Определение № 60485 от 13.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2430/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. А. Д. - Й. срещу решение №11745 от 31.07.2020 г. по в.т.д.№1655/2020 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №192 от 25.11.2019 г. по т.д.№16/2019 г. на ОС Враца, с което е признато за установено, че Д. А. Д. - Й. дължи на „Бизнес иновации” ЕАД сумата от 140 000 лв., представляваща част от дължима и незаплатена главница от 264 273 лв. по договор за кредит №065-043-001/25.11.2009 г., ведно със законната лихва от 17.08.2018 г. до окончателното изплащане, за което е издадена Заповед №2445/17.08.2018 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 20.08.2018 г. по ч.гр.д.№3865/2018 г. на РС Враца. В жалбата се навеждат доводи, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, в която не са конкретизирани дължимите от ответницата погасителни вноски по договора за кредит, които образуват търсената част от 140 000 лв. от твърдяната главница с общ размер от 264 273.20 лв. Поддържа се, че отсъствието на пълна и точна индивидуализация на вземането накърнява правото на защитата на страната, а и прави невъзможна преценката дали е налице обективен идентитет между вземането, предмета на исковото и вземането, предмет на заповедното производство. Евентуално се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се твърди, че решението е вероятно недопустимо, като общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да отговори на всички заявени във въззивната жалба оплаквания. Ответникът по касация „Бизнес иновации” ЕАД изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. „Токуда банк“ АД и „Елана финанси“ ЕАД – трети лица помагачи на страната на ищеца заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е възникнало валидно правоотношение по сключения между „Токуда банк“ АД и ответника договор за банков кредит, обезпечен с договор за ипотека, като банката кредитодател е изпълнила задълженията си по него и е предоставила на кредитополучателя договорената сума в размер на 270 000 лв., а ответникът в съответствие с чл.3.2 от договора е усвоил сумата до 30.11.2009 г. Посочил е, че с договора ответникът е поел задължение да върне заетата сума, заедно с уговорените възнаградителни лихви, комисионни и такси до 20.10.2029 г. на 238 месечни анюитетни вноски по 2634 лв., с падеж 20 число, като размерът на дължимата главница към датата на депозирането на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение /17.08.2018 г./ е в размер на 264 273.20 лв. Установил е, че по отношение на вземането на банката са извършени две цесии, вписани в службата по вписвания и надлежно съобщени на длъжника по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД, по които е извършено плащане от страна на цесионерите /установено с платежен документ S. и извлечение от банковата сметка на „Елана финанси“ ЕАД спрямо плащането по първата цесия и с платежно нареждане от 20.06.2011 г. по отношение на втората цесия/ и които са породили действието си, а по силата на последната извършена цесия кредитор по цедираното вземане се явява „Бизнес иновации“ ЕАД, който е и надлежния ищец в исковото производство. Изразил е становище, че предсрочната изискуемост е обявена на длъжника чрез връчване на нотариална покана, за което е съставен констативен протокол от 23.12.2016г., като е намерил за неоснователни доводите за нередовно връчване на нотариалната покана. Относно възражението във въззивната жалба за нередовност на исковата молба, изразяваща се в непосочване на вноските, формиращи търсената сума в размер на 140 000 лв., е намерил, че вземанията по договор за банков кредит не са за периодични плащания, поради което е налице едно неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични плащания. В този смисъл е счел за е неоснователно и възражението за изтекла погасителна давност по отношение на част от главницата, като е изразил становище, че по отношение на вземането е приложим общия пет годишен давностен срок по чл.110 ЗЗД, който започва да тече от момента, в който вземането стане изискуемо, а това в настоящия случай е 2016 г., когато банковият кредит е надлежно обявен за предсрочно изискуем, от което следва, че към 17.08.2018 г., когато е подадено заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, произтичащото от договора за банков кредит вземане не е погасено по давност. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез подробно наведените в обстоятелствените части на редовни искова и допълнителна искова молби фактически твърдения /сключен между ответника и първият цедент договор за кредит, по който е настъпила предсрочна изискуемост и ответникът дължи на ищеца, придобил вземането от първия цесионер, главницата по договора за кредит, която е в общ размер на 264 273.20 лв./ и отправеното до съда искане /установяване на дължимостта на сумата от 140 000 лв., част от дължимата от ответника главница по договора за кредит, за която сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.3 от ГПК/, предмет на делото. Съобразно разясненията, дадени в ТР №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, исковият процес по реда на чл.422, ал.1 от ГПК е фаза на заповедното производство, инициирано със заявление за издаване на заповед за изпълнение, с приложенията към което заявителят – ищец следва да установи не само ликвидност, но и изискуемост на вземането си. Няма пречка в заявлението, съответно в исковата молба да бъде посочено като основание неизпълнението на сключен договор за кредит и да бъде посочен общият размер на претендираната главница, като само възнаградителните лихви и лихвите за забава бъдат конкретизирани по период и размер. В случая е приложим общият принцип, че при поискано присъждане на сума в по- голям размер от дължимата, съдът може да уважи частично иска за доказания размер на вземането, като следва да са налице обаче общите предпоставки за редовността на исковата молба относно индивидуализацията на процесното вземане. Вземането за дължимата главница следва да се счита конкретизирано в достатъчна степен, когато е посочено като глобален размер, тъй като главницата по договор за заем/кредит представлява дълг, чийто размер не се определя от периода на ползване, а възможността главницата да се изплаща разсрочено, на вноски, не променя характера на вземането, поради което вземането е едно и също, независимо дали се претендира като сума, сбор от падежираните вноски или като предсрочно изискуема главница. В този смисъл в случая не се установява твърдяната от касатора вероятна недопустимост на обжалваното решение, като касационно обжалване на това основание не може да бъде допуснато. От друга страна при постановяване на решението си въззивният съд, съобразявайки се с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл.235 и чл.236 от ГПК е дал собствено разрешение на предмета на делото, направил е собствени фактически констатации и правни изводи, като е обсъдил релевантните с оглед този предмет доводи и възражения на страните и е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса. В решението се съдържа анализ на приетото по делото платежно нареждане от 20.06.2011 г. и установените вписване на Договора за прехвърляне на вземане от 20.06.2011г. в публичния имотен регистър в Службата по вписвания и уведомяване на ответника длъжник за осъществената цесия от страна на цедента на ищеца, като е достигнато до извод, че ищецът „Бизнес иновации“ ЕАД е заплатило на „Елана финанси“ ЕАД пълния размер на уговорената по Договора за прехвърляне на вземане от 20.06.2011 г. цена за цесията, респективно е отговорено и на довода на ответника, че договорът за цесия не е влязъл предвид неосъществяване на предвидено в него отлагателно условие – заплащане на цената по договора. В този смисъл спрямо формулирания в изложението правен въпрос не се установява наличие на поддържаното селективно основание, респективно касационно обжалване не може да бъде допуснато. Всъщност с този въпрос по същество се оспорва правилността на направените в обжалваното решение изводи и възприетите от съда становища по наведените доводи и възражения, която правилност обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /каквато не се твърди, а и установява/, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4500 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,