Определение № 60573 от 15.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2311/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“, [населено място] чрез процесуален представител главен юрисконсулт Б. А. срещу решение № 1203 от 28.09.2020 г. по в. гр. дело № 1171/2020 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 8870 от 30.12.2019 г. по гр. дело № 4395/2018 г. на Софийски градски съд ответникът ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ е осъден да заплати следните суми: на ищците Е. И. Т. и М. Р. Б. допълнително сумите по 84 000 лв. на всяка от тях - обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Р. Б. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, ведно със законната лихва от 03.02.2018 г. до окончателното изплащане на сумите; на адвокат Н. М. адвокатско възнаграждение в размер 1 1836,20 лв. за предоставена безплатна правна помощ пред двете инстанции на основание чл. 38 ЗАдв.; в полза на САС държавна такса в размер 6 720 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 3 и ал. 1, т. 1 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, както и въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Въпросът относно наличието на принос на пострадалите за настъпването на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и свързания с него в случая въпрос относно правилното приложение на чл. 137а ЗДвП – противоречие с решение № 141 от 31.08.2017 г. по т. д. № 2272/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 34 от 27.03.2020 г. по т. д. № 11602019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 130 от 03.05.2012 г. по т. д. № 244/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., ППВС № 17/1963 г., решение № 339 по т. д. № 2882/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 169 от 28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 на ВКС, ТК, II т. о., решение № 116 от 03.07.2017 г. по т. д. № 1921/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др.

2. Въпросът относно задължението на съда да определи справедливи по размер обезщетения като за целта обсъди всички релевантни за формирането на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД факти и обстоятелства и посочи значението им – противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 179 от 29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 78 от 13.11.2017 г. по гр. д. № 60397/2016 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 95 от 29.04.2015 г. по гр. д. № 5462/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 422 от 22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 20 от 24.04.2019 г. по т. д. № 871/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д. № 2908/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о.

3. Въпросът относно задължението на въззивната инстанция да изложи мотиви относно несъстоятелността на възприети от първоинстанционния съд изводи, за да измени решението на първоинстанционния съд и да обсъди всички оплаквания и доводи по същество на страните по спора – противоречие с решение № 151 от 30.07.2019 г. по гр. д. № 3044/2018 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 101 от 03.06.2015 г. по т. д. № 1740/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о.

4. Въпросът относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото относими доказателства в тяхната съвкупност, както и да обсъди доводите и възраженията на страните по предмета на спора – противоречие с решение № 548 от 06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, ГК, I г. о.

Очевидната неправилност на решението в обжалваната част е аргументирана със следните доводи: липсата на анализ от страна на второинстанционния съд на събраните доказателства от разпита на вещото лице в съдебна зала, пряко свързани с изводите и заключението за причината и пряката връзка между липсата на предпазен колан и настъпилата травма в областта на гръдния кош, довела до остра кръвозагуба при разкъсване на гръдната аорта, се явява съществено нарушение, което води до постановяване на очевидно неправилно съдебно решение; решаващият извод на съда се дължи на неправилно приложение на закона в разрез с вложените в него действително съдържание и липса на коректно и цялостно обсъждане на събраните по делото доказателства.

Ответниците Е. И. Т. и М. Р. Б., действаща чрез законния си представитгел и родител Е. И. Т. /ищци в първоинстанционното производство/ от [населено място], двете чрез Адвокатско дружество „М. и Д.“ и процесуален представител адвокат Н. М. оспорват касационната жалба, поддържат становище за правилност на въззивното решение и релевират доводи за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като същият не е очевидно неправилен и посочените въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС. Претендират присъждане на направените разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите за допускане на касационно обжалване, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от легитимирани страни в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея са посочени касационни основания по чл. 281 ГПК, а в изложението към нея се съдържа твърдение за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

Въззивният съд е приел, че спорните във въззивното производство факти и обстоятелства се отнасят до наличието на виновно и противоправно поведение на водача на лек автомобил „Опел Астра“, съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия Р. Б. и справедливия размер на обезщетенията, които биха възмездили ищците за претърпените от тях болки и страдания от смъртта му. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства, показанията на свидетеля Н. С. и заключенията на съдебната авто-техническа експертиза и медицинска експертиза съдебният състав е констатирал настъпването на ПТП на двупосочен път с по една лента за всяка посока при скорост на лек автомобил БМВ 100 км/ч. и на лек автомобил „Опел Астра“ 89 км/ч. Установил е, че ударът е в лентата за движение на лек автомобил „Опел Астра“, който преди това е навлязъл в насрещната за него лента срещу движещия се по нея автомобил „БМВ 525“ и на разстояние около 90 метра двата автомобила пътували един срещу друг. В опит да избегне сблъсъка водачът на л. а. „БМВ 525“ отклонил автомобила наляво в лентата за насрещно движение, но след като изминал около 40 метра в насрещната лента л. а. „Опел Астра“ се върнал в своята лента и ударил диагонално отпред вдясно л. а. „БМВ“, в който на предна дясна седалка е пътувал Р. Б.. При настъпилото ПТП Р. Б. е получил тежка гръдна травма с фрактура на гръдната кост и на 5-8 ребра отдясно и е починал в резултат на остра кръвозагуба при разкъсване на гръдната аорта. Въззивната инстанция въз основа на събраните доказателства, включително след запознаване със снимките от фотоалбума Ф.К.21-Ф.К.25, на които са онагледени деформациите, описани и в протокол за оглед на местопроизшествие от 28.05.2017 г., е приела, че починалият Б. е пътувал без предпазен колан, но при нанесените деформации на автомобила на мястото, което е заемал, поставен обезопасителен колан не би предотвратил получаване на крайно тежки наранявания с опасност за живота.

Предвид установената фактическа обстановка съдебният състав е направил извод, че е налице противоправно деяние от страна на водача на л. а. „Опел Астра“, изразяващо се в нарушения на чл.16, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 ЗДвП - навлизане в лентата за насрещно движение и непредприемане на спиране или намаляване на скоростта при възникнала опасност за движението, които нарушения са в причинна връзка с възникналото ПТП; водачът на л. а. „Опел Астра“ е извършил деликт, причинил смъртта на Р. Б.. Релевираното от ответното застрахователно дружество /настоящ касатор/ възражение за съпричиняване на вредоносния резултат е прието за неоснователно поради липсата на причинна връзка между пътуването на Б. без обезопасителен колан и настъпването на смъртоносните му увреждания, тъй като и при правилно поставен колан те биха могли да настъпят.

При определяне на дължимото обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди въззивната инстанция се е съобразила с приетите за установени но делото от писмените доказателства, заключението на съдебно-психологическата експертиза и показанията на свидетелите И. и П. обстоятелства, а именно: възрастта на починалия - 40 години; родствената връзка с ищците – съпруг на Е. Т. и баща на М. Б.; отношенията на близост и взаимност между Е. Т. и починалия - сплотено семейство, живеещо в привързаност и разбирателство; обстоятелството, че след десетгодишно съжителство двамата очаквали дете; към момента на процесното ПТП съпругата на Р. Б. е била бременна в седмия месец и е изживяла силен емоционален шок, отчаяние, нарушение на съня, загуба на тегло след смъртта на съпруга си; проявява високо ниво па тревожност, чувство за страх, емоционална празнота. По отношение на ищцата М. Б. съдебният състав е взел предвид, че е родена след смъртта на своя баща, лишена е от възможността да го опознае и да получава подкрепата и закрилата му. Въз основа на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за размера на обезщетенията за претърпените от ищците неимуществени вреди, включително обществено- икономическите условия в страната към настъпване на вредата - 28.05.2017 г., въззивният съд е направил извод, че сумата в размер по 180 000 лв. би обезщетила всяка от ищците за претърпените неимуществени вреди, поради което е отменил частично първоинстанционното решение в отхвърлителната част над 96 000 лв. до 180 000 лв. по всеки иск и е осъдил ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ да заплати на всяка от ищците допълнително по 84 000 лв. - обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Р. Б. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, заедно със законната лихва от 03.02.2018 г. до окончателното изплащане на сумите.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора правни въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обосновали правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен поради това, че не е осъществена допълнителната предпоставка на посочената разпоредба – въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС.

Посоченият от касатора в т. II.1 от изложението процесуалноправен въпрос е свързан с приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия при непоставен предпазен колан в нарушение на чл. 137а ЗДвП. При произнасяне по този въпрос въззивният съд не се отклонил от формираната по него трайноустановена практика на ВКС, обективирана в множество решения на ВКС /решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2012 г. по т. д. № 1140/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 154/31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/01.10.2013 г. по т. д. № 60/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169/02.10.2013 г. по т. д. № 1643/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 171/10.10.2013 г. по т. д. № 629/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 27/15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 97/29.06.2016 г. по т. д. № 1084/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 71/14.07.2016 г. по т. д. № 1241/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 117/29.07.2016 г. по т. д. № 3806/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 84/15.08.2016 г. по т. д. № 1308/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 144/27.12.2016 г. по т. д. № 1000/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., цитираните от касатора и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК/. В посочената практика на ВКС е прието, че с разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на дължимото обезщетение за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, като приложението на това правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, т. е. когато е налице причинна връзка между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. Принос за настъпване на увреждането ще е налице във всички случаи, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпване на вредите, или е допринесло за механизма на увреждането. Във всички случаи обаче приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, която е направила възражение за съпричиняване. При релевирано възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от починалия пътник в автомобила поради пътуването му без поставен предпазен колан намаляването на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. В конкретния случай въз основа на събраните доказателства въззивният съд е направил извод за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия Р. Б., тъй като независимо, че е пътувал без предпазен колан, при нанесените деформации на автомобила на мястото, което е заемал, поставен обезопасителен колан не би предотвратил получаването на крайно тежките наранявания с опасност за живота.

Вторият посочен в изложението към касационната жалба правен въпрос /т. II.2/ се отнася до приложението на чл. 52 ЗЗД. В Постановление № 4/23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредените лица и други относими обстоятелства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към определяне на критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на ищците Е. Т. и М. Б. неимуществени вреди, в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съобразил е установените болки и страдания, които ищцата Е. Т. е изпитала и изпитва от смъртта на нейния съпруг, тяхната продължителност и интензитет, възрастта на починалия, обстоятелството, че двамата са очаквали дете /ищцата Т. е била бременна в седмия месец към момента на процесното ПТП/, отношенията на близост, взаимност и привързаност, изживения силен емоционален шок, отчаяние, нарушение на съня, загуба на тегло и проявата на тревожност, чувство на страх и емоционална празнота, а по отношение на ищцата М. Б. е взел предвид, че е родена след смъртта на своя баща и че е лишена от възможността да го опознае и да получава подкрепата и закрилата му докато расте. Цитираните от касатора решения на ВКС за присъдени обезщетения в по-нисък размер не обосновават извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като обезщетението за неимуществени вреди и неговият размер зависят от конкретните факти, които са различни за всеки отделен случай и се доказват с конкретни различни по всяко дело доказателства.

Съгласно константната практиката на ВКС, обективирана в посочените от касаторите решения, решение № 177/27.10.2009г. по т. д. № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. д. № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането.

Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 266 КЗ /отм./ и § 27 ПЗР на КЗ /отм./, аналогични на чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014г. по т. д. № 3040/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016г. по т. д. № 2056/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и др./. В константната практика на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с чл. 266 КЗ /отм/, респ. § 27 ПЗР КЗ /отм./ и чл. 492 КЗ. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 492 КЗ /преди чл. 266 от отменения КЗ/ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.

Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което Р. П. Б. е починал и на ищците – негови съпруга и дъщеря, са причинени неимуществени вреди, е настъпило на 28.05.2017г., отчел е установените по дeлото факти и обстоятелства и е определил обезщетение в размер по 180 000 лв. на всяка от ищците, въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС.

Формулираните от касатора трети и четвърти процесуалноправни въпроса са свързани с правомощията на въззивната инстанция. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В конкретния случай решаващият съдебен състав в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдил събраните относими доказателства в тяхната връзка, установил е фактическата обстановка, произнесъл се е по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК и е направил съответните правни изводи. Доколко при обсъждане на събраните доказателства въззивният съд е приложил правилно правилата на логическото мислене, е въпрос, относим към правилността на решението. Направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на всеки от ответниците по касационната жалба /ищци/ по 3 050 лв. - адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение