Определение № 41 от 03.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3939/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 165 от 29.04.2021г. по гр.д. № 497/2020г. на Великотърновския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 88 от 23.12.2019г. по гр.д. № 136/2018г. на Еленски районен съд. С последното е осъдена на основание чл.109 ЗС М. Й. Д. да премахне прокараната от нея канализационна тръба в дворното място на И. С. К. в [населено място], [община], цялото от 2570 кв.м., съставляващо част от поземлен имот № * по кадастралния план на селото, за която са отредени три УПИ, в кв.25 по плана на [населено място], а именно: УПИ *,*, УПИ * и УПИ *, която канализационна тръба е онагледена със синя линия на скицата на стр.6 от заключението на вещото лице М. П., представляващо неразделна част от решението. Касационната жалба е подадена от ответницата М. Й. Д., чрез пълномощника адв. И. М.. Поддържа се, че решението е неправилно; съдът се е позовал на неотносими за спора правни норми и е развил мотиви в друга посока, вместо да приложи точно правната норма на чл. 109 ЗС. В изложението към касационната жалба се релевират доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните въпроси: 1/ необходимо ли е ищецът по негаторен иск да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право; 2/ дали неудобството от прокарването на канализационната тръба е достигнало минималното необходимо ниво на тежест, за да представлява намеса в правата на ищцата на зачитане на нейния дом и личен живот и дали естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че с него да се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Касаторът счита, че въпросите са решени в противоречие със задължителната практика по Тълкувателно решение № 4/2015г. на ОСГК, както и в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз по решение от 25.11.2010г. по делото „М. и други срещу България“. Ответницата по касационната жалба И. С. К., чрез пълномощника си адв. С. В., взема мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по негаторен иск по чл. 109 ЗС. Ищцата И. С. К. е собственик по силата на договор за дарение от 1996г. на дворно място, представляващо поземлен имот с пл.№ *, с площ от 2570 кв.м., заедно с построената в него двуетажна полумасивна жилищна сграда, находящ се в [населено място], [община], за който имот по регулационния план на селото от 1951г., изменен през 1994г., са отредени УПИ *,*, УПИ * и УПИ * в кв. 25 по плана на [населено място]. Ответницата М. Й. Д. е собственик на имот пл. №*, за който е отреден УПИ * и УПИ *,*, като отношенията по регулация между двата имота не са уредени. Установено е от свидетелските показания и от техническата експертиза, че през 1999г. ответницата е изградила и положила в дворното място на ищцата канализационна тръба за отпадни води, над която е излята бетонова настилка. Канализационната тръба е с дължина 14,20 м., влиза от западната граница на имота на ищцата, преминава на юг от жилищната сграда на ищцата на разстояние 4м. и завива по източната част на жилищната сграда на разстояние 1,50 м. пред нея на изток, като излиза от имота през северната му граница, където е заустена в бетонова тръба за уличната дъждовна канализация. Тази канализационна тръба обслужва сервизни помещения /баня и тоалетна/, собственост на ответницата, находящи се в нейната къща и служи за отвеждане на отпадни води. Изградената канализация е без строителни документи и разрешение за изграждане, като поставянето й е без знанието и съгласието на ищцата. Според първоинстанционния съд поставянето й „не намира оправдание в нито една законова разпоредба”. Съдът е приел, че така положената канализационна тръба пречи на ищцата, не позволява обработка на земята в дворното място, а и от нея има миризма. Поради това е счел, че упражняването на правото на собственост на ищцата е смутено и е осъдил ответницата да премахне прокараната от нея канализационна тръба в дворното място на ищцата. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение като е споделил изцяло всички фактически констатации и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Приел е, че упражняването на правото на собственост на ищцата действително е смутено и е потвърдил уважаването на иска. Допълнил е, че към момента на прокарване на тръбата за отвеждане на отпадни канални води от построената в поземления имот на ответницата тоалетна с баня /1999г./ е действал разрешителен административноправен режим - чл. 159, ал.2 ППЗТСУ/отм./, който режим не е спазен. Освен това, няма благоустройствено правило, което да позволява на собственик на съседен имот по своя воля и както намери за добре според нуждите си, да отвежда отпадни канални води по начина, както го е сторила ответницата. Изтъкнал е, че общ и основен показател за разрешителна допустимост е преценката за осигурено състояние на отвеждането, отговарящо на техническите и санитарно-хигиенните изисквания /чл.159, ал.2, ал.3, чл.210, ал.1 ППТЗТСУ/. По-нататък съдът е изложил съображения, че площта от земната повърхност, през която минава канализационната тръба, е била по регулационния план от 1951г. в парцел, отреден само за имот пл. № *, но през 1994г. планът е изменен като е създаден съсобствен парцел *, *, в който имотът на ответницата участва с 380 кв.м., а имотът на ищцата с 600 кв.м. По делото не е се твърди и не се доказва планът да е приложен в срока по §6, ал.2 ПР ЗУТ, при което съгласно §8, ал.1 от същите преходни правила отчуждителното действие е отпаднало и ищцата е възвърнала правото си на собственост върху онази част от нейния поземлен имот, която е била включена в общия по регулация парцел и през която преминава спорната канализационна тръба. С оглед на това, предприетото от ответницата действие по прокарване на въпросната канализационна тръба при неспазване разрешителен режим по чл.159, ал.2 ППЗТСУ, е лишено от основание и не е противпоставимо на ищцата. Според съда, самият факт на присъствието на канализационната тръба в имота на ищцата, съпроводен с отрицателната й воля да продължи да присъства, по определение пречи на пълноценното упражняване на правото на собственост в най-широк смисъл, защото води до ограничаване/стесняване на ползвателната власт върху мястото, където е прокарана и околността му, т.е. засяга правомощието ползване. Посочено е, че никой собственик не е длъжен да търпи чужда движима вещ в имота си с такъв характер и предназначение, откровено годни да му създадат неудобства, по-големи от обикновените. В случая тези неудобства според съда са в две насоки: 1/ начинът на изграждане и местонахождението на тръбата - близо до къщата и до входа на ищцата, както и покриването й с бетонова настилка, ограничават възможността тази част от терена да бъде обработвана и облагородена по вкуса на ищцата; 2/ отвеждането на отпадни /мръсни/ води и изхвърлянето им в дъждоприемна канализация под тротоара, плитко заустена /на 5-10 см. от повърхността/ логически неминуемо води до отделяне на неприятна миризма, проявима най-вече при топло време, защото тръбата е вкарана пряко в отворена откъм имота, много по-голяма по диаметър бетонова тръба, близо до пътната входна врата. Фактът, че ищцата не се е противопоставяла своевременно при изграждане на канализационната тръба, не е показател за мълчаливо съгласие, както счита ответницата. Това поведение по-скоро е израз на желание за запазване на добри роднински и съседски отношения, но не означава дадено съгласие за безсрочна търпимост на това неправомерно създадено фактическо положение. Без значение е обстоятелството дали ищцата ползва като пътека бетонната настилка върху тръбата, нито какъв е поводът за предявяване на иска. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и 2 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че такива не са налице. Поставеният въпрос - дали за уважаване на иск по чл.109 ЗС е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право не е разрешен в отклонение от Тълкувателно решение № 4/2015г. на ОСГК. Според приетото в т.3 на тълкувателния акт ищецът по иск по чл.109 ЗС е необходимо да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Разяснено е в мотивите, че това означава доказване, че действието или бездействието на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл.50 ЗС/; преценката кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело; понякога естеството на извършеното нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем; в последната насока в тълкувателния акт са дадени примери и едни от тях е когато действията на ответника са в нарушение на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, установени в закона единствено с цел гарантиране пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място; посочено е, че същото се приема и в практиката на ЕСПЧ - в мотивите на решение от 25.11.2010 г. на ЕСПЧ по делото на М. и др. срещу България. В мотивите на обжалваното решение на Великотърновски окръжен съд са изложени подробни съображения по какъв начин изградената от ответницата канализационна тръба пречи на ищцата да ползва имота си и в какво се изразяват неудобствата. Както бе възпроизведено по-горе съдът изчерпателно е описал неудобствата и ограниченията, които ищцата е принудена да търпи. Вярно е, че наред с това е добавил изречение, че създадената в случая ситуация по определение пречи на ищцата, но това е израз на неговата конкретна преценка на фактите и не означава, че е пренебрегнал указанията в задължителната практика на ВКС. Вторият въпрос е формулиран така: дали неудобството от прокарването на канализационната тръба е достигнало минималното необходимо ниво на тежест, за да представлява намеса в правото на ищцата на зачитане на нейния дом и личен живот, и дали естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че с него да се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Така поставен въпросът касае извършената от съда преценка на конкретните доказателства и направения извод, че неудобствата са по-големи от обикновените, поради което ищцата не е длъжна да ги търпи. От една страна, материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставеният въпрос е именно относно обсъждането на събраните по делото доказателства, извършено от въззивния съд и поради това не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. В тази насока са разясненията в Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК. От друга страна, въпросът произтича от предходния. При разрешаване на спора дали извършеното от ответницата въздействие върху имота на ищцата е достатъчно интензивно, тежко и продължително, така че да съставлява сериозно нарушение на правото на собственост на ищцата, достатъчно за уважаване на иска, съдът е изложил конкретни мотиви и съображения, които не могат да бъдат проверявани и ревизирани в производството по чл. 288 ГПК. Несъстоятелни са доводите на касатора, че обжалваното решение противоречи на практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/. Посоченото в изложението решение е това, което е дадено като пример в Тълкувателно решение № 4/2015г. на ОСГК и то не е постановено от СЕС, а от Европейският съд по правата на човека /ЕСПЧ/, чиято практика не е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Наведените в изложението доводи, че ищцата е заустила своя отпадна канализация в същия дъждоприемен уличен канал, както и че двете страни не живеят постоянно в селото, а идват за по няколко дни в годината, не са обсъждани от въззивния съд и не могат да послужат като основание за допускане на касационен контрол. Освен това и двата довода са неотносими към конкретния спор. Неоправдани са и „обвиненията” към въззивния съд за „двоен аршин”, с който мери. Съдът е извършил своя преценка на фактите по делото и мотивирал подробно мнението си, като по този начин е изпълнил задълженията си по чл.235, ал.2 и чл. 236, ал.2 ГПК. С постановяването на решението съдът не е в състояние да разреши съществуващите проблеми и неразбирателства между страните, породени от причини, извън конкретния спор. Предвид изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответницата следва да се присъдят направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в настоящето производство в размер на 500 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.