Определение № 4390 от 30.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4876/2024 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по обща касационна жалба с вх. № 12806/10.04.2024 г., подадена от Н. А. С., К. Д. Д. и Н. Д. Д., чрез процесуалния им представител адвокат А. Г., касационна жалба с вх. № 500795/08.04.2024 г., подадена от М. А. О. и касационна жалба с вх. № 501088/17.05.2024 г., подадена от М. Е. О. срещу решение № 306 от 05.03.2024 г. по в. гр. д. № 972/2023 г. на Пловдивския окръжен съд.

С обжалваното въззивно решение, след частично обезсилване на първоинстанционното решение № 260503 от 24.11.2022 г., постановено по гр. д. № 16022/2019 г. на Пловдивския районен съд, в която част същото не е предмет на касационно обжалване, Окръжен съд – Пловдив е потвърдил решението в частите, с които е отхвърлен предявеният от касаторите Н. А. С., К. Д. Д. и Н. Д. Д. иск с правна квалификация чл. 109 ЗС против М. А. О. и И. А. О. за осъждането им да премахнат находящата се в поземлен имот с кадастрален идентификатор *, с отреден УПИ *-*, с площ 0.666 дка. по плана на [населено място], постройка на един етаж с площ от 114 кв. м., както и е отхвърлен предявеният от касатора М. Е. О. против Н. А. С., К. Д. Д. и Н. Д. Д. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е придобила по давност правото на собственост върху реална част от 595 кв. метра от ПИ с идентификатор *, представляващ УПИ *-* по плана на [населено място], ведно с построената в имота едноетажна сграда с площ от 114 кв. м. и предявеният в условията на евентуалност иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е придобила по давност правото на собственост върху 595/666 ид. ч. от ПИ с идентификатор *** и построената едноетажна сграда с площ от 114 кв. м.

Касаторите Н. А. С., К. Д. Д. и Н. Д. Д. обжалват въззивното решение, в частта, с която е отхвърлен предявеният от тях иск с правна квалификация чл. 109 ЗС против М. А. О. и И. А. О. за осъждането на ответниците да премахнат находящата се в поземлен имот с кадастрален идентификатор * с отреден УПИ *-*** с площ 0,666 дка. по плана на [населено място], постройка на един етаж с площ от 114 кв. м. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, в обжалваната му част, е неправилно. Поддържат, че мотивите, с които съдът е отхвърлил предявения иск не са изградени по убедителен начин и не почиват на всестранно изследване на събраните по делото доказателства и правилното им съотнасяне спрямо релевантните правни норми. Касаторите поддържат, че процесната сграда, обитавана от ответниците не е нанесена в регулационния и кадастрален план на селото, плановете не допускат съществуването й, но съществувайки на терен, постройката пречи на реализирането на предвижданията на плановете. Поддържат, че сградата е оградена от телена ограда, която е очевидна пречка за ползването на имота от страна на ищците- касатори.

В представеното изложение на основанията за касационно обжалване жалбоподателите молят въззивното решението да бъде допуснато до касация като очевидно неправилно, както и поради това, че въззивният съд не е съобразил константна практика на ВКС, - основания за селекция на жалбата по чл.280, ал.2, пр.3 и чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Формулират следните въпроси:

1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди по делото всички обстоятелства, имащи значение за спорния предмет и логическите връзки с цел достигане до верни изводи при прилагането на относимата правна норма?

Поддържат, че въззивното решение противоречи по поставения въпрос на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. N9 1/2013 г. на Върховен касационен съд, решение № 28 от 21.07.2021 г. по гр. д. № 2365 / 2020 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 104 от 19.07.2021 г. по гр. д. № 2017 / 2020 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 104 от 26.11.2020 г. по т. д. № 2441 / 2019 г. на ВКС, ІІ т.о.

2. При съобразяване на предпоставките за уважаване на иска по чл. 109 от ЗС достатъчно ли е в определени случаи установяването на пречките върху страдащия имот да следва от самото естество на нарушението, без да е необходимо да се събират допълнителни доказателства за това как точно се отразява на упражняването на правата на собствениците му?

Поддържат противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с Тълкувателно решение № 4/ 2015 г. от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г., както и с решение № 430 от 27.10.2010 г. по гр.д. № 312/2010 г. на ВКС.

3. Доказва ли се елемента пречене, когато един незаконен строеж създава пречки за реалното прилагане на дворищно-регулационния план?

Поддържат, че по този въпрос обжалваното решение противоречи на решение № 46 от 26.05.2011 г. по гр. д. № 438/2010 г. на ВКС и решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр. д. № 4880/2013 г. на ВКС.

Ответниците М. О., представляван от адвокат Т., И. О., представлявана от адвокат К. депозират писмени отговори на касационната жалба, с които оспорват жалбата. Възразяват, че поставените въпроси нямат характер на правни и обуславящи и не могат да послужат за допускане на обжалваното решение до касация.

М. А. О. и М. Е. О. обжалват въззивното решение, в частта, с която отхвърлен предявеният от касатора М. Е. О. против Н. А. С., К. Д. Д. и Н. Д. Д. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е придобила по давност правото на собственост върху реална част от недвижим имот, а именно 595 кв. метра от ПИ с идентификатор *, представляващ УПИ *-* по плана на [населено място], ведно с построената в имота едноетажна сграда с площ от 114 кв. м. и е отхвърлен предявеният в условията на евентуалност от касатора М. О. против Н. А. С., К. Д. Д. и Н. Д. Д. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата е придобила по давност правото на собственост върху 595/666 ид. ч. от ПИ с идентификатор * и построената едноетажна сграда с площ от 114 кв. м. В касационните жалби се поддържа, че въззивното решение, в обжалваната му част, е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове за собственост бъдат уважени със законните последици.

Касаторът М. О. поддържа, че като обитател на сградата за него не е без значение кой е собственик на имота. Поддържа, че съдът не е съобразил, че след постановяване на решението на ВКС по гр.д. № 4024/2008 г. се слага началото на необезпокоявано давностно владение.

В изложението към касационната жалба с посочени основания за допускане на обжалваното решение до касация касаторът поддържа наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Поставя следните въпроси:

1. По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора- поддържа противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, решение № 217/ 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г., IV г. о., решение № 724/30.11.2010 г. по гр.д. № 507/2009 г., IV г. о., решение № 173/27.07.2010 г. по гр.д. № 5166/2008 г., IV г. о. и др.

2. Въпросът за непълноценна защита от въззивната инстанция на правото на жалбоподателя на неприкосновеност на жилището или на личния и семейния им живот в резултат на отхвърляне на иска за собственост- поддържа противоречие по този въпрос с решение от 21.04.2016 г. по делото "Иванова и Черкезов срещу България" на ЕСПЧ, Пето отделение, дело Йорданова и други срещу България, решение от 26.06.2018 година на ЕСПЧ, Пето отделение.

Касаторът М. О. формулира следните въпроси, по които счита, че въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС:

1.Трябва ли въззивният съд да обследва всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се?, за който твърди, че е решен в противоречие с т. 19 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013, ОСГТК на ВКС,

2. Фактът, че определено лице не живее на адреса означава ли, че то няма намерение за своене и възможно ли е да има намерение за своене и друго лице да държи вещта за него? – по който въпрос твърди противоречие с ТР 4/17.12.2012 г. по тд №4/2012 г. ОСГК на ВКС и ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, т. 19.

Поддържа още, че решението е очевидно неправилно, тъй като съдът веднъж е посочил, че ответниците владеят имота от 80-те години на ХХ век, а след това не е взел това обстоятелство предвид.

Отделно от това касаторът поддържа, че въззивната инстанция не е изложила собствени мотиви по съществото на спора- в противоречие с указанията, дадени с ТР № 1/2013 г. и поставя въпроса за непълноценна защита от въззивната инстанция на правото на жалбоподателя на неприкосновеност на жилището или на личния и семейния им живот в резултат на отхвърляне на иска за собственост- поддържа противоречие по този въпрос с решение от 21.04.2016 г. по делото "Иванова и Черкезова срещу България" на ЕСПЧ, Пето отделение, дело Йорданова и други срещу България.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирани страни с правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал.3 от ГПК и са допустими.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първата инстанция е била сезирана от Н. С., К. Д. и Н. Д. с негаторен иск по чл. 109 ЗС срещу М. О. и И. О. за осъждане на ответниците да премахнат едноетажна постройка с площ от 114 кв. м., находяща се в имот с кадастрален идентификатор *, за който е отреден УПИ *-* по плана на [населено място]. Посочил е, че в исковата молба били изложени твърдения, че ищците С. и Д. са собственици по сделка на 2/3 от имот с идентификатор * (УПИ *-*), образуван след изменение на ПУП чрез разделяне на УПИ *-* по плана на [населено място] (придобит от праводателите на ищците в дял по делба през 2004 г.) на два новообразувани УПИ *-* и *-*, и вътрешен път, чрез който се осигурява достъпът на УПИ *-* до улица. В имота се намирала едноетажна постройка с площ 114 кв. м., която съществувала още при възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ на праводателите на ищците. Изложено било, че с постановено по предходен спор, касаещ имота на ищците и съседните му имоти от изток и запад, решение № 113 от 05.03.2010г. по гр. дело № 4024/2008г. на ВКС, V г.о., не се засягал въпросът за собствеността на тази постройка, поради което и не била формирана сила на пресъдено нещо досежно същия. Съществуването на сградата силно смущавало и ограничавало правото на собственост на С. и Д. - тя не отговаряла на санитарно-битовите изисквания, препречвала достъпа до вътрешния път, затваряйки цялото лице на имота, превенирала проектирането и осъществяването на ново строителство, респ. разпореждане с имота в полза на трети лица. Поради това се искало нейното премахване.

Съобразено е, че в срока по чл. 131 от ГПК ответниците М. О. и И. О. са подали писмен отговор, в който са оспорили, че ищците са собственици на идеални части от процесния имот. Считали, че с посоченото решение № 113 от 05.03.2010г. по гр. дело № 4024/2008г. на ВКС, V г.о., е установено, че праводателите на ищците не се легитимират като собственици на процесната сграда и прилежащата й площ (попадащи към онзи момент в УПИ *-*, УПИ *-* и УПИ *- **). Поддържали възражение, че те били собственици по давност на постройката и прилежащия й терен - те ползвали имота като свой собствен от 1980 г., извършвали различни подобрения, снабдили сградата с електричество и битова вода, за което им били разкрити партиди, засаждали плодни дръвчета в имота. След постановяване на цитираното решение на ВКС ответниците счели, че те са станали собственици на сградата и прилежащия й терен, заключен от оградата, очертана в скицата, приподписана от върховните съдии, и предали на сина си Е. владението. След неговата смърт на 28.12.2019г., владението преминало към дъщеря му М. О., за която ответниците държали вещта. Оспорили, че пречат на ищците да ползват имота си по предназначение.

Посочено е още, че и новоконституираният ответник М. О. в срока по чл. 131 от ГПК е депозирала отговор на исковата молба, с който оспорила иска, считайки, че ищците не се легитимират като собствениците на процесния имот, както и че сградата не смущава спокойното упражняване на правата им.

В законоустановения срок М. О. е предявила насрещен иск против Н. С., К. Д. и Н. Д. за признаване за установено, че е придобила по давност правото на собственост върху имот с площ от 3218 кв. метра, представляващ реални части от недвижими имоти, между които 595 кв. метра от ПИ с идентификатор * и построената върху имота сграда с площ от 120 кв. метра, представляващи заключената от оградата площ, така както е очертана в скицата, приподписана от върховните съдии по гр. дело № 4024/2008г., а при условията на евентуалност - за признаване за установено, че е придобила по давност правото на собственост върху идеални части от недвижими имоти, между които 595/666 ид. ч. от ПИ с идентификатор * и построената масивна жилищна сграда с площ от 120 кв. м. Давностното владение е твърдяла да е упражнявано върху земята и сградата от 2010г. до 28.12.2019г. от баща й Е. О. като владелец - лично и чрез М. О., съответно от 29.12.2019г. до настоящия момент от нея- М. О. чрез М. О..

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от Н. С., К. Д. и Н. Д., в който оспорват иска като неоснователен.

Въззивната инстанция е посочила, че и двете страни се позовават, макар и в различна насока, на влязлото в сила решение № 113/05.03.2010 г. по гр. дело № 4024/2008 г. по описа на ВКС,V г.о., с което между М. и И. О. и праводателите на ищците е установено, че последните са собственици на 1165 кв. м. от УПИ *-*, без находящата се в този имот масивна сграда и прилежащата й площ по букви А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, Й, К, Л, М, Н и А от скица към експертно заключение от 08.02.2010г., възлизаща на 297 кв. м. Посочил е още, че ищците разполагат с титул за собственост за 2/3 идеални части от УПИ *-* по плана на [населено място] (кадастрален идентификатор ***).

По отношение на твърдението на М. О., че е придобила по давност право на собственост върху реална или евентуално- идеална част от недвижим имот съдът е приел, че тя има възможност да бъде единствено недобросъвестен владелец, но по делото не се установявало да е владяла сградата и претендираната реална или идеална част от имота през посочения период нито лично, нито чрез баба си и дядо си. За да приеме този извод съдът е анализирал представените писмени доказателства от доставчици на енергийни и ВиК услуги, както и разпитаните по делото свидетели. Приел е извод, че доказателствата установяват, че М. и И. живеят в имота и го ползват като собствен. По първоначалния иск съдът е приел, че процесната сграда представлява незаконен строеж, че действията на ответниците по иска, включващи обитаването й и поддържането й са неоснователни, но не се установява сградата да пречи на ищците.

По тези съображения въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.109 от ЗС и насрещният иск по чл.124, ал.1 от ГПК са неоснователни и поради съвпадение на изводите на двете инстанции е потвърдил решението в обжалваната част.

Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Според произнасянето в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело - чл. 280, ал. 1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В съобразителната част на решението е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Проведено е ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК, в зависимост от които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл. 288 ГПК, и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на проверка и преценка в стадия на производството по чл. 290 ГПК след допускане на касационно обжалване.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.

По поставените въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК на касаторите Н. С., К. Д. и Н. Д.

Първият поставен въпрос/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди по делото всички обстоятелства, имащи значение за спорния предмет и логическите връзки с цел достигане до верни изводи при прилагането на относимата правна норма? / е процесулноправен въпрос, който е обуславящ за всяко решение, но не е решен от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС, в това число и цитираната от касаторите. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, в това число и задължителната, разясняваща, че въззивният съд е втора инстанция по съществото на спора, че съобразявайки ограниченията на чл.269 от ГПК дължи да обсъди събраните в хода на делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да посочи относимите факти, които приема за установени, да мотивира собствени правни изводи като се произнесе и по поддържаните във въззивната жалба и в отговора доводи и възражения на страните и да даде свое собствено разрешение на спора, основано на доказателствата и на закона. В посочения смисъл е постановеното с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ІV г. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ІІ т. о. и много други, както и посочените от касатора съдебни решения.

Напълно съобразени с тази практика са мотивите и обосновката на изводите на въззивната инстанция. Въззивният съд е посочил кои факти са безспорни между страните, посочил е обвързаността на страните от решението, постановено по гр.д. № 4024/2008 г. по описа на ВКС. Въззивният съд е анализирал събраните свидетелски показания по делото, посочил е защо ги кредитира и въз основа на преценка на доказателствата е извел изводи за отделните правопораждащи факти, обосноваващи исковете на страните. Изводът на съда, че не се установява постройката, ползвана от ответниците да пречи на упражняването на правата на първоначалните ищци, е достигнат след анализ на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и при съобразяване на съществуващата практика по приложимите правни норми. Дали направените изводи са правилни не е предмет на проверка в рамките на производството по селекция на касационната жалба. Относима към това производство е преценката дали въззивната инстанция по конкретен правен въпрос е съобразила съществуващата практика- задължителна и казуална. По поставения правен въпрос касационната инстанция установява съобразяване на въззивната инстанция със създадената практика във връзка с правомощията й като инстанция по същество, поради което поставеният въпрос не може да служи за допускане на решението до касация.

Останалите въпроси, поставени от тези касатори- /При съобразяване на предпоставките за уважаване на иска по чл. 109 от ЗС достатъчно ли е в определени случаи установяването на пречките върху страдащия имот да следва от самото естество на нарушението, без да е необходимо да се събират допълнителни доказателства за това как точно се отразява на упражняването на правата на собствениците му?/ и /Доказва ли се елемента пречене, когато един незаконен строеж създава пречки за реалното прилагане на дворищно-регулационния план?/ са получили своя отговор в мотивната част на ТР № 4 от 06.11.2017 г. по т.д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, т.3. В тълкувателното решение е изяснено, че искът по чл.109 от ЗС дава защита на собственика срещу всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. За уважаване на негаторния иска следва да се установи не само, че ищецът е собственик на имота, но и че върху този имот ответникът осъществява неоснователно въздействие /действие или бездействие/, и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/. Разяснено е, че преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Посочено е, че понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Такъв извод може да се направи при установяване, че ответникът осъществява действия в собствения на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот или когато се установят действия на ответника в нарушение на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него.

В цитирания смисъл са и множество решения на ВКС, в които се приема, че за уважаване на иска по чл.109 от ЗС следва да се установи не само неоснователно въздействие на ответника върху имота на ищеца, но и че това действие или бездействие пречи на собственика да ползва имота си пълноценно, съобразно неговото предназначение /решение №23 от 09.04.2014 г. по гр.д. № 5465/2013г на IIг.о на ВКС, решение № 14 от 28.01.2021 г. по гр.д. № 546/2020 г. на Iг.о на ВКС/.

Възприетият извод от въззивният съд е изцяло съобразен с цитираната практика, както и с практиката приложена от касаторите. Съдът е обосновал извод за това, че постройката, държана от ответниците не пречи на ищците, който е изцяло съобразен със събраните доказателства. Установява се по делото, че с решение № 113 от 05.03.2010 г. по гр.д. № 4024/2008 г. на ВКС на праводателите на настоящите ищци е признато правото на собственост по реституция върху недвижим имот- нива, описана в решението, представляваща части от УПИ *-*, УПИ *-*, УПИ *-*/част от който е процесният имот/ и УПИ *-*, без находящата в УПИ *-*, УПИ *-*/част от който е процесният имот/ и УПИ *-* масивна сграда и прилещажата й площ, съобразно очертания по приета по делото съдебно-техническа експертиза и ответниците М. и И. О. са осъдени да предадат владението върху описания имот, като ревадникационният иск е отхвърлен за описаната сграда и прилежащия към нея терен. Няма спор между страните, че описаната сграда, за която е отхвърлен ревандикационния иск и прилежащия към нея терен, е сградата ползвана сега от ответниците, която пречи на ищците по техни твърдения в исковата молба. От постановеното решение по гр.д. № 4024/2008 г. на ВКС се установява, че на праводателите на ищците не е признато право на собственост върху част от поземления имот, тогава УПИ *-*, сега УПИ *-*. Изводът, който може да се направи е, че не наличието на постройката, държана от ответниците пречи на ищците да ползват имота си съобразно описаното в исковата молба, а обстоятелството, че не са собственици на част от процесното УПИ *- *. Независимо от това дали сградата, ползвана от ответниците съществува на място или не, ищците не са станали собственици на частта от имота, призната за прилежаща част към постройката, не могат да я ползват и тази част от имота би била пречка да упражняват инвестиционни намерения, независимо от наличието на сграда върху него. С оглед това, обоснован се явява изводът на въззивния съд, че сградата, държана от ответниците, независимо дали законна или не, не пречи на ищците да упражняват своите права върху тяхната част от имота, което е достатъчно основание да се отхвърли предявеният иск по чл.109 от ЗС.

По отношение на въпросите, поставени от М. О. и М. О. в представените от тях изложения към касационните им жалби.

Първите въпроси на двамата касатори касаят правомощията на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора. Видно от гореизложените мотиви въззивният съд е съобразил съществуващата задължителна и казуална практика, обсъдил е всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е извел собствени изводи по спора дали М. О. е придобила право на собственост по давност върху процесния имот, които са адекватни на приетите за установени по делото факти и приложимите материалноправни разпоредби. Съдът подробно е обсъдил събраните свидетелски показания и е мотивирал еднозначен извод за това, че по делото се установява М. и И. О. да са упражнявали през процесния период фактическа власт върху имота, но не се установява да са държали за друг. По отношение на земята, за която се твърди да е била придобита по давност от ищцата по насрещния иск, изводите на съда за неоснователност на възражението се подкрепят и от установеното съобразно решението по гр.д. № 4024/2008 г. на ВКС, че част от УПИ *-* не е възстановен на праводателите на първоначалните ищци. Тази част от имота е останала собственост на трето лице по спора и не се твърди и не се установява ищцата по насрещния иск да е придобила собствеността върху имота вследствие на давностно владение, упражнявано спрямо собственика и по този начин да противопостави своите придобити права на собственост на първоначалните ищци.

Поставеният въпрос от касаторите за правомощията на въззивната инстанция не може да послужи за допускане на въззивното решение до касация поради липса на специалната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

Следващият въпрос, поставен от касатора М. О./ Фактът, че определено лице не живее на адреса, означава ли това, че то няма намерение за своене и възможно ли е да има намерение за своене и друго лице да държи вещта за него?/ не е обуславящ изводите на въззивната инстанция. Даването на отговор на този въпрос няма значение за изхода от спора, тъй като въззивната инстанция е приела, че въз основа на събраните по делото доказателства се обосновава извод, че първоначалните ответници държат за себе си имота, а не за трето лице- ответника М. О.. Съдът не е приел, че М. О. не живее на адреса и затова не е имала възможност да държи чрез трети лица и да владее имота. Поставеният въпрос не е обсъждан от въззивната инстанция и поради това няма характер на правен въпрос по спора.

Поставеният от двамата касатори въпрос за неприкосновеността на жилището и правото на личен и семеен живот не е правен въпрос, по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Освен това, следва да се отбележи, че неприкосвеността на жилището и правото на личен и семеен живот, уредени в чл.8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи не изключва споровете за собственост и за защита на вещни права върху имоти, в това число и ползвани за жилища, ако са спазени уредените в закона процедури за осигуряване на равни права за защита на страните в процеса и законност.

Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.