл. 79 от ЗС и се е позовал на практиката на ВКС във връзка с придобивната давност - т.2 от Тълкувателно решение № 4/2012 от 17.12.2012 г. на ВКС, ОСГК. Посочил е, че безспорно се установявало, че ищцата живеела в процесния апартамент от 1990 г., когато дошла да живее в апартамента със съпруга си. Според съда това обстоятелство не означавало, че е държала имота като свой, доколкото ищцата не била установила да е променила отношението си към имота, върху който упражнявала фактическа власт. Посочил е, че ищцата не доказвала факти, от които да произтича извод, че е владяла процесния апартамент, нито че е осъществявала намерение за своене на процесния апартамент. Според съда ищцата не твърдяла и не доказвала да е променила основанието, на което е живяла в процесния апартамент. Според въззивният състав тя е била допусната в него в качеството й на съпруга на бащата на Г., не твърдяла и не доказвала да е уведомила собственика или да е му е показала по явен и недвусмислен начин, че отрича правата му и че започва да свои апартамента, не твърдяла да е отнела владението на собственика на апартамента и не е представила доказателства за това, поради което и следвало да се приеме, че нейните действия не са променени във владение. От събраните по делото свидетелски показания се установявало, че ищцата в процесния период е упражнявала фактическа власт, но не и че е владяла. Съдът е посочил, че в практиката на ВКС се прави разграничение между фактическата власт, която покрива характеристиките на владението по чл. 68, ал. 1 ЗС, и фактическата власт, представляваща държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, както и търпимите действия, осъществявани поради близките отношения със собственика на вещта. Съответно е посочил, че държането, основано на някакви договорни отношения и търпимите действия не могат да доведат до придобиване на вещта по давност, освен ако не е демонстрирана спрямо собственика промяна на намерението и завладяване на вещта. Въззивният съд е извел окончателен извод, че ищцата е живяла в процесния имот, където живеела и в момента, но тя се намирала в него в качеството си на втора съпруга на бащата на собственика и в това си качество тя била допускана да ползва имота. Ищцата се намирала в процесния апартамент в качеството си на член на семейството на Х. Ч., баща на собственика, а не в качеството си на владелец. С оглед на горното, ищцата трябвало да отблъсне владението на собственика по ясен начин, така, че да разбере намерението й за своене, а такова доказване не било проведено. Съдът е посочил, че плащането на данъци не доказва отблъскване на владение, тъй като било нормално този, който ползва да заплаща консумативи и разноски за ползването на имота.

На следващо място съдът е посочил, че за процесния период владение върху имота е твърдял да е упражнявал съпругът на ищцата- Х. Ч.. Воденото от него дело било манифестиране, че същият се считал за собственик на процесния имот. Ищцата не се установявало да е оспорила владението на Ч. върху имота. На последно място съдът е обсъдил възражението на ищцата, заявено в писмените бележки по делото, че ответниците били с неизвестен адрес, поради което по отношение на тях не можела да манифестира владение, като извел извод, че страните са роднини, познават се, ответниците поддържали контакт с Х. Ч. и са с известни адреси, поради което не била налице хипотезата на владение срещу собственик с неизвестен адрес.

При така изложените мотиви въззивната инстанция приела предявеният установителен иск за защита на право на собственост за неоснователен и изцяло потвърдила обжалваното първоинстанционно решение.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

Първият поставен въпрос в изложението към касационната жалба не е обуславящ изводите на въззивната инстанция. Въззивният състав не е обсъждал факти и обстоятелства, установени в друго производство, което не е приобщено към настоящото дело. Воденото от Х. Ч. дело е изискано и приобщено към настоящото дело, като съдът в определението си по чл.140 от ГПК е разпоредил гр.д. № 12056/2009 г. по описа на СГС да бъде изискано, с определение в о.с.з. на 18.04.2024 г. е приложил делото към настоящото за послужване. Липсва процесуална пречка за ползване на писмени доказателства в граждански процес, събрани по друго дело. Разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК задължава съда да формира убеждението си по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред. Принципът за непосредственост / чл.11 ГПК/ изисква съдът да формира вътрешното си убеждение като обсъди събраните пред него по реда на ГПК доказателства. Само след цялостната им преценка, поотделно и в съвкупност, съдът като приложи и последиците на тежестта на доказване в гражданския процес, може да посочи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Изложеното е основание да се приеме, че например свидетелски показания, заключания на вещи лица, събрани в друго производство, не могат да се ползват от гражданския съд, с изключение на случаите, предвидени в закона- чл. 207 ГПК, чл. 232 ГПК и др. Не така са уредени правилата за събиране и обсъждане на писмени доказателства. Събрани по друго дело писмени доказателства могат да се ползват в гражданския процес, ако делото е приложено по реда, предвиден в чл. 86, ал.3, т.2 от Правилника за администрацията в съдилищата. В този смисъл е налична практика на ВКС -решение № 66/12.03.2015 год. по гр. д. № 5839/2014 год. на ВКС, IV г. о. и др., която изцяло се възприема и от настоящия състав. Напълно в синхрон с посочената съдебна практика е процедирал въззивният състав, който е ценил писмени доказателства, събрани по друго дело, изискано и приложено към настоящото при съобразяване на разпоредбата на чл.86 ПАС.

Вторият и петият поставени въпроси касаят фактическия състав на придобивната давност, както и възможността за манифестиране на владение пред лица с неизвестен адрес. Последователно в свои решения ВКС разяснява, че правото на собственост върху имот на основание давностно владение се придобива след упражнаване на фактическа власт и своене на имота, като владението следва да се характеризира като постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено (решение № 68 от 02.08.2013 г.по гр. д. № 603/2012 г. на І г. о.; решение № 197 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 1024/2017 г. на І г. о. и др.). Разяснено е, че постоянното владение не изисква фактическата власт задължително да се осъществява във всеки един момент от времето. Тази власт може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, като е достатъчно действията на владелеца да сочат, че той счита имота за свой и фактическата власт да не бъде прекъсвана от действия на трети лица. Явното владение изисква владелецът да си служи с недвижимия имот по предназначението му, да го посещава и да извършва действия по стопанисването му, като неговите действия трябва ясно и несъмнено да сочат на това, че той счита имота за свой (решение № 18 от 24.03.2021 г. по гр. д. № 418/2020 г. на IV г. о. на ВКС). Практиката на ВКС /решение № 483 от 11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 122/2020 г. по гр.д. № 3549/2019 г. на I г.о. на ВКС / е дала разяснение и какво са търпими действия като е посочила, че те се основават на добрите междуличностни отношения, в това число и роднински, поради което се търпи едно действие върху имот, за извършването на което извършващият правно няма основание. Разяснено е, че разликата между държане и търпими действия следва да се търси в основанието, на което е установена фактическата власт. Общото между държането и търпимите действия е в обективния им елемент - упражняване на фактическа власт върху вещ, както и че в двата случая не може да се стигне до придобиване на имота по давност, освен ако лицето, което осъществява търпимите действия, респективно държането на имота, не демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна - че започва да осъществява фактическа власт с намерение за своене на имота. Напълно съобразено с посочената практика е приетото от състава на САС. Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, обосновано е приел, че ищцата е допусната до имота като съпруга на бащата на собственика, т.е. на основание съществуващи личностни близки отношения между нея и собственика. Същата е пребивавала в имота именно в това си качество и липсват доказателства да е променила отношението си и да е започнала да владее имота, както и липсват доказателства да е демонтрирала тази промяна пред собственика. От събраните по делото доказателства съдът е извел извод, че съпругът на ищцата е плащал консумативни разноски, ремонти на жилището, водил е дело за установяване на негова собственост и не се установява ищцата да е имала поведение, от което да се направи извод да е упражнявала не само фактическа власт върху имота, но и да го е третирала като свой. На следващо място следва да се посочи, че в исковата молба не е заявено твърдение от ищцата да е упражнявала владение върху имота, което да не може да демонстрира, поради неизвестен адрес на ответниците. Ето защо, съдът само за пълнота се е произнесъл по това ненавременно заявено твърдение на ищцата, като основните му мотиви са били във връзка с липсата на доказано по делото владение, упражнявано от ищцата върху спорния имот. Ето защо липсва основание по така поставения въпрос да бъде допуснато до касационно проверка обжалваното решение на САС.

По отношение на въпроса как се манифестира владение пред непълнолетен- въпросът е необуславящ мотивите на съда, доколкото е прието, че ищцата въобще не е владяла имота. Независимо от това следва да се посочи, че с решение № 109/2023 г. по гр.д. № 3708/2022 г. на II г.о. на ВКС е даден отговор на въпроса как се демонстрира владение пред недееспособно лице, като даденият отговор е, че манифестирането на промяната в намерението следва да бъде демонстрирана по начин, че да се възприеме от настойника на лицето. Аналогично на така даденият отговор следва да се приеме, че демонстрацията на промяната на отношението на държателя спрямо вещта, ако собственик на вещта е непълнолетно дете, следва да може да бъде възприета от родителя на детето. Въззивният състав е посочил, че липсва такава демонстрация на промяната на намерението на ищцата, която да бъде възприета от ответниците- баща и негови деца, поради което произнасянето на съда е изцяло съобразено със съществуващата практика.

Четвъртият поставен въпрос, касаещ данъчното деклариране на процесния имот не е обуславящ изводите на въззивния съд. Това е така, защото съдът е приел, че имотът е деклариран от собственика, данъците са заплащани от съпруга на ищцата и от тези фактически изводи не е обосновал извод за прекъсване на владението на ищцата. Съдът е приел, че ищцата не е владелец, а не че със свои действия собственикът е прекъснал нейното владение. Ето защо даването на отговор на този въпрос няма отношение към мотивите на въззивния съд.

Като самостоятелен довод за извод, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касация следва да се посочи и обстоятелството, че касаторите не сочат практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.