Определение № 107 от 10.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 958/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, [населено място], срещу решение № 123/05.01.2021г., постановено по в.гр.д.№ 475/2020г. от Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 135/06.07.2020г. по т.д.№ 49/2019г. на Бургаски окръжен съд в частта за отхвърляне на предявените от касатора против М. А. Падешев и С. З. П., и двамата от [населено място], искове за заплащане на сумите за претендирана просрочена главница по договор за кредит от 21.12.2006г. над размера от 2378,26 евро до 28436,30 евро за периода 04.06.2018г. – 27.01.2019г.; претендирана наказателна лихва над размера от 85,87 евро до 880,80 евро за периода 02.07.2018г. – 27.01.2019г.; 17.90 евро банкови такси за периода 15.01.2019г. – 27.01.2019г. и 336 лв. разноски за периода 02.07.2018г. – 27.01.2019г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответниците оспорват жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 21.12.2006г. между страните е сключен договор за банков кредит, по силата на който банката е предоставила сумата от 29800 евро със срок на погасяване от 240 месеца. С договор за цесия от 03.10.2007г. банката е прехвърлила вземанията си на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, с когото кредитополучателите са сключили няколко допълнителни споразумения. С договор за цесия от 25.10.2013г. вземането отново е прехвърлено на банката, като са сключени две допълнителни споразумения – от 30.04.2013г. и от 11.06.2014г., с които е извършено капитализиране на дълга, като към главницата са прибавени просрочени лихви и такси и е уговорен нов размер на възнаградителната лихва. Изложени са съображения, че първият договор за цесия е нищожен на основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, тъй като банката не е имала намерение да отчужди правата си като кредитор и съответно сключените споразумения в периода 03.10.2007г. – 25.01.2013г. нямат действие, при което между страните се прилагат условията на първоначалния договор. Уговорките в чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от договора са счетени за неравноправни, тъй като предоставят на банката правото едностранно да променя лихвения процент по кредита. В допълнителното споразумение от 11.06.2014г. е уговорено прилагането на собствен индекс на банката „прайм“, към който се добавя договорена лихвена надбавка. Индексът „прайм“ се формирал според профила на клиента, но докато за този индекс обективните предпоставки за изменение са били налице, то за надбавката това не можело да се установи, поради което клаузите на допълнителните споразумения относно размера на възнаградителната лихва са счетени за нищожни съгласно чл.143, ал.2, т.12 ЗЗП. Според въззивния съд не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита към 14.12.2018г., на която се позовава банката, тъй като към този момент не е било налице просрочие в погасяването на кредита. Първоинстанционният съд е определил размера на задължението по погасителния план и е присъдил непогасените задължения, като в частта за отхвърляне на претенцията за заплащане на дължимите суми по кредита поради настъпване на предсрочна изискуемост решението е потвърдено от въззивната инстанция. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя два въпроса на реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и се позовава на противоречие на обжалвания въззивен акт с решение № 424/02.12.2015г. по гр.д.№ 1899/2015г. на ВКС, ІV г.о. Формулираните въпроси са: 1.“Когато страните договорят нов променлив лихвен процент в срока на договора, следва ли съдът отделно да разгледа неговата равноправност и съответно да го приложи от момента на договарянето му с допълнително споразумение, след като са изпълнени условията за равноправност на допълнително договорената клауза?“ и 2. „След като новодоговореният лихвен процент се прилага за бъдещ период, означава ли, че това не е съглашение върху нищожна клауза?“. Въведено е и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, мотивирано с неправилно изчисляване на анюитетните вноски, тъй като не били взети предвид другите задължения по кредита – наказателна надбавка и няколко вида такси, включително неприлагането на индекс „прайм“ и неправилна преценка относно цесиите. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Според основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Посочените нарушения не се разкриват в обжалвания съдебен акт. Направената мотивировка от касатора за очевидна неправилност на решението по отношение размера на вноските е изцяло принципна, без той да е посочил конкретни компоненти, формиращи вноската, които да не са били взети предвид от съда. Трябва да се отбележи, че въззивният съд е направил изчисление на броя на дължимите вноски по погасителния план, поради което начинът на изчисление следва да се счита за зададен от кредитора, а не определен от съда. Формулираните от касатора въпроси не отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е приложил лихвения процент, определен в допълнителните споразумения, по съображения, че клаузите са неравноправни, като е посочил и конкретно основание по чл.143 ЗЗП. Първият поставен въпрос предпоставя действителност на клаузата за възнаградителна лихва и питането от кой момент се прилага договореният лихвен процент. Мотиви в посочения смисъл не са изложени от въззивния съд, предвид обявената нищожност на тези клаузи. Вторият въпрос не е обсъждан от решаващия състав и не са изложени съображения, че споразумението е сключено въз основа на нищожна клауза по първоначалния договор. Позоваването на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е обвързано с конкретен правен въпрос, но дори и да се приеме, че въпросът с свързан с тълкуването на разпоредбите на чл.143 и чл.144 ЗЗП, то въззивното решение съответства на практиката на ВКС. По тези съображения касационното обжалване не се допуска По разноските. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответниците разноски за касационното производство в размер на 4000 лв. по договор от 16.04.2021г., от който се установява договарянето и заплащането на адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд