Определение № 284 от 19.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1716/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Областна дирекция по безопасност на храните – Добрич срещу решение № 312/27.05.2021 г. по т.д. № 247/2021 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което е потвърдено решение № 260602/21.12.2020 г. по т.д. № 2381/2019 г. на Софийски градски съд, VI – 4 състав за осъждане на настоящия касатор да заплати на „Екарисаж – Варна“ ЕООД на основание чл.266, ал.1 ЗЗД сумата от 264 720,50 лв. – стойност на извършени работи през периода 01.02.2017 г. – 16.08.2017 г. по допълнително споразумение от 16.02.2017 г. и договор № 23/17.08.2016 г., по които са издадени фактури с № - ра: 63772/01.02.2017 г., 64267/28.02.2017 г., 64284/01.03.2017 г., 64855/31.03.2017 г., 64868/03.04.2017 г., 65384/30.04.2017 г., 65406/02.05.2017 г., 65995/31.05.2017 г., 66018/01.06.2017 г., 66639/30.06.2017 г., 66663/03.07.2017 г., 67248/31.07.2017 г. и 67617/17.08.2017 г., ведно със законната лихва от 31.10.2019 г. до окончателното плащане; на основание чл.86 ЗЗД сумата от 63 835,12 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 07.03.2017 г. – 30.10.2019 г., както и съдебни разноски в размер на 24 978,56 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация „Екарисаж – Варна“ ЕООД оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че със споразумение от 05.08.2016 г. директорите на областните дирекции по безопасност на храните са постигнали съгласие да се проведе обща процедура на договаряне без предварително обявление за сключване на договор за обществена поръчка с предмет „Събиране, транспортиране, съхранение и обезвреждане на умрели животни от регистрирани по ЗВД животновъдни обекти на умрели животни и странични животински продукти, добити при клане на животни в обекти само за лични нужди, както и убити животни при ликвидиране на заразни болести, на зародишни продукти, суровини и храни от животински произход на територията на страната“. Директорът на ОДБХ София – град е бил упълномощен да организира и проведе процедурата, както и да сключи договор от името и за сметка на отделните възложители. С договор за услуга № 23/17.08.2016г. ОДБХ София – град, представлявано от упълномощения със споразумението от 05.08.2016 г. директор, е възложила на „Екарисаж – Варна“ ЕООД да извършва събиране, транспортиране, съхранение и обезвреждане на умрели животни от регистрирани по ЗВД животновъдни обекти на умрели животни и странични животински продукти, добити при клане на животни в обекти само за лични нужди, както и убити животни при ликвидиране на заразни болести, на зародишни продукти, суровини и храни от животински произход на територията на страната. Договорът е бил сключен за срок от шест месеца, а размерът на възнаграждението и начинът на плащане са уговорени в раздел III на договора. С допълнително споразумение от 16.02.2017 г. срокът за изпълнение на договора е бил продължен при същите финансови параметри до сключването на нов договор със същия предмет, но не повече от шест месеца. С оглед на така установената фактическа обстановка, по отношение на възражението на ответника за нищожност на договора на основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД, въззивният съд, при позоваване на т.2 на Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че не е налице съзнавана липса на съгласие от представляващия ответника във връзка със сключването на договора. Счел е, че подписването от страна на директора на ОДБХ-Добрич на споразумение от 05.08.2016г. е доказателство за изразеното от него съгласие за сключване на процесния договор. Предвид липсата на твърдения и доказателства упълномощеният представител на областните дирекции да е извършил действия извън предоставения му мандат, САС е заключил, че на основание чл.36, ал.2 ЗЗД и чл.292, ал.1 ЗЗД ответникът е страна по договора от 17.08.2016 г. и е обвързан от поетите с него задължения, включително и от това за плащане на дължимото възнаграждение в определения размер. Отбелязал е, че всички правни действия във връзка с подписването на споразумението от 05.08.2016 г. и сключването на договора от 17.08.2016 г. са извършени и в съответствие с разпоредбата на чл.8, ал.1 ЗОбП. На следващо място, при съобразяване на представените писмени доказателства, САС е приел за неоснователно релевираното от ответника възражение за недължимост на претендираното възнаграждение поради неизпълнение на поетите в чл.8, ал.1, т.1, т.5 и т.8 от договора задължения на ищеца да изготви график за събирането от административните области, които обслужва, да води дневник на входа на екарисажа и да инсталира онлайн информационна система за престираните услуги. Изтъкнал е, че под всяка една от стойностните сметки за извършени разходи по договора и под описите на издадените от изпълнителя фактури за периодични плащания, е положен подписът на директора на ОДБХ София – град, както и че всички описи за предаване от изпълнителя на възложителя на потвърдителни бележки и описите за предаване на пътни листове са подписани от Д. Б. Д. в качеството му на главен инспектор в отдел „ЗЖ“ при ОДБХ – Варна. Същият с изявление в писмо с изх. № 2859/31.08.2016 г. е бил определен за служител, който да контактува с ищеца и да проверява и заверява посочените документи в договора от 17.08.2016 г. Изтъкнал е още липсата на данни директорът на ОДБХ – Добрич да е оспорил представителната власт на лицата, подписали процесните документи. Съобразявайки установеното в заключението на ССчЕ, че издадените от ищеца фактури са осчетоводени в счетоводството на ответника, въззивният съд е достигнал до извода за приемане от възложителя на фактически изпълнените работи. Изложил е съображения, че визираните от ответника задължения на ищеца, съобразно придаденото им от страните значение, не рефлектират директно върху точното изпълнение на договора, доколкото и без да са изпълнени, предметът на договора по обезвреждане на умрели животни може отново да бъде точно изпълнен. Въпросните документи са регулярно предавани на възложителя по установените в договора ред и срок, като самият той е приемал отразеното в тях за достоверно и установяващо в достатъчна степен изпълнението на договора, в потвърждение на което е осчетоводил посочените в документите суми като свое задължение. От друга страна, ответникът не е посочил по – конкретно как тези задължения са се отразили на не/изпълнението на предмета на договора, нито е изтъкнал какви вреди са му причинени от неизпълнението, поради което не може да се приеме, че тези пропуски го освобождават от задължението да заплати възнаграждение за извършената работа. В тази връзка САС е посочил и наличието на изрично признание на ответника в отговора на писмото за потвърждение с изх. № 159/21.01.2019 г., че съгласно счетоводните регистри задълженията му към ищеца към 31.12.2018 г. са в размер на 264 720,50 лв. В заключение, въззивният съд е обобщил, че ответникът е приел без възражения изпълнената от ищеца работа и дължи възнаграждението, което не е заплатил по уговорения в договора начин, и което, съобразно заключението на ССчЕ, възлиза в размер на 264 720,50лв. Приел е още, при съобразяване на уговорения в чл.5, ал.3, т.4 от договора срок за заплащане на възнаграждението и на заключението на ССчЕ, че ответникът дължи и законна лихва върху главницата в размер на 63 835,12лв. При този извод за дължимост на вземането, в допълнение, САС е отказал да сподели възражението на ответника за изтекла тригодишна погасителна давност, изтъквайки наличието на прекъсване на давността с признаване на вземането с изявлението на ответника в отговора на писмото от 21.01.2019 г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Може ли уговорената по договор престация, респ. отговорност при изпълнение, да се търси от страна, различна от тази, сключила този договор?; 2/ Включва ли приемането на извършеното по договора по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД, освен едно фактическо, така и едно отделно правно действие?; 3/ Предпоставя ли неточното изпълнение намаляване на дължимото на изпълнителя възнаграждение и без изрично упражнено от възложителя право по чл.265, ал.1 ЗЗД?; 4/ Неизпълнението на договорно задължение, препятстващо възложителя да контролира, респ. да е информиран за обема на изпълнението, представлява ли обстоятелство, което обуславя отказ от заплащане на възнаграждение, респ. неговото намаляване?; 5/ Представлява ли осчетоводяването на едно вземане признание на същото? По всички въпроси касаторът въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, както следва: по първи въпрос– решение № 118/03.06.2011 г. по т.д. № 474/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 460/29.07.2009 г. по гр.д. № 1404/2008 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 166/22.12.2009 г. по т.д. № 346/2009 г. на ВКС, I т.о.; по втори въпрос – решение № 1661/06.12.1999 г. по гр.д. № 972/1999 г. на ВКС, V г.о.; по трети въпрос – решение № 48/29.07.2019 г. по т.д. № 1213/2018 г. на ВКС, I т.о.; по четвърти въпрос – решение № 64/03.06.2011 г. по т.д. № 558/2010 г. на ВКС, I т.о. и решение № 97/12.02.1986 г. по гр.д. № 710/1985 г. на ВКС, II г.о.; по пети въпрос – решение № 105/05.06.2014 г. по т.д. № 1697/2013 г. на ВКС, I т.о. и решение № 230/25.02.2000 г. по гр.д. № 1286/1999 г. на ВКС. Касаторът поддържа и основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – „очевидна неправилност“. Първият въпрос не покрива изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е формулиран общо и не е обусловил решаващата воля на съда относно материалноправната легитимация на ответника да отговаря по предявените искове. САС не е приел, че процесният договор има действие спрямо трети лица, различни от посочените в него насрещни страни, а че ответникът е страна по него, доколкото е направил изявление за сключването му чрез пълномощник, чието упълномощаване е извършено по силата на споразумение от 05.08.2016 г. между всички областни дирекции за безопасност на храните, между които и ответникът. Вторият въпрос удовлетворява общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, но не и допълнителния такъв по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с цитираното от касатора решение № 1661/06.12.1999 г. по гр.д. № 972/1999 г. на ВКС, V г.о., както и със служебно известната на настоящия съдебен състав практика на ВКС, обективирана в решение № 138/17.10.2011 г. по т.д. № 728/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 42/15.04.2010 г. по т.д. № 593/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 166/26.10.2020 г. по т.д. № 991/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 65/16.07.2012 г. по т.д. № 333/2011 г. на ВКС, II т.о. и други, съгласно която ако възложителят, респ. негов представител, е подписал издадена от изпълнителя фактура за изпълнените работи по договора за изработка или фактурата е отразена в счетоводните регистри на търговското дружество – възложител и възложителят е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, това означава, че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи, дори и ако не е подписан съответен двустранен приемо – предавателен протокол. В случая, изводът за приемане от ответника като възложител по договора на извършената от ищеца работа е мотивиран при позоваване на представените писмени доказателства и заключението на ССчЕ, с които са установени фактът по осъществяван контрол върху изпълнението и одобряване на извършената работа от представител на дирекцията, специално оторизиран да проверява и приема изпълнението, фактът по подписването от директора на ответната дирекция на издадените от ищеца фактури и фактът по осчетоводяване на тези фактури в счетоводството на ответника. Третият въпрос е основан на твърдението на касатора относно наличието на неточно изпълнение на договора от страна на изпълнителя, при което съдът следва да намали дължимото възнаграждение и без възложителят да е релевирал възражение по чл.265, ал.1 ЗЗД. Предвид мотивите на обжалваното решение, въззивният съд не е отговорил отрицателно на такъв въпрос, още повече че е приел за доказано, че ответникът е приел без възражения изпълнената от ищеца работа. Поради това въпросът се явява неотносим и като такъв не отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Четвъртият въпрос касае наведения от касатора довод за приложение на последицата освобождаване от отговорност на длъжника при хипотезата на чл.83, ал.1 ЗЗД поради неизпълнение от ищеца на задължения по договора. Следва да се има предвид, че в цитираното от касатора – решение № 64/03.06.2011 г. по т.д. № 558/2010 г. на ВКС, I т.о., е прието, че вината на кредитора е от значение само при търсене на последиците от неизпълнение на договорните задължения на длъжника при иск за обезщетение по чл.82 ЗЗД, при който като правоизключващо възражение по чл.83, ал.1 ЗЗД може да се разгледа виновното поведение на кредитора. Следователно разпоредбата на чл.83, ал.1 ЗЗД би могла да намери приложение само по отношение на иска за обезщетение при неизпълнение на договорно задължение на длъжника, но не и да бъде успешно противопоставена като защитно възражение срещу иск за плащане на възнаграждение по договора за изработка. Поради което в настоящия случай поставеният въпрос се явява ирелевантен за спора. По отношение на петия въпрос съставът на ВКС намира, че крайният извод на САС за дължимост на възнаграждението за изработеното по договора е аргументиран не само с отразяването на издадените от ищеца фактури в счетоводството на касатора, но и с всички действия на пълномощника /чиято представителна власт не е била своевременно оспорена от касатора/ по подписване на описи за предаване на потвърдителни бележки и описите за предаване на пътни листи и представеното писмо-потвърждение, подписано от директора на ОДХБ-Добрич. Тъй като се касае до договор за изработка, от значение за претенцията за заплащане на възнаграждение е приемането на извършената работа от възложителя, а по този въпрос е налице съдебна практика, посочена и по отношение на въпрос № 2. Следователно коментираният въпрос не изпълнява изискванията на основното и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Според чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба е поискал присъждане на разноски за настоящата инстанция и с оглед ангажираните доказателства за извършени такива, следва да му се присъди сумата от 9 683,80 лв. с ДДС, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд