Определение № 4811 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1276/2025 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото З. И. Л., приподписана от упълномощената за това адв. Д. Г. и подадена срещу решение № 375/27.11.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 537/2024 г. на Пернишкия окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 636/01.07.2024 г. по гр. дело № 715/2023 г. на Пернишкия районен съд (ПРС), е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу частен съдебен изпълнител (ЧСИ) Е. Г. Д. осъдителен иск с правно основание чл. 74 от ЗЧСИ, във вр. с чл. 441, ал. 1 от ГПК и с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата 9 299.57 лв., представляваща разлика между нетното месечно трудово възнаграждение на длъжника и несеквестируемия минимум за периода 21.10.2015 г. – 30.04.2020 г., претендирана като обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи, вследствие процесуално незаконосъобразно бездействие на ответницата-ЧСИ да извърши изпълнителни действия, свързани със събиране на вземането, предмет на изп. дело № 38/2011 г., ведно със законната лихва, считано от 23.02.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се сочат всички касационни основания по чл. 281 от ГПК, като се поддържат оплаквания и доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Насрещната страна – ответницата Е. Д. не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, също приподписано от адв. Г., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли въззивният съд да отговори на всички посочени във въззивната жалба оплаквания, като изложи собствени мотиви по относимите към спора доказателства, възражения и доводи на страните; 2) длъжен ли е ЧСИ, като не приложи посочения от взискателя изпълнителен способ, да го уведоми, за да може последният да иска повтарянето на способа или прилагане на друг; 3) следва ли ЧСИ да уведоми взискателя, че не е приложил успешно посочения способ или е достатъчно да направи опит да приложи посочения способ, за да се освободи от отговорността по чл. 45 от ЗЗД; 4) бездействието на ЧСИ да връчи на взискателя постановление за прекратяване в продължение на повече от две години след постановяването му представлява ли основание да бъде ангажирана имуществената му отговорност за вредите, които е причинил; 5) следва ли в случай на висящо изпълнително дело, по което е посочен изпълнителен способ от страна на взискателя и ЧСИ не го е уведомил да не е приложил изпълнителния способ, ЧСИ да уведоми взискателя за прекратяването на делото по силата на перемпция, за да може взискателят да поиска изпълнителен лист, вземането по който не е удовлетворено изцяло; 6) редовно ли е връчване по чл. 50, ал. 2 от ГПК, ако връчителят не е удостоверил в разписката имената и адресите на лицата, от които бил узнал, че търсената фирма е напуснала адреса, не се намира на адреса; 7) надлежно ли е връчване по чл. 50, ал. 2 от ГПК на трето задължено лице – работодател на длъжника (търговско дружество) по изпълнително дело, ако в производството по връчване липсват констатации с конкретно посочване на имена и адреси на физически и юридически лица, от каквито се твърди, че били събрани сведения дали на адреса има или няма (имало е или не е имало) търсеното търговско дружество; 8) редовно ли е връчване по чл. 50, ал. 2 от ГПК, ако не е съпроводено от последваща констатация, че дружеството не е с променен, нов адрес в търговския регистър; 9) завършен ли е фактическият състав на чл. 50, ал. 2 от ГПК, ако се извършва залепване на уведомление, което е елемент от фактическия състав на чл. 50, ал. 4 от ГПК; 10) редовно ли е връчването на търговец чрез прилагане на съобщението по делото, ако в разписката на връчителя не е установено и не е отразен опит за установяване дали на адреса има табела с наименование или фирма и работно време, и дали въобще е положил усилия да узнае дали е познат такъв търговец на това място, както и докога са пребивавали негови служители там, както и кога и как са събирани такива сведения; 11) могат ли магистрати да участват по дело, когато трябва да разглеждат и обсъждат действията на административния си ръководител (могат ли такива магистрати да постановят валидно, допустимо и правилно решение); и 12) дали са налице основания по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, ако съдебният състав следва да изследва, проверява и обсъжда действия и бездействия на председателя на същия съд (административния ръководител с дисциплинарна власт спрямо магистратите от състава), които да са от значение за участието му в процедура по случаен подбор на магистрат. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тeзи правни въпроси, с изключение на въпрос № 2, са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и конкретно: въпрос № 1 – в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 80/02.06.2020 г. по гр. д. № 4031/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по търг. д. № 674/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 210/08.10.2018 г. по гр. д. № 4971/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; въпрос № 3 – в противоречие с решение № 88/03.06.2021 г. по гр. д. № 2747/2020 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; въпроси №№ 4 и 5 – в противоречие с решение № 133/04.05.2016 г. по гр. д. № 1060/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 2669/31.12.1966 г. по гр. д. № 1906/1966 г. на І-во гр. отд. на ВС; въпроси №№ 6 и 7 – в противоречие с решение № 126/25.07.2024 г. по търг. д. № 14/2024 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 15/09.03.2018 г. по гр. д. № 3719/2017 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 3/24.02.2021 г. по гр. д. № 2635/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 69/14.06.2024 г. по търг. д. № 533/2024 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и определение № 1113/22.11.2023 г. по ч. търг. д. № 1620/2023 г. на І-во търг. отд. на ВКС; въпрос № 8 – в противоречие с определение № 1149/09.05.2024 г. по търг. д. № 1847/2023 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 546/13.01.2012 г. по гр. д. № 508/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 279/24.01.2015 г. по гр. д. № 2769/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 161/28.06.2012 г. по гр. д. № 985/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 60233/03.05.2022 г. по гр. д. № 2423/2021 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; въпрос № 9 – в противоречие с решение № 126/25.07.2024 г. по търг. д. № 14/2024 г. на І-во търг. отд. на ВКС и решение № 167/18.10.2024 г. по търг. д. № 765/2024 г. на І-во търг. отд. на ВКС; въпрос № 10 – в противоречие с решение № 279/24.01.2015 г. по гр. д. № 2769/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; и въпроси №№ 11 и 12 – в противоречие с ТР № 1/2023 от 21.11.2023 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50/29.04.2022 г. по гр. д. № 3559/2021 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 668/15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС и решение № 73/18.05.2015 г. по гр. д. № 5113/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. По отношение на въпрос № 7 касаторът сочи и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По отношение на въпрос № 2 не навежда никое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК, а сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като в жалбата и изложението се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение. По наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: На първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, трайно установената обилна практика на ВКС дава положителен отговор, обективиран и посочените от жалбоподателя във връзка с този въпрос решения. Съгласно тази константна практика, въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор по делото – в рамките, очертани с въззивната жалба, следва да следва да отговори на всички оплаквания нея, като изложи собствени мотиви относно относимите към спора доказателства и обстоятелства, възраженията и доводите на страните. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства, обсъди въведените от страните доводи и възражения, като разрешаването на спора предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършването на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира собствени фактически и правни доводи по основателността на предявения иск. За да се произнесе, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението му, които следва да са ясни и точни. Обжалваното въззивно решение е мотивирано в противоречие с така цитираната практика на ВКС, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, а именно: следва ли въззивният съд да отговори на всички посочени във въззивната жалба оплаквания, като изложи собствени мотиви по относимите към спора доказателства, възражения и доводи на страните. Поради това, че не е дал отговор на всички надлежно наведени от жалбоподателя-ищец оплаквания, възражения и доводи, въззивният съд не е обсъждал и не е дал разрешение на поставените в изложението към касационната жалба въпроси №№ 2-5 – относно уведомяването на взискателя от съдебния изпълнител за неуспешно приложен изпълнителен способ и за прекратяването на изпълнителното дело, както и на въпроси №№ 6-10 – относно редовността на връчването по реда на чл. 50, ал. 2 от ГПК при посочените във въпросите обстоятелства, които не са обсъждани от окръжния съд. Следователно тези въпроси №№ 2-10 не са обуславящи правните изводи на съда в обжалваното въззивно решение и не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на същото (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Последните два правни въпроса №№ 11 и 12 – такива по тълкуването и приложението на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК се свързват с оплакванията на касатора за нищожност, евентуално – за недопустимост на въззивното решение, като постановено от незаконен съдебен състав. Тези негови оплаквания се основават на първо място на твърденията и доводите му, визирани и в текста на тези два въпроса, – че предвид съдържанието на въззивната му жалба, съдебният състав, постановил обжалваното въззивно решение, трябвало да изследва, проверява и обсъжда действия и бездействия на административния си ръководител – председателя на ПОС, поради което следвало да се отведе от разглеждането на делото на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, но отказал да стори това в съдебното заседание от 29.10.2024 г. Наред с това касаторът поддържа, че и подборът на въззивния съдебен състав е незаконен – в нарушение на чл. 9 от ЗСВ, вътрешните правила на ПОС, заповед № 277/17.07.2020 г. на председателя на ПОС и принципа за публичност на избора. В тази връзка твърди, че приложените по делото протоколи за избор на член на състава от 26.09.2024 г. и 28.10.2024 г. не съществуват по партидата на делото на страницата на ВСС, където се обявява публично случайният избор на съдии; изтъква, че заповед № 277/17.07.2020 г. и заповед № 455/14.10.2024 г. на председателя на ПОС (макар и посочени в тези два протокола) не са приложени по делото, като поддържа, че втората от тези заповеди не съществува; изтъква също, че съдия М. М., която е взела участие при разглеждането на делото в откритите съдебни заседания и при постановяването на обжалваното въззивно решение, фигурира в приложените по делото протоколи за избор от 11.09.2024 г., от 26.09.2024 г. и от 28.10.2024 г., като извършила разпределението и подписала се за това, но не и като избран (разпределен) член на съдебния състав по делото. Настоящият съдебен състав намира, че така поддържаното от страна на касатора не обуславя вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, като и при извършената служебна преценка намира, че не са налице тези основания за допускане на касационното обжалване. В тази връзка съдът съобрази, че с т. 2 от TP № 1/2023 от 21.11.2023 г. на ОСГТК на ВКС е отклонено предложението за постановяване на тълкувателно решение по въпроса: налице ли е порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е налице констатация, че коментираната в него (актуална) практика на ВКС не съдържа противоречиви становища относно вида порок на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК – във всички тези актове на ВКС се приема, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Прието е също, че допълнителен аргумент за отклоняване на предложението за приемане на тълкувателно решение и по двата поставени въпроса по тълкуването и приложението на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК е необходимостта съдът да има възможност за свободна преценка, основана на обстоятелствата по конкретното дело и неограничена от задължителна съдебна практика, дали съмнението на страната в безпристрастието на съда, породено от посочените от нея факти, е обективно обосновано и оправдано, съответно дали неотвеждането на съдията от разглеждане на делото представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на същото. Разяснено и е че това разбиране съответства на практиката на Европейския съд по правата на човека, създадена във връзка с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, както и че решаващо е дали посоченото опасение/съмнение на страната може да се счита за обективно оправдано, а това зависи от обстоятелствата във всеки конкретен случай, като въпросът е дали в дадения отделен случай са спазени изискванията за решаване на делото от независим и безпристрастен съд, който въпрос съдът разрешава при преценката на обективни факти, след което обосновава извод за наличие или отсъствие на съществено процесуално нарушение. При тези констатации и разяснения в мотивите към TP № 1/2023 от 21.11.2023 г. на ОСГТК на ВКС следва, че в изложението си касаторът неоснователно се позовава на по-стара (неактуална) практика на ВКС, обективирана в решение № 668/15.11.2010 г. по гр. д. № 1790/2009 г. на І-во гр. отд. и решение № 73/18.05.2015 г. по гр. д. № 5113/2014 г. на ІІІ-то гр. отд., която е и неотносима в случая, тъй като в тези две решения е прието, че съдебното решение е нищожно, като постановено от незаконен състав, включващ съдия, който не е взел участие в състава на съда, провел публичното заседание, в което е завършено разглеждането на делото и то е прието за решаване, а не поради наличие на основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК или поради нарушение на принципа и правилата за случайния подбор по чл. 9 от ЗСВ при формирането на съдебния състав, каквито са твърденията и доводите на касатора по делото. Последният неоснователно се позовава и на решение № 50/29.04.2022 г. по гр. д. № 3559/2021 г. на І-во гр. отд. на ВКС и на цитираното по-горе TP № 1/2023 от 21.11.2023 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като и в тях не е прието, че наличието на основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК води или може да доведе до нищожност или до недопустимост на съдебното решение, нито пък е дадено разрешение на конкретно формулираните от жалбоподателя въпроси №№ 11 и 12 – могат ли магистрати да участват по дело, когато трябва да разглеждат и обсъждат действията на административния си ръководител, и дали са налице основания по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, ако съдебният състав следва да изследва, проверява и обсъжда действия и бездействия на председателя на същия съд, които да са от значение за участието му в процедура по случаен подбор на магистрат. Следователно, по отношение на тези два правни въпроса не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Именно съгласно разясненията, дадени с TP № 1/2023 от 21.11.2023 г. на ОСГТК на ВКС, че преценката както за наличието на основанието за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, така и за правилността на съдебния акт при евентуално негово наличие следва да се извършват с оглед конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, настоящият съдебен състав ще се произнесе по конкретните твърдения и доводи на касатора в тази насока и предвид установените във връзка с тях конкретни факти по делото, с решението си по чл. 290 от ГПК. В служебно известното на съда решение № 202/07.04.2020 г. по гр. д. № 2832/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС са дадени разяснения, че по общо правило, съдебен акт, постановен в гражданския процес от незаконен състав, е нищожно; че когато съдебният състав е конституиран в нарушение на принципа и правилата за случайно разпределение на делата по чл. 9, ал. 1 от ЗСВ, е незаконен състав; че това заключение в гражданския процес следва да се съобразява със спецификата на производството и характера на съдебния акт, възможността за обжалване пред по-горна инстанция и правомощията на последната, за да се определи вида на порока – неправилност, недопустимост или нищожност на съдебния акт; както и че когато той подлежи на обжалване и е обжалван, нарушението на чл. 9, ал. 1 от ЗСВ може да съставлява съществено процесуално нарушение, което да обуслови неправилност на акта. Настоящият съдебен състав споделя това разрешение, поради което намира, че и твърденията и доводите на касатора по делото за нарушение на принципа и правилата за случайния подбор по чл. 9 от ЗСВ не могат да обусловят вероятна нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК – като основание за допускане на касационното обжалване, но също следва да бъдат обсъдени в решението по чл. 290 от ГПК при извършването на касационната проверка относно правилността на въззивното решение. С оглед на това и тъй като съдът следва служебно да прилага по делото документите, удостоверяващи формирането на съдебния състав на принципа на случайния подбор по чл. 9 от ЗСВ, като липсата им по делото може да се дължи както на това, че такива документи не са съставени (каквато е тезата на касатора относно част от липсващите документи в случая), така и на технически пропуск да се приложат документи, които са съставени, т.е. да е налице недоокомлектоване на делото, то липсващите в случая документи следва да бъдат изискани от ПОС. Не е налице и твърдяната от жалбоподателя очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, тъй като такава не се установява пряко и единствено от самия текст на решението, каквато е хипотезата на това основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: следва ли въззивният съд да отговори на всички посочени във въззивната жалба оплаквания, като изложи собствени мотиви по относимите към спора доказателства, възражения и доводи на страните. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 185.99 лв. за разглеждането на касационната жалба, както и за представяне по делото на вносния документ в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение