Определение № 24 от 06.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1310/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, [населено място] срещу решение №1291 от 05.03.2024г., постановено по в.гр.д. №8232 от 2022г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е отменено частично решение №20010789 от 07.02.2022г., постановено по гр.д. №49300/2020г. по описа на Районен съд- София, и вместо това е признато за установено, на основание чл.439 ГПК, по отношение на Л. С. М., че е погасено по давност правото на принудително изпълнение на взискателя „ЕОС Матрикс“ ЕООД за вземанията, за които е издаден изпълнителен лист на 21.09.2010г. по ч.гр.д. №41575/2010г. по описа на СРС в общ размер 16 586.46 лева, от които 14 207.83 лева – главница по договор за потребителски кредит от 23.06.2009г.; 1 304 лева – договорна лихва за периода от 23.07.2009г. до 13.08.2010г.; 88.23 лева – наказателна лихва за периода от 23.12.2009г. до 13.08.2010г., заедно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 от ГПК /19.08.2010г./ до окончателното плащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски по делото в размер на 312 лева заплатена държавна такса и 674.40 лева юрисконсултско възнаграждение, като ответникът е осъден да плати на ищцата разноските по делото в общ размер за двете инстанции от 3 122.64 лева. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон и необосновано. Касаторът поддържа, че в нарушение на процесуалните си задължения по чл.235, ал.3 ГПК въззивният съд не е анализирал всички относими доказателства по делото, не е съобразил прекъсванията на давностния срок с извършените изпълнителни действия след м.09.2017г. /на 30.08.2017г.- запор върху вземания на длъжника; на 16.08.2018г.- постъпили суми от принудително изпълнение; на 01.02.2019г. и на 01.04.2021г.- искане за извършване на изпълнителни действия/, като неправилно е приел, че в хода на делото и преди приключване на устните състезания във въззивното производство е изтекла общата 5-годишна погасителна давност. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора- „1. Прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност постъпването на сума от принудително изпълнение, както и искането на взискателя за прилагане определен изпълнителен способ? и 2. Длъжен ли е съдът да съобрази всички релевирани факти от значение за спорното право в исковия процес и да мотивира кои от тях не възприема и по каква причина?“, като твърди, че е налице допълнителното основание за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №2/26.05.2015г., тълк.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС и цитираните решения по чл.290 ГПК. Ответникът Л. С. М. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, посочени в жалбата. Заявява, че въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отмени първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от дружеството касатор срещу Л. М. искове с правно основание чл.439 ГПК и да уважи същите, въззивният съд стига до извод, че общата 5-годишна погасителна давност за процесните вземания е изтекла на 08.12.2022 г. – в хода на процеса. Решаващият съдебен състав приема за безспорно, че за процесните вземания е издаден изпълнителен лист от 21.09.2010г. по ч.гр.д. №41575/2010г. по описа на СРС, въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, влязла в сила на 22.01.2011г., като по молба на кредитора „Юробанк и ЕФ Джи България“ АД на 07.12.2010г. е образувано изпълнително дело №6318 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№ 838 от КЧСИ. Съдът приема, че по това дело са предприети изпълнителни действия на 07.01.2011г., 11.01.2011г., 19.01.2011г. /наложени запори на банковите сметки на длъжника/; на 01.07.2013г. /наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника/. На 26.02.2016г. ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД като цесионер е подал молба да бъде конституиран като взискател по делото, а на 05.07.2017г. е поискал делото да бъде прекратено поради настъпила перемпция и да бъде образувано наново. Въз основа на молбата е образувано ново изпълнително дело №4596/2017г., по което през м.08.2017г. и м.09.2017г. /последното на 29.09.2017г./ са наложени запори на банкови сметки на длъжника. Решаващият съдебен състав намира, че от образуването на изпълнителното дело на 07.12.2010г. до 26.06.2015г. давност не е текла, а след този момент давността е прекъсвана с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземанията. Като съобразява разясненията по т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по тълк.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, съдът приема, че давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, вкл. насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването на публична продан и т.н. С оглед доказателствата, въззивният съд стига до извод, че давността за процесните вземания е била прекъсвана през месец август и месец септември 2017г., когато са връчени няколко запорни съобщения на трети задължени лица. Излага доводи, че давността не е била прекъсната с предявяване на иска по чл.439 ГПК, който е отрицателен установителен иск. Предвид изложеното и при съобразяване на периода на обявено извънредно положение със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение /ДВ, бр.28/28.03.2020г., в сила от 13.03.2020г./, съгласно който в периода от 13.03.2020г. до 20.05.2020г. давността е спряла да тече, съдът от стига до извод, че 5-годишният давностен срок е изтекъл в хода на делото- на 08.12.2022г., преди приключването на устните състезания, като този новонастъпил факт следва да се зачете по реда на чл.235, ал.3 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият от поставените от касатора въпроси не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, тъй като не е обсъден от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Съдът изобщо не е преценявал факти като плащане на суми в изпълнителното производство и искания на взискателя за прилагане на нови изпълнителни способи. В тази връзка са и наведените оплаквания в касационната жалба за допуснати процесуални нарушения. Вторият процесуалноправен въпрос, уточнен от съда съгласно правомощията му- за задълженията на въззивния съд при постановяване на решението да изложи собствени мотиви като с оглед предмета на спора анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е значим за решаващите изводи на въззивния съд. Въпросът е поставен в контекста на подробно изложените оплаквания за липса на анализ на относими доказателства, представени за установяване на твърдяното прекъсване на давностния срок след м.09.2017г., приети по делото и обсъдени от първоинстанционния съд. Настоящият съдебен състав намира, че е налице и допълнителната предпоставка за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С цитираната в изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК практика по чл.290 ГПК, както и задължителна съдебна практика- т.2 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Налице е и трайна съдебна практика, вкл. цитираната от касатора, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе от доводите и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба. С оглед изложеното, въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол за проверка за съответствие с практиката на ВКС по поставения правен въпрос. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 331.73 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд