Определение № 400 от 09.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 3597/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1726 от 11.08.2014 г. по в.т.д. №140/2014 г. на САС, ТО, 6 с-в, поправено с постановено по реда на чл.247 от ГПК, решение от 25.08.2014 г. С обжалваното решение е оставено в сила решение №840 от 07.05.2012 г. по т.д. №533/2008 г. на СГС, ТО, VI-7 с-в, в частта му, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.236, ал.2 от ЗЗД сумата от 51 782 лв., обезщетение за ползване на недвижим имот, предмет на договор за наем от 26.10.1992 г., прекратен с писмо от 22.09.1997 г., дължимо за периода 01.04.2003 г. – 30.09.2003 г., ведно със законната лихва от 29.02.2008 г., а на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата от 15 000 лв., мораторна лихва за периода 28.02.2005 г. – 29.02.2008 г. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд не е обсъдил доводите за нищожност на послужилото за обосноваване на решаващия му извод, регистърно решение, както и възраженията, свързани с приложението на разпоредбата на чл.75 от ЗЗД, а така също и приложения по делото договор за наем от 09.06.2003 г. Навеждат се доводи, че е налице извращаване на доказателствата от въззивния съд, което е довело до необоснованост на фактическите му изводи, както по отношение на наличието на покана за заплащане на обезщетение, така и за наличие на признание за знание за настъпила промяна в собствеността на наетия имот. Твърди се, че уведомяването на наемателя от приобретателя на наетия имот, не е достатъчно основание за заплащането на наемната цена в полза на последния, а и в случая приложение следва да намери предвидената в закона тригодишна давност. Предвид изложеното и тъй като евентуалният извод на въззивния съд за деликтния характер на отговорността по чл.236, ал.2 от ЗЗД е неправилен, се иска отмяна на решението и отхвърляне на исковете. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по въпроси, обусловили правната му воля, за които се твърди, че са налице и селективните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, както следва: 1. Приложими ли са изискванията на чл.476, б. „г” от ГПК /отм./, респ. чл.580, т.4 от ГПК, относно съдържанието на нотариалния кат и по отношение на регистърното решение, когато с него се вписва апорт на недвижим имот и последиците от липса на съдържание – чл.472 от ГПК /отм./, респ. чл.576 от ГПК – въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 2. Какво е действието на регистърното решение, с което е вписан апорт на недвижим имот по отношение на 3-те лица, ако в него имотът не е индивидуализиран по никакъв начин - въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 3. Какви са правните последици, ако в регистърното решение за апорт не е посочен вида на непаричната вноска, каквото е изискването на чл.172, т.5 от ТЗ /отм./ - решен в противоречие с решение №177 от 24.02.2011 г. по т.д.№958/2009 г. на ВКС, ТК, Първо отделение. 4. Какво е действието по отношение на третите лица на регистърното решение за вписване на непаричната вноска на недвижим имот, досежно преминаване на собствеността, ако няма вписан, съгласно чл.73, ал.5 от ТЗ, дружествен договор – решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №698 от 08.06.2011 г. по гр.д.№1281/2009 г. на ВКС, ГК. 5. Съставлява ли за наемателя уведомяването от приобретателя за промяната в собствеността, достатъчно основание да преустанови заплащането на наемната цена на наемодателя или е необходимо и представянето на валиден документ за собственост – недвусмислено обстоятелство по смисъла на чл.75, ал.2 от ЗЗД - въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 6. При съдебен спор за собствеността на наетия имот между наемодателя и трето лице, кому следва наемателя да престира наемната цена, за да бъде изправен и съставлява ли съдебното решение по спора за собственост, основание за иск по чл.75, ал.2, изр.2 от ЗЗД на действителния собственик срещу мнимия, за получената от последния наемна цена или отговорността е на наемателя по чл.236, ал.2 от ЗЗД - въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 7. Кое е основанието за обезщетение за ползване на имот след прекратен договор за наем – неизпълнението на договорно задължение по чл.233, ал.1, изр.1 от ЗЗД за връщане на вещта или законът – чл.236, ал.2 от ЗЗД и какъв е срокът на погасителната давност – три или петгодишен – решен в противоречие с практиката на съдилищата, обективирана в решение №675 от 14.12.2006 г. по гр.д.№284/2006 г. на ВКС, ГК и решение №1169 от 29.12.2008 г. по гр.д.№4883/2007 г. на ВКС, ГК. 8. Може ли поканата за изпълнение на задължение за плащане на наем за минало време да съставлява едновременно и покана за заплащане на обезщетение за вбъдеще – решен в противоречие както с практиката на съдилищата – решение №265/29.06.1998 г. на ВКС, решение №70/01.07.1999 г. на ВКС, така и със задължителната практика на ВКС – решение №48 от 10.09.2012 г. по т.д.№237/2011 г. на ВКС, ТК, Второ отделение. 9. Каква е отговорността за обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД – договорна или деликтна – решен в противоречие с разрешението в решение №265/29.06.1998 г. на ВКС. Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в качеството си на правоприемник на [фирма], ищецът [фирма] се легитимира като собственик на 4/5 идеални части от процесния имот, придобит по силата на апортна вноска, вписана с влязло в сила съдебно решение, което обвързва всички, включително и съда, до заличаването му в търговския регистър въз основа на влязло в сила съдебно решение по чл.97, ал.1, вр. чл.431, ал.2 от ГПК /отм./. Посочил е, че към момента на извършване на апорта, праводателите на ищеца са били сключили с ответната банка договор за наем на процесния имот, който договор е станал задължителен за приобретателя като договор за наем без определен срок. Счел е, че ответникът е бил уведомен за прехвърлянето на имота и за претенцията на ищеца, наемът да се заплаща в негова полза, като поради неплащането му, ищецът е прекратил договора с писмо от 22.09.1997 г. и се е противопоставил категорично на ползването след прекратяване на договора, продължило и през процесния период. Аргументирал се е, че в хипотезата на чл.236, ал.2 от ЗЗД договорът е прекратен, а обезщетението се дължи по силата на закона, поради което приложение намира общата петгодишна давност, в който смисъл е достигнал до извод за неоснователност на направеното възражение за погасяване на претенцията с тригодишна давност. Направил е и извод, че обезщетението за забава се дължи след получаване на покана, предвид липсата на определен ден за изпълнение и тъй като ответникът е канен с писма от 12.03.1999 г., от 31.07.2002 г. и от 19.11.2002 г., то дължи обезщетение за забава за процесния период, но дори и да се възприеме другото становище в практиката, че обезщетението произтича от деликт, то по силата на чл.84 от ЗЗД, ответникът е бил в забава и без покана. Първите четири от формулираните от касатора въпроси, по същество се свеждат до въпроса - за действието на регистърното решение по отношение на подлежащите на вписване обстоятелства, който обаче не е решен в противоречие със задължителна практика на ВКС, формирана с множество, постановени по реда на чл.290 от ГПК, решения, /включително и с приложеното от касатора решение №177 от 24.02.2011 г. по т.д.№958/2009 г. на ВКС, ТК, Първо отделение/. Съгласно последната, до заличаването му по предвидения в закона процесуален ред, регистърното решение се ползва с конститутивно действие спрямо всички, включително и спрямо съда, поради което валидността на вписания апорт не може да бъде подложена на инцидентна проверка в друг исков процес. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие както на наведеното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, така и това по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – последното би било налице, ако се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. Предвид изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че пети и шести от посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси, не са обусловили решаващата воля на съда - същите не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, а правен въпрос относно задължението на съда да обсъди всички направени от страната възражения, не е поставен. За пълнота следва да се отбележи, че отговорът на поставените въпроси винаги се свързва и е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за спора, от което може да се направи извод, че всъщност тези въпроси са фактически и се решават за всеки конкретен случай, съобразно събраните по делото доказателства - невъзможно е да се даде отговор на поставените въпроси, който да е важим за всяка хипотеза, в която следва да се извърши преценка дали длъжникът е действал добросъвестно по смисъла на чл.75, ал.2 от ЗЗД. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по останалите поставени от касатора въпроси. Въпросът относно основанието за обезщетение за ползване на имот след прекратен договор за наем - неизпълнението на договорно задължение по чл.233, ал.1, изр.1 от ЗЗД за връщане на вещта или законът – чл.236, ал.2 от ЗЗД в аспекта на приложимия срок на погасителната давност, е обусловил решаващата воля на съда, но в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК – на първо място в цитираните и приложени от касатора решения не се съдържа отговор на въпроса за основанието, на което се дължи обезщетение за ползване на имот при прекратен договор за наем и противопоставяне на ползването от наемодателя. От друга страна в решенията е прието, че кратката погасителна давност по чл.111, б.„б” от ЗЗД за вземания за обезщетения от неизпълнен договор, предпоставя неизпълнение на задължение, поето по валиден договор, сключен между страните, а при искова претенция на извъндоговорно основание кратката давност е неприложима, с оглед което е и изводът на съдилищата, че срокът на погасителната давност при претенция по чл.59 от ЗЗД е петгодишен /решение №675 от 14.12.2006 г. по гр.д.№284/2006 г. на ВКС, ГК/, а при иск за обезщетение от неизпълнение на поето с договор задължение – тригодишен /решение №1169 от 29.12.2008 г. по гр.д.№4883/2007 г. на ВКС/, ГК. В аналогичен смисъл са и изводите на въззивния съд, поради което по този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въпрос осми от изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК също е обусловил решаващата воля на съда, но не се установява твърдяното противоречие с практиката на съдилищата и тази на ВКС. С приложените към изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, решение №265/29.06.1998 г. на ВКС, решение №70/01.07.1999 г. на ВКС и решение №48 от 10.09.2012 г. по т.д.№237/2011 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, е възприето разрешението, че лихва за забава по чл.86, ал.1 от ЗЗД върху вземане за обезщетение за ползване на недвижим имот без правно основание по чл.59 от ЗЗД, както и в хипотезата след прекратяване на договор за наем и при противопоставяне от наемодателя, се дължи от момента на поканата, след която длъжникът изпада в забава /както е приел и въззивния съд/, но не се съдържа отговор на въпроса може ли поканата за изпълнение на задължение за плащане на наем за минало време да съставлява едновременно и покана за заплащане на обезщетение за вбъдеще, поради и което не се установява наличие на наведените селективни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. С оглед изложените в обжалваното решение мотиви, посочването от въззивния съд на наличие на различно от възприетото от него, но съществуващо в практиката становище, представлява евентуален довод/допълнителен аргумент в подкрепа на формирания краен извод за дължимост на обезщетение за забава. В този смисъл необсъждането на това становище не би повлияло на възприетия краен правен резултат, поради което поставеният правен въпрос относно отговорността за обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД – договорна или деликтна, не може да бъде определен като обуславящ изхода на делото. Предвид изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация сумата от 6 426 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,