Определение № 3543 от 12.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2273/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ЗД „Бул инс“ АД срещу определение №271 от 19.08.2025 г. по в.ч.т.д.№421/2025 г. на АС Пловдив. С определението в обжалваната част е потвърдено постановеното по реда на чл.248 ГПК определение №498 от 26.06.2025 г. по т.д.№51/2024 г. на ОС Стара Загора, в частта му, с която е отхвърлено искането на ЗД „Бул Инс“ АД за допълване на определение №403 от 03.06.2025 г. по т.д. №511/2024 г. на ОС Стара Загора в частта за разноските чрез осъждане на А. Н. С. да заплати разноски над сумата от 3608 лв. до 9925 лв. В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на определението в посочената част, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че е налице селективното основание по чл.280 ал.1, т.1 ГПК: 1. Дължат ли се разноски на ответника при прекратяване на делото и в какъв размер. 2. При намаляване на подлежащото на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК, длъжен ли е съдът да се съобрази с фактическата и правна сложност на делото и следва ли при евентуално намаляване на възнаграждението поради прекомерност да се съобрази с минимално определения размер по чл.36 ЗА и Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответникът по частната касационна А. Н. С. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Обжалва с частна касационна жалба определение №271 от 19.08.2025 г. по в.ч.т.д.№421/2025 г. на АС Пловдив в частта му, с която след частична отмяна на определение №498 от 26.06.2025 г. по т.д.№51/2024 г. на ОС Стара Загора е допълнено определение №403 от 03.06.2025 г. по т.д. №511/2024 г. на ОС Стара Загора в частта за разноските, като А. Н. С. е осъден да заплати на ЗД „Бул инс“ АД допълнително сума в размер на 2850 лв. (или общо 3608 лв., наред с присъдените от първоинстанционния съд 758 лв.). В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на определението, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. За задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди всички оплаквания и възражения, както и събраните по делото доказателства, които са от значение за установяване на правнорелевантните за спора факти и направените от страните доводи. 2. При положение, че производството не се е развило напълно, т.е. не са се осъществили всички очаквани процесуални действия, за които е било заплатено възнаграждение за процесуално представителство, възнаграждението може ли да бъде намалено като прекомерно, ако още към момента на договарянето му е било несъответно на очакваната фактическа и правна сложност на делото. 3. Следва ли съдът да извърши преценка на усилията на защитата при упражняване на процесуални права на страната, в случая изразяващи се в подаване на писмени отговори с идентично съдържание и неосъществяване на процесуална защита. 4. В полза на процесуалния представител на страна може ли да се присъди адвокатско възнаграждение под посочения минимум с Наредбата за възнагражденията за адвокатската работа, с оглед извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Спрямо първия от въпросите се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а спрямо останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди се, че определението в обжалваната част е и очевидно неправилно. ЗД „Бул инс“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че претендираното от ЗД „Бул инс“ АД адвокатско възнаграждение от 9120 лв. е в завишен размер, респ. че са налице основания за намаляването му поради прекомерност съгласно чл.78, ал.5 ГПК, но не до приетия от първоинстанционния съд размер от общо 150 лв., който е значително занижен. Преценил е и задължителните за него разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, съдържащи се в решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. и е намерил, че не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, посочени в приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа, след измененията, обнародвани в ДВ бр.14/18.02.2025 г.), включително при произнасяне по възражение по чл.78, ал.5 ГПК, а преценката за размера на възнаграждението следва да се осъществи с оглед реално извършената работа от адвоката по конкретното дело. Взел е предвид, че процесуалният представител на ответника е изразил подробно становище по предявените два иска и обстоятелствата, на които се основават, направил е обосновани възражения срещу тяхната допустимост и основателност, както и доказателствени искания в преклузивните срокове за това - с подадените отговори на исковата и допълнителната искова молба (действия, предполагащи подробно проучване на делото, на нормативната уредба и съдебната практика). Отчел е, че преди оттеглянето на иска процесуалният представител на ищеца е изразил писмено становище за поддържане на исковата молба, липса на възражения срещу изготвения доклад, поддържане на доказателствените искания и оспорване на допълнителния отговор на ответника (което сочи на необходимост от извършване на действия по подготовка на ответника за разглеждане на делото в открито съдебно заседание с изразяване на становище по приетото с определението на съда по чл. 374 от ГПК и проекта за доклад, в периода до прекратяване на делото). В този смисъл е достигнал до извод, че дължимите разноски на ответника за адвокатско възнаграждение следва да бъдат определени в размер на 3000 лв. с вкл. ДСС, от които 2760 лв. с ДДС по иска за обезщетение за неимуществени вреди и 240 лв. с ДДС по иска за обезщетение за имуществени вреди. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. По формулираните от ЗД „Бул инс“ АД въпроси и по въпроси втори, трети и четвърти, посочени в изложението на частния касатор физическо лице, е налице константна практика на ВКС (наличието на която изключва бланкетно поддържаното от А. Н. С. селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК). Съобразно дадените от различни състави на ВКС разяснения, адвокатското възнаграждение подлежи на плащане предварително и не се връща, ако производството по делото не се развие по очаквания начин, като съдът не може да основе преценката си по чл.78, ал.5 ГПК само на това, че към момента на определението по чл.232 или по чл.233 ГПК, адвокатът на ответника не е могъл да извърши цялата възложена му защита - обратното означава да се приеме, че в резултат на собствените си действия по отказ/оттегляне от/на иска, ищецът може да ограничи отговорността си по чл.78, ал.4 ГПК за вече сторени от ответника разноски. От друга страна, след постановяване на решение на Съда на ЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., е формирана многобройна практика на ВКС относно приложението на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, вр. чл.36 ЗА, препращаща към регламентираните в Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба № 1 за възнаграждения за адвокатска работа, след измененията, обнародвани в ДВ бр.14/18.02.2025 г.) минимални размери на адвокатските възнаграждения. Приема се, че предвидените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, но без да са обвързващи за съда, а тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на уговорената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Тъй като в случая такава преценка е извършена от въззивния съд и тъй като съдът се е съобразил изцяло с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл.235 и чл.236 от ГПК, като е дал собствено разрешение на предмета на делото, обсъждайки подробно релевантните, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Необходимо е да се отбележи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на съдебния акт по същество, на основанията по чл.281, т.3 от ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на частните касационни жалби. В този смисъл и тъй като в случая не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,