Определение № 1770 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 486/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от А. П. М. и М. К. П. и приподписана от адв. Н. М., против определение № 776 от 19. 08. 2022 г. по ч. гр. д. № 477/2022 г. на ОС – Велико Търново, потвърждаващо разпореждане № 1275 от 03. 05. 2022 г. по гр. д. № 251/2021 г. на РС – Г. Оряховица, с което е върната подадената от жалбоподателите въззивна жалба вх. № 4018/11. 04. 2022 г. срещу решение № 201 от 24. 03. 2022 г. по гр. д. № 251/2021 г. на РС – Горна Оряховица. Излагат се съображения за неправилност на определението, поради постановяването му в нарушение на чл. 261, т. 4 и чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК. Твърди се, че от значение при извършването на преценката изпълнени ли са указанията на съда е дали в предоставения от съда срок е внесена държавната такса (т.е. от значение е обективният факт на извършено плащане), а не дали в същия срок е представен и документ за внасянето й. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното определение, след като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени данните по делото, съобрази следното: Частната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, съответства на изискванията на чл. 260-261, вр. чл. 275, ал. 2 ГПК, поради което е допустима. Въззивният съд е приел, че обжалваното пред него разпореждане № 1275 от 03. 05. 2022 г. по гр. д. № 251/2021 г. на РС – Г. Оряховица, с което е върната подадената въззивна жалба вх. № 4018/11. 04. 2022 г. срещу решение № 201 от 24. 03. 2022 г. по гр. д. № 251/2021 г. на РС – Горна Оряховица, е правилно. В предоставения им по реда на чл. 262, ал. 1 ГПК срок жалбоподателите не са привели въззивната жалба в съответствие с изискванията на чл. 262, ал. 2, т. 2, вр. чл. 261, т. 4 ГПК – не са представили доказателства за внесена държавна такса по въззивната жалба в размер на 50 лв., поради което е било налице основанието по чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК за връщането й. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя следният въпрос във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, конкретизиран и обобщен от настоящата инстанция, в съответствие с изискванията на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: Изпълнени ли са дадени по реда на чл. 262, ал. 1, вр. чл. 261, т. 4 ГПК указания за внасяне на държавна такса и представяне на документа за внасянето й, ако в срока, предоставен от администриращия въззивната жалба съд, жалбоподателите са внесли определената от съда такса за въззивно обжалване, но в същия срок не са представили доказателства за това. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се твърди разрешаване на въпроса в противоречие с определение № 588 от 02. 08. 2010 г. по ч. гр. д. № 554/2010 г. на ВКС, 2 т.о. и решение № 156 от 22. 06. 2015 г. по гр. д. № 6841/2014 г.. Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се твърди противоречиво разрешаване на въпроса от съдилищата, в подкрепа на което се сочи решение № 60 от 09. 03. 2012 г. по гр. д. № 211/2013 г. на ВКС, 3 г.о., решение № 89 от 22. 10. 2010 г. по гр. д. № 139/2010 г. на АС – Бургас и решение № 1164 от 24. 07. 2014 г. по в. гр. д. № 1361/2014 г. на ОС – Варна. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос. Изводите на въззивния съд не противоречат, а съответстват напълно на разясненията, дадени с решение № 156 от 22. 06. 2015 г. по гр. д. № 6841/2014 г. на ВКС, 3 г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В същото е прието, че разпоредбите на чл. 262, ал. 2, вр. чл. 261, т. 4 ГПК са императивни и неспазването им е процесуално нарушение, за което съдът следи служебно. Неизпълнението на указанията на съда за отстраняване на констатирани нередовности на въззивната жалба в предоставения от съда срок е основание за връщане на подадената въззивна жалба. Ако съдът не е изпълнил задължението си за връщане на подадената жалба, а е постановил решение по същество, е налице постановен недопустим акт, подлежащ на обезсилване. В този смисъл е и посоченото от касатора решение № 60 от 09. 03. 2012 г. по гр. д. № 211/2013 г. на ВКС, 3 г.о. Определение № 588 от 02. 08. 2010 г. по ч. гр. д. № 554/2010 г. на ВКС, 2 т.о., в което е прието, че изпълнението на указанията на съда за внасяне на държавна такса по въззивната жалба след изтичане на предоставения от съда срок не е основание за връщане на въззивната жалба, тъй като срокът по чл. 262, ал. 1 ГПК е инструктивен, а не преклузивен, не попада сред категорията актове, включени в понятието „практика на Върховния касационен съд“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като представлява определение, постановено по чл. 274, ал. 2 ГПК. Съгласно разясненията, дадени с точка 1 от цитираното по-горе тълкувателно решение, основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.), с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или с решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. На решенията по чл. 290 ГПК се приравняват и определенията по чл. 274, ал. 3 ГПК, при които също е приложима нормата на чл. 280 ГПК и мотивите към които съдържат тълкувателна част, даваща отговор на поставени правни въпроси, но не и определения по чл. 274, ал. 2 ГПК. Не на последно място, съществувалата противоречива практика на ВКС, част от която е коментираното по-горе определение по чл. 274, ал. 2 ГПК, е уеднаквена с посочените от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (решение № 156 от 22. 06. 2015 г. по гр. д. № 6841/2014 г. на ВКС, 3 г.о. и решение № 60 от 09. 03. 2012 г. по гр. д. № 211/2013 г. на ВКС, 3 г.о.), на които въззивното определение не противоречи. Касаторът са позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по същия въпрос. Това основание предпоставя разрешаване на даден правен въпрос в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз. Не се сочи решение на Съда на Европейския съюз, нито акт на Конституционния съд на РБ, на които обжалваното въззивно определение противоречи, поради което така соченото основание за допускане до касационно обжалване не е налице. Противоречие с решения на апелативен и окръжен съд не е основание за допускане до касационно обжалване нито по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, съгласно настоящата редакция на разпоредбата на чл. 280 ГПК, в сила от 2017 г. За яснота следва да се посочи, че преценката на окръжния съд, според която са били налице предпоставките за приложение на чл. 262, ал. 2, т. 2, вр. чл. 261, т. 4 ГПК и връщане на въззивната жалба от администриращия съд, е законосъобразна. Съобразена е с нормата на чл. 261, т.4 ГПК, според която към въззивната жалба следва да е приложен „документ за внесена държавна такса“, с разпоредбите на чл. 262, ал. 1 и ал. 2, т. 2 ГПК, според която при неотстраняване в срок на нередовностите на въззивната жалба, същата подлежи на връщане, както и с обстоятелството, че разпореждането на първоинстанционния съд по чл. 262, ал. 1 ГПК (разпореждане № 1068 от 13. 04. 2022 г. по гр. д. № 251/2021 г. на РС – Горна Оряховица) съдържа ясни и точни указания както за внасяне на държавна такса по въззивната жалба в размер на 50 лв. по сметка на ВКС, така и за „представяне на платежния документ“, в едноседмичен срок от получаване на съобщението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение