Определение № 50375 от 30.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1616/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Централна кооперативна банка“ АД /“ЦКБ“ АД/ срещу решение №260369 от 27.01.2021г. по в.гр.д. №3880/2021г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение №20028945 от 01.02.2021г., постановено по гр.д. №53996/2018г. на Софийски районен съд. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора срещу П. К. М., в качеството му на поръчител, осъдителни искове за заплащане на сумите 7 384.66 лева- неизплатен остатък от главница по договор за потребителски кредит №42317КР-АА-0947/27.11.2008г. и анекс №1/08.12.2008г., сключени между „ЦКБ“ АД- кредитодател и К. Ж. Д.- кредитополучател, 310.63 лева- възнаградителна лихва за периода 26.09.2017г.-12.02.2018г. и 607.34 лева- лихва за забава за периода 21.09.2017г.-13.08.2018г. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост. Касаторът оспорва като необоснован извода на съда, че не се доказва сключване на договор за поръчителство между страните по делото. Намира, че в процесния договор за кредит е инкорпориран и договор за поръчителство, като навежда и доводи, че при съвкупна преценка на всички доказателства, вкл. справка за поръчител, подписана от ответника, се установява възникването на валидно правоотношение между банката-кредитор и ответника-поръчител. Моли да бъде отменено решението и да бъдат уважени предявените искове. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: „1. По какъв начин следва да бъде оформен договорът за поръчителство- достатъчно ли е да /за да/ се приеме, че е сключен договор за поръчителство, ако поръчителят е положил подпис като страна поръчител върху договора за кредит и данните му фигурират както в титулната част на договора за кредит, така и при подписа му е положен в края на договора? и 2. Спазено ли е изискването за писмена форма на договора за поръчителство ако договорът е оформен с два различни писмени документа?“, като счита, че е налице противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №2188 от 19.12.1995г., V г.о., ВС /без да се сочи номер на дело/, и решение №351 от 12.06.1995г., гр.д. №2635/1994г., V г.о., ВС, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът П. К. М., чрез особен представител адв.В.А. оспорва касационната жалба, като излага подробни доводи за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и за правилността на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима– подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, вр. чл.141, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съд намира, че от доказателствата по делото не се установява възникване на валидно правоотношение между страните в качеството им на кредитор по договор за потребителски кредит и поръчител. Решаващият съдебен състав приема, че не се доказва сключване на нарочен договор за поръчителство между страните, нито е инкорпориран такъв договор в процесния договор за потребителски кредит от 27.11.2008г., въпреки означението на ответника като „поръчител“. Излага подробни доводи, че няма обективирано волеизявление на ответника за поемане на задължение спрямо банката-кредитор да отговаря за изпълнението на чуждия дълг- на кредитополучателя К. Д. съгласно чл.138, ал.1 ЗЗД. Намира, че не се установява сключване на договор за поръчителство и от останалите доказателства, вкл. справката за поръчител от 27.10.2008г., съдържаща изрично и безусловно изявление на ответника, че отговаря за изпълнението на задълженията на кредитополучателя К. Д. и че се задължава в качеството си на поръчител да отговаря солидарно с него за всички негови задължения, произтичащи от предоставянето на „този кредит“ в размер на 15 000 лева. Този извод е обоснован с липсата на изразено съгласие от страна на банката-кредитор, обективирано писмено. Решаващият съдебен състав счита, че изявлението на ответника представлява предложение за поръчителстване, което би могло да се оттегли във всеки един момент до сключване на писмен договор по чл.138, ал.1 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен въпрос, макар и непрецизно формулиран, се свежда до въпроса за формата и съдържанието на договора за поръчителство, като отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обсъден от въззивния съд и е от значение за решаващия му извод за липсата на възникнало между страните облигационно правоотношение на основание договор за поръчителство. Не е обосновано от касатора наличието на допълнителната предпоставка за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като посочените съдебни актове не съдържат отговор на поставения правен въпрос /изводите на съдебните състави за валидно сключен договор за поръчителство са направени след анализ на конкретните доказателства по тези дела/, нито са изложени доводи за значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Следва да се има предвид, че с решение №60260 от 19.08.2022г. по гр.д. №490/2021г. на ВКС, IV г.о. е прието, че договорът за поръчителство се сключва в писмена форма по силата на чл.138, ал.1, изр.2 ЗЗД, като тази форма ще е спазена и когато е сключен с нарочен документ, и когато е инкорпориран в друг документ, като договор за кредит или анекс към него. В последния случай обаче не е достатъчно договорът да бъде подписан от поръчителя, а е необходимо в него да се съдържат съвпадащи насрещни изявления на страните по договора за поръчителство- по отношение на съществените елементи на договора. В настоящия случай липсват обстоятелства, налагащи промяна на съдебната практика или осъвременяването й с оглед изменение в законодателството и обществените условия. Вторият правен въпрос не е обсъждан и не е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. Въззивният съд не е излагал мотиви, че писмената форма на договора за поръчителство не е спазена, тъй като волеизявленията на страните са обективирани в различни документи, нито е отрекъл призната и от теорията, и от съдебната практика възможност договор да бъде сключен, респ. да бъде спазена изискуемата се писмена форма, когато насрещните волеизявления на страните са обективирани в различни документи. В случая решаващият съдебен състав е анализирал доказателствата по делото и е стигнал до извод, че не се доказва сключване на договор за поръчителство, тъй като няма обективирани в документ насрещни изявления на страните- кредитор и поръчител. Дали този извод на съда е обоснован е въпрос на преценка на правилността на въззивното решение, която може да бъде направена само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на някое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Дори да е налице явна необоснованост на изводите на въззивния съд, касаторът не навежда като основание за допускане на касационен контрол очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, а касационният съд е обвързан от наведените основания за допускане на обжалвания акт до касация. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд