Определение № 4971 от 03.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2227/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 13938/14.04.2025г., подадена от Х. С. Д., чрез процесуалния представител адвокат С. К. от АК-П. срещу решение № 138/12.02.2025г. по в.гр.д. № 3008/2024г. на Пловдивския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение №3611/20.08.2024г. по гр.д. № 15171/2021г. на Пловдивския районен съд, е отхвърлено конститутивното възражение на касатора за възстановяване на запазената част от наследството на Е. Г. Д., починала на 09.05.2008г., бивш жител на [населено място], като погасено по давност и е отхвърлен предявеният от касатора срещу И. С. Д. – С., иск с правна квалификация чл. 34 ЗС за делба на самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№], находящ се в [населено място], [община], област П., по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-48/03.06.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], „А. I“№ 16, ет.2, който самостоятелен обект се намира на етаж 2 (втори) в сграда с идентификатор [№], с предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор № [№], с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент; брой нива на обекта: едно, с площ от 128 кв.м., ниво:1, ведно с прилежащите идеални части от общите части на сградата, ведно със сутеренно помещение в югоизточната част на сутерена на сградата, намиращо се под цветарника с площ от 12 кв.м., със съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – няма; под обекта – [№] и [№], и над обекта –няма, ведно с прилежащите 2/17 ид. части от ПИ с идентификатор [№], находящ се в [населено място], [община], област П., по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-48/03.06.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК, с последно изменение, засягащо поземления имот от 20.10.2020г., с адрес на имота: [населено място], [улица], с площ: 519 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 m), стар идентификатор: няма, с номер по предходен план: 1335, квартал: 55, парцел [№], със съседи: [№], [№], [№] и [№] и са присъдени разноски по делото. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция бъде уважена със законните последици. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса: „Относно задължението на съда да направи пълна преценка на всички събрани доказателства, относими към релевантните за спора факти и всички възражения и доводи на страните“. Касаторът поддържа, че въззивното решение противоречи на ППВС № 1/1953г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, т. 19, решение № 24/28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, І г.о., решение № 37/29.03.2012г. по гр.д. № 241/2011г. на ВКС, І г.о. и решение № 769/02.02.2010г. по гр.д. № 1660/2009г. на ВКС, І г.о. Счита, че неправилната преценка на събраните гласни доказателства от въззивния съд, е довела до неправилност на решението. Твърди, че съдът, в нарушение на съдопроизводствените правила, не е обсъдил събраните доказателства, в тяхната цялост, както и заявените доводи, като в касационната жалба се съдържа оплакване, че въззивният съд не е обсъдил в съответствие с изискванията на процесуалния закон гласните доказателства относно упражняване на владението, противопоставянето на това владение, отнемането на владението и изтичането на придобивна давност. Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, основано на довода, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и не ги е съотнесъл към обсъждането на основните факти по делото. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответницата по касация И. С. Д. – С., чрез процесуалния представител адвокат В. З. от АК-П., изразява становище, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 34 ЗС, предявен от Х. С. Д. срещу И. С. Д. – С., за делба на съсобствения им, останал в наследство от починалите им родители С. и Е. Д., при равни права, недвижим имот - самостоятелен обект в сграда с идентификатор № [№] по КККР на [населено място]. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответницата И. С. Д. – С. е оспорила иска с възражението, че се легитимира като изключителен собственик на недвижимия имот, който с протокол за доброволна делба от 16.06.1986г. по гр.д. № 4098/1986г. на РС-Пловдив, е бил поставен при равни права в дял на Е. Г. Д. и Х. С. Д.; с протокол за доброволна делба от 31.07. 1987г. по гр.д. № 4400/1987г. на РС-Пловдив, е бил поставен в дял на Е. Г. Д., а с нотариален акт № 141, т. 119, дело № 2716/2005г. й е бил дарен от Е. Г. Д.. Констатирано е, че в първото по делото открито съдебно заседание ищецът е направил възражение, че съдебната делба по гр.д.№ 4400/1987г. по описа на ПРС, е извършена без негово съгласие, доколкото посоченото в спогодбата като пълномощник на ищеца лице – адвокат Р., е действал без представителна власт, като е оспорен подписът на ищеца в пълномощното по това дело. Предявено е и възражение за възстановяване на запазената част на ищеца от наследството на Е. Г. Д., починала на 09.05.2008г., чрез намаляване на извършеното от наследодателя дарение от 12.12.2005г. на имота, обективирано в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 141, том 119, дело № 2716/2005г., в полза на ответника. В същото съдебно заседание ответницата е релевирала възражение за погасяване по давност на искането за възстановяване на запазената част на ищеца от наследството на Е. Г. Д., чрез намаляване на извършеното от наследодателя дарение от 12.12.2005г. Въвела е и възражение за изтекла в полза на Е. Г. Д. придобивна давност по отношение на имота през периода от 1987г. до 2005г., както и евентуално за изтекла в полза на И. С. Д. - С. придобивна давност от датата на дарението - 12.12.2005г. до датата на исковата молба. По делото е прието за установено от фактическа страна, че общите на страните наследодатели и техни родители Е. Г. Д., починала на 09.05.2008г. и С. Х. Д., починал на 11.03.1981г., са придобили по време на брака си с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 51, том III, дело № 793/1959г., собствеността върху недвижим имот, представляващ Ѕ ид. част от целия втори етаж от двуетажна жилищна сграда, намираща се в [населено място], [улица], построена върху около 160 кв.м., състоящ се от три стаи, хол, малко салонче, в което е развита стълбата за тавана, входна площадка – вестибюл до стълбата, извеждаща от първия етаж за втория, голяма баня, използвана за кухня, една покрита ниша – балкон на юг, една открита кръгла тераса на изток и една голяма тераса на север, принадлежащи на втория етаж, при граници за същия етаж: отдолу – етажа на продавачката и Ж., отгоре тавана на същите собственици и въздушно пространство, като останалата 1/2 ид. част от продаваемия се етаж принадлежи на Ж.. Ведно с продаваемата се 1/2 ид. част от втория етаж на купувачите се продават и: 2/17 ид. части от целия парцел, състоящ се от застроено и незастроено дворно място от 505 кв.м., представляващ парцел XX-ти, имот V-ти, от квартал 245- 3 ти (нов), а стар квартал 98-ми по плана на [населено място], II-ра градска част, при съседи: улиците „А. I“ и „К. и М.“ от двете страни, Г. К. от изток и държавен имот от север; 2/17 ид. части от всички общи части на сградата по смисъла на чл. 38 ЗС; 1/6 ид. част от общите части на цялата водно-отоплителна инсталация; 1/2 ид. част от всички инсталации, намиращи се в продаваемия се етаж и Ѕ ид. част от сутеренното помещение, заемащо югоизточната част на сутерена и намиращо се под цветарника на първия етаж. С решение № 106/24.03.1971г. по гр.д.№ 9735/1970г. на П. народен съд в производство по съдебна делба в дял на Е. Г. Д. и С. Х. Д. е възложен вторият жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда в [населено място], „А. I“№ 16, построена върху парцел XX-5 в квартал 245-нов по плана на [населено място]. Установено е, че С. Х. Д. е починал на 11.03.1981г., като е оставил за свои наследници преживялата съпруга Е. Г. Д. и две деца – страните по делото. Съобразено е, че съгласно приложимия към датата на прекратяване на брака чл. 13 СК 1968г. (отм.), процесният имот се явява придобит при режим на съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на С. Х. Д.. Прието е, че съгласно чл. 14, ал. 7 СК от 1968г. (отм.), която разпоредба е действала към момента на смъртта на наследодателя, при прекратяване на имуществената общност поради смърт на единия от съпрузите се прилагат разпоредбите относно наследяването и делбата, но когато преживелият съпруг наследява заедно с деца на починалия съпруг, той не получава дял от частта на починалия съпруг от общото имущество. Посочено е, че след смъртта на С. Х. Д., делът му от процесния имот, а именно 1/2 ид. ч. съгласно чл. 14, ал. 3 СК от 1968г. (отм.), е преминал изцяло в собственост на двете му деца, при равни права от по ј идеална част, а преживялата съпруга Е. Д., е запазила собствената си квота от имота, възлизаща на останалата 1/2 ид. ч. от него. Констатирано е, че по силата на съдебна спогодба от 16.06.1986г. по гр.д.№ 4098/1986г. на ПРС, процесният имот е възложен при равни права в дял на Е. Г. Д. и Х. С. Д., като за уравнение на дяловете И. С. Д. - С. е получила парично уравнение от 2000 лева. Взето е предвид, че по силата на постигната на 31.07.1987г. по гр.д.№ 4400/1987г. на ПРС съдебна спогодба, процесният имот е възложен в изключителен дял на Е. Г. Д., като за уравнение на дяловете, същата се е задължила да заплати на Х. С. Д. сумата от 2300 лева в срок от една година, след което с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 141, том 119, дело № 2716/2005г. на 12.12.2005г., Е. Г. Д. е дарила процесния имот на И. С. Д. – С.. Посочено е, че във връзка с ревелираното от ищеца възражение, че не е бил надлежно представляван в производството по гр.д.№ 4400/1987г. на ПРС при сключване на съдебната спогодба от 31.07.1987г., е допуснатата в първоинстанционното производство СГЕ, като според заключението на вещото лице подписът, положен за „упълномощител” в представеното за изследване пълномощно на процесуалния представител адвокат Р., не е изпълнен от Х. С. Д.. Поради това е прието, че при сключване на съдебната спогодба по гр.д.№ 4400/1987г. на ПРС адвокат Р. е действал като представител, без да има представителна власт и с оглед изричното оспорване от страна на лицето, от чието име е извършено действието, оспорената сделка е недействителна. Формиран е решаващ извод, че спогодбата от 1987г. не е довела до промяна в собствеността на процесния имот, който по силата на съдебна спогодба, обективирана от 16.06.1986г. по гр.д.№ 4098/1986г. на ПРС е останал съсобствен между ищеца и неговата майка Е. Г. Д., при равни права от по Ѕ ид. част. По заявеното от И. Д.-С. възражение, че нейната праводателка Е. Г. Д. е придобила по давност процесния имот за периода от 31.07.1987г. - датата на съдебната спогодба по гр.д.№ 4400/1987г. на ПРС, до датата на разпореждане с имота чрез дарение през 2005г. в полза на ответницата, е прието, че същото е основателно. Изложени са мотиви, че съгласно презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не докаже, че я държи за другиго. Прието е, че Е. Г. Д. е упражнявала фактическа власт върху целия процесен имот, от датата на извършване на съдебната делба-спогодба от 1987г. до разпореждането с него, извършено чрез дарение в полза на ответницата през 2005г. Кредитирани са събраните в първата инстанция гласни доказателства - показанията и на четиримата разпитани по делото свидетели - Т. Н., И. С., Е. Б. и С. Ш., като еднопосочни. Посочено е, че в тази насока са и всички доказателства по делото, обосноваващи еднозначен извод, че от момента на придобиването на процесния имот от съпрузите С. и Е. Д., последната е била собственик и е живяла в имота до дарението му на 12.12.2005г. Прието е, че с оглед недействителността на съдебната спогодба от 31.07.1987г., сключена в хипотезата на чл. 42 ЗЗД, същата не е била правно основание, годно да направи собственик приобретателя по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, поради което владението е било недобросъвестно и приложение намира 10-годишната придобивна давност. Изложени са мотиви, че Е. Д. е владяла процесната идеална част от недвижимия имот спокойно, явно и несъмнено, в законоустановения срок, който е изтекъл към края на 1997г., при което е съобразено, че според показанията на свидетелите И. С., Е. Б., както и С. Ш. ищецът е посещавал имота един или два пъти в годината, по време на отпуск, за около десет дни, като е отсядал в него, за да се види със семейството и приятелите си. Прието е, че посещенията на имота от страна на ищеца са били търпими действия, извършени със съгласието и по силата на личните отношения между роднини по права линия. Изложени са мотиви, че основанието, на което е възникнала съсобствеността между страните е съдебната делба – спогодба от 1986г., поради което Е. Д. е владелец на притежаваните от нея Ѕ ид. част от имота и държател на останалите Ѕ ид. части, които са притежание на ищеца. С оглед на това е прието, че считано от 31.07.1987г. - датата на съдебна спогодба по гр.д.№ 4098/1986г. на ПРС е настъпила промяна в намерението за своене на съсобственика Е. Д. по отношение на Ѕ ид. част на ищеца. Считано от този релевантен момент тя е установила владение върху целия процесен имот изключително за себе си, считайки се за едноличен собственик, по силата на недействителната съдебна спогодба, което обстоятелство изключва владението на ищеца. Изложени са допълнителни мотиви, че дори и да се приеме, че в полза на праводателката Е. Д. не е изтекла 10 годишна придобивна давност, то с процесния договор за дарение от 12.12.2005г. същата валидно е прехвърлила собствеността върху притежаваната от нея Ѕ ид. част от процесния имот, а относно другата Ѕ ид. част е основателно предявеното в условията на евентуалност възражение за изтекла в полза на ответницата придобивна давност, считано от датата на дарението от 12.12.2005г. до предявяване на иска за делба през 2021г. Съобразено е, че фактическата власт върху имота е предадена на ответницата по силата на договора за дарение от 12.12.2005г., като тя е живяла заедно с дарителката в имота и нейното владение е било спокойно, явно и несъмнено, владяла е изключително и само за себе си дареният имот. Взето е предвид, че дарението е действителна сделка, макар да не поражда транслативен ефект, доколкото праводателят не е собственик, поради което е правно основание, годно да направи собственик приобретателя по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС за процесната 1/2 ид. част от имота. Прието е, че съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС, краткият 5 - годишен давностен срок е изтекъл на 12.12.2010г., а исковата молба е предявена на 27.09.2021г., поради което ответницата е изключителен собственик на процесния имот. Възражение на Х. С. Д. за възстановяване на запазената част от наследството на наследодателя Е. Г. Д., починала на 09.05.2008г. е прието за неоснователно като погасено по давност. Посочено е, че съгласно т. 3, б.“г“ от ППВС с № 7 от 28.11.1973г., искът за намаляване на завещания и на дарения и за възстановяване на запазената част се погасява с общата петгодишна давност, която за даренията започва да тече от откриване на наследството, а за завещанията от момента, когато заветникът упражни своите права по завещанието. Взето е предвид, че в процесния случай наследството е открито в момента на смъртта на наследодателя на 09.05.2008г. като погасителната давност за предявяване на потестативното право по чл. 30, ал. 1 ЗН е изтекла на 09.05.2013г. и доколкото ищецът е предявил възражението за възстановяване на запазена част на 06.07.2022г., т. е. след изтичане на давностния срок, същото е неоснователно като погасено по давност. Формиран е решаващ правен извод, че между страните не е налице съсобственост, доколкото И. С. Д. – С. се явява индивидуален собственик на процесния недвижим имот, поради което предявеният от ищеца иск за делба на същия, е неоснователен. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При съобразяване на констатациите и изводите на въззивния съд, както и на изложените в мотивите към обжалваното решение съображения, основани на обсъдените доказателства, съдържащите се в касационната жалба и изложението към нея доводи, настоящият състав приема, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по поддържаните от касатора основания. Последователно ВКС приема в своята практика, че при постановяване на решенето си въззивният съд е длъжен да направи пълна и цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към установяването на релевантните за спора факти, както и всички възражения и доводи на страните, свързани със съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. В този смисъл са и посочените в изложението актове. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил. Събраните по делото доказателства (писмени и гласни) са обсъдени от въззивния съд в съответствие с установените в процесуалния закон правила и практиката на ВКС по тяхното прилагане. Мотивите към обжалваното решение съдържат обсъждане на гласните доказателства, като казаното от свидетелите е съобразено при излагане на констатациите на съда за осъществяването на релевантните за спора факти и обстоятелства и при обсъждането на въведените доводи за изтекла придобивна давност. Даден е отговор на всички, поставени от спорещите страни правни въпроси, вкл. и на въпроса защо извършването на делба на процесния имот не трябва да се допуска. При съобразяване на разпоредбите на процесуалния закон и на трайно установената практика на ВКС, според която делба се допуска само когато бъде установено, че имуществото е съсобствено между съделителите. В този смисъл за изложени съображения, че процесният имот не следва да бъде допускан до делба, тъй като между страните не е налице съсобственост, доколкото И. С. Д.-С. е индивидуален собственик на този имот. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Последователно ВКС приема в своята практика, че основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай констатация за подобен порок на обжалваното решение не може да бъде направен. При постановяване на решението си въззивният съд е обсъдил всички доказателства (писмени и гласни), които е посочил, анализирал е същите, подвел е установените факти към приложимата правна норма. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение