Определение № 19 от 07.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1567/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД срещу решение № 135 от 07.05.2025г. по в.т.д. № 127/2025г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която, като е отменено решение № 464 от 29.11.2024г. по т.д. № 335/2023г. на Окръжен съд – Пловдив, касаторът е осъден да заплати на Т. П. Б. на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ допълнителна сума от 13 500 лева (или общо 45 000 лева), със законната лихва за забава от 09.12.2022г. до окончателното плащане. Присъденото обезщетение е за претърпените от Т. П. Б. неимуществени вреди (болки и страдания), резултат на телесни увреждания, получени при пътнотранспортно произшествие от 31.10.2022г., настъпило по причина на водача на товарен автомобил “Тойота Хайлукс“, с ДК [рег.номер на МПС], гражданска отговорност на когото е била застрахована при застрахователното дружество.

Оплакванията на касатора са, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилно е било отхвърлено възражението на застрахователното дружество за съпричиняване на вредите от увредената пешеходка (30%) поради нарушение на правилата за движение по чл. 108, ал. 1 и ал. 2, т. 1 и чл. 113, ал. 1 от ЗДвП. Направеният от Апелативен съд - Пловдив извод относно липсата на съпричиняване е в противоречие с установената фактическа страна на спора и събрания в хода на процеса доказателствен материал. Съгласно приетата в първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза достатъчно условие за предотвратяване на ПТП е било пешеходката да се движи по пътното платно по безопасен начин, например по източния тротоар, а не по платното за движение на границата с уширението. Поведението й е било рисково. Същевременно водачът е задействал екстремно спирачната система на МПС. Когато се говори за противоправност при съпричиняване, същата следва да се тълкува по-широко от общоприетото значение, а именно противоречие както със законовите изисквания, така и със задължението за полагане на дължимата грижа към собствените работи, което е морално и житейско задължение. Съпричиняването в конкретния случай се изразява в предприето рисково поведение, което е довело до принос на собственото увреждане. В хода на процеса са останали недоказани и твърденията за проведена рехабилитация. От въззивния съд не са били съобразени всички относими критерии, при отчитането на които следва да бъде определена степента (процента) на съпричиняване. Според касатора въззивното решение е и очевидно неправилно.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1. Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ обезщетение за вреди?

2. При определянето на степента и размера на съпричиняването от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението?

3. Следва ли съдът при определянето на размера на съпричиняване да отчете наред с допуснатите от пострадалия нарушения по ЗДвП, така и рискованите действия и поведение на пострадалия според установения по делото механизъм на ПТП?

Във връзка с въпросите си касаторът сочи т. 7 от ТР № 1/23.12.2015г. по т.д. № 1/2024г. на ОСТК на ВКС, решение № 468 от 10.07.2024г. по гр.д. № 3263/2023г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 345 от 25.10.2024г. по т.д. № 328/2023г. на Окръжен съд – Стара Загора, решение № 3582 от 14.06.2024г. по гр.д. № 3867/2022г. на Софийски градски съд.

От насрещната страна по жалбата Т. П. Б. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че на 31.10.2022г., около 18. 00 часа, в [населено място],[жк], на [улица], срещу № 4, е настъпило пътнотранспортно произшествие. Товарен автомобил “Тойота Хайлукс“, с ДК [рег.номер на МПС], управляван от С. М. Н., предприел маневра „завой наляво“ с цел извършване на обратен завой, и се сблъскал с движещата се попътно, на границата на пътното платно и асфалтова площадка пешеходка Т. П. Б., на 82 години.

В резултат на удара Т. П. Б. получила счупване на тялото (диафиза) на бедрената кост (закрито), наложило болничен престой от 01.11.2022г. до 07.11.2022г., където е било направено открито наместване на фрактурата с вътрешна фиксация (остеосинтеза с плака и бинтове). Лекувана е била с аналгетици, антибиотици и разреждане на кръвта. Ищцата изпитвала болки (9-10 степен по визуалната аналогова скала), в последствие - със затихващ характер за 3-4 месеца. Не можела да се изправя и да се придвижва самостоятелно 2-3 месеца. Затруднена била в тоалет и обслужване. Поради възрастта си и другите си придружаващи заболявания тя не се възстановила физически и психически след ПТП. По-голяма част от времето била на легло, ползвала проходилка, за да се придвижва, била на памперси. Мускулатурата на левия крак не се възстановила. Болките от дегенеративните заболявания на гръбначния стълб, коленете и тазобедрените стави са били обострени от продължителното залежаване. Допълнително ищцата имала сърдечносъдови и ендокринни заболявания. Изпитвала неудобство, че е в тежест на близките си, а преди ПТП била напълно самостоятелна.

За травматичните увреждания при ищцата и техните последици в първоинстанционното производство е била изслушана съдебна медицинска експертиза (основно и повторно заключение), изготвени от лекари – ортопеди. Изслушани са били като свидетели И. М. Б. и Б. И. Д., близки на ищцата, чийто показания също са били съобразени от въззивния съд.

Обстоятелствата във връзка с механизма на ПТП са били приети за установени въз основа на изслушано в първоинстанционното производство заключение на съдебна автотехническа експертиза, както и показанията на свидетели, от които водачът С. М. Н. и друг присъствал на ПТП водач – А. Х. Х.. Съгласно заключението на техническата експертиза произшествието е било предотвратимо, ако преди маневрата „завой налява“ водачът на автомобила е пропуснал пешеходката, или пешеходката се е движила по пътното платно по начин, който е бил безопасен – примерно по източния тротоар.

При тези установени обстоятелства въззивният съд е приел, че причина за инцидента е било извършеното от водача на товарния автомобил виновно и противоправно нарушение на правилата за движение по пътищата (предприемане на необезопасена маневра).

За неоснователно е било счетено възражението на застрахователя за съпричиняване на ПТП от пешеходката. В тази връзка въззивният съд е направил обобщаващ извод, че при съпричиняване поведението на увредения може да представлява конкретно нарушение, но може и да се изразява в поемането на риск от настъпването на вредоносния резултат или в необоснованото му игнориране. По същество са били отречени нарушения на чл. 108, ал. 1 и ал. 2, т. 1 и чл. 113, ал. 1 от ЗДвП от страна на ищцата. Според въззивния съд не е било установено тя да не се е движила по тротоар или банкет на пътното платно (какъвто в случая е имало), нито е било установено пресичане на платното за движение. Тъй като ищцата не е нарушила правилата за движение по пътищата, имайки предвид установената фактическа обстановка на мястото, където е осъществен контактният удар, не е имало риск за нея, ако водачът на товарния автомобил е изпълнил задълженията си по закон.

За справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 от ЗЗД от въззивния съд е била определена сумата от 45 000 лева и тя е била окончателно присъдена, при частична отмяна на първоинстаницонното решение, с което е бил приет принос на увредената от 30% (обезщетението намалено с 13 500 лева). Според въззивния съд обезщетението е било дължимо от ответника Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД, който към 31.10.2022г. е бил застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно товарен автомобил “Тойота Хайлукс“, с ДК [рег.номер на МПС] (застрахователна полица № BG/23/522002217974 със срок на валидност от 01.08.2022г. до 01.08.2023г.).

Присъдена е била и лихва за забава от 09.12.2022г. – датата на уведомяване на застрахователя от увреденото лице (заявление вх. № 99-7228/09.12.2022г.).

При тези мотиви на въззивния съд вторият поставен въпрос дали при определянето на степента на съпричиняването са от значение видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението, не е въпрос от значение за изхода на спора и не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Въпросът е основан на оплакването в касационната жалба, че не са били съобразени всички относими критерии, релевантни за степента (процента) на съпричиняване, но съставът на Апелативен съд – Пловдив изобщо е отрекъл да е налице съпричиняване на вредоносния резултат от ищцата Т. П. Б..

Първият и третият от въпросите на касатора съдържат питането дали рисковото поведение на увреден при ПТП само по себе си е предпоставка по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на обезщетението по предявен иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ. Отново не може да бъде приета за удовлетворена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК във връзка с въпросите. Въпреки общо изложеното в мотивите на въззивния съд, че при съпричиняване поведението на увредения може да се изразява в поемането на риск от настъпването на вредоносния резултат или в необоснованото му игнориране, за да отрече съпричиняване, въззивният съд приел, че не е налице установено неправомерно поведение на Т. П. Б. като пешеходка (нарушение на чл. 108, ал. 1 и ал. 2, т. 1 и чл. 113, ал. 1 от ЗДвП). Така по същество за релевантно в хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД от въззивния съд е било счетено поведение, което е в нарушение на правилата за движението по пътищата, а не рисково такова.

Дори да се приеме, че във връзка с първия и третия от въпросите е осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. С оглед решаващите изводи на въззивния съд в решението му, този съд не се е отклонил от задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления или от практика на Върховния касационен съд.

Съгласно т. 7 от Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВС, т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС (посочено от касатора) и Тълкувателно решение № 1 от 01.08.2022г. по тълк. дело № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато със свое противоправно поведение (действие или бездействие) пострадалият е създал предпоставки за настъпване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил настъпването им. Това тълкуване се поддържа и в практика на Върховния касационен съд, включително посоченото от касатора решение по гр.д. № 3263/2023г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., касаещо поведение на пешеходка, пресичаща пътното платно на извънградски път в нарушение на ЗДвП (останалите посочени решения не съставляват практика на ВКС).

Действително в т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС е релевирано „поемането на предвидим и реално очакван риск или негово неоправдано игнориране“, но това е единствено в хипотеза, когато пострадалото (увреденото) лице е пътник в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол, и с оглед обосноваване на приетото в тази хипотеза съпричиняване. Касае се, както е посочено и в тълкувателното решение, за особен случай по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. За поведението на пострадалия (увредения) в тази хипотеза е счетено, че съставлява обективен принос, който е противоправен (каквото е и поведението на водача), и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат, последица от реализираното ПТП. Извън тази хипотеза, като обща постановка в тълкувателното решение е постановено, че за да бъде отчетено съпричиняване, поведението на пострадалия (увредения) трябва да е противоправно.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив в частта на допълнителното присъденото обезщетение по чл. 432, ал. 1 от КЗ в размер на 13 500 лева.

Съгласно касационната жалба на застрахователното дружество решението на Апелативен съд – Пловдив се обжалва и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за присъждане на Т. П. Б. на обезщетение по чл. 432, ал. 1 от КЗ за имуществени вреди - над размера от 1 225 лева до 1 750 лева, платени за заключваща плака и винтове при проведеното оперативно лечение, със законната лихва за забава от 09.12.2022г.

В тази част жалбата е недопустима и се оставя без разглеждане.

Решението на въззивния съд в тази част е под касационния праг на обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК - по гражданско дело, но с цена на иска под 5 000 лева.

С подадения отговор на касационната жалба адвокат Ралица Мутафова, процесуален представител на Т. П. Б., е поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, съгласно уговорка за предоставяне на безплатна правна помощ. С оглед обжалваемия интерес по делото (13 500 лева и 525 лева), фактическата и правна сложност на спора (не особено голяма) и конкретно извършените от адвоката действия (подаване единствено на отговор на касационна жалба) следва да бъде присъдено възнаграждение от 1 000 лева, съответно 1 200 лева с ДДС (чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК, вр. чл. 81 от ГПК).

Воден от горното съдът