Определение № 50166 от 27.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2669/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 1352 от 26.04.2022 г., подадена от Ф. И. А., Н. Р. Н., Б. Р. Н. и В. Р. А. чрез адвокат Н. С. от АК - Търговище срещу въззивно Решение № 21 от 22.03.2022 г. по в.гр.д.№ 293/2021 г. на Окръжен съд – Търговище.

Ответниците по касация И. С. И. и С. И. С. са депозирали отговор чрез адвокат Р. Р. от АК – Търговище. Поддържат, че отсъстват предпоставки за допускане на касационно обжалване.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 211 от 11.06.2020 г. по гр.д.№ 2095/2019 г. на Районен съд - Търговище, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Ф. И. А., Н. Р. Н., Б. Р. Н. и В. Р. А. срещу С. С. и И. И. положителен установителен иск за собственост върху 1244/1513 идеални части от дворно място с пл.№ * в кв. 4 на [населено място], [община], цялото с площ от 1 513 кв.м. по скица, за което е отреден УПИ *-* в кв. 4 по плана на селото, ведно с построените в него къща и стопански постройки. Въззивното решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК – след като с Решение № 60129 от 14.12.2021 г. по гр.д.№ 798/2021 г. по описа на ВКС, ГК, Второ отделение първото въззивно решение е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Търговище с дадени указания по приложението на закона.

Разгледан е иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на основание давностно владение на 1244/1513 ид.части от правото на собственост върху дворно място с пл. № * в кв. 4 на [населено място], общ. Т., цялото с площ от 1 513 кв.м. по скица, за което е отреден УПИ *-* в кв. 4, по плана на селото, ведно с построените в него къща и стопански постройки. Ответниците И. И. и С. С. оспорват предявения иск с възражения, че в случая става въпрос за владение на реална част от поземления имот, а не на идеална част, доколкото не е било налице съвместно владение в посочения период върху целия поземлен имот и постройките в него.

Прието е, че наследодателят на ищците Р. А. и ищците са владяли реална част от дворното място зад къщата на ответниците с площ от 1 244 кв.м. (маркирана в червено на скицата от заключението на вещото лице – л. 119 от гр.д.№ 820/2017 г.) в периода от 1997-2017 г. С предявения установителен иск се иска установяване собствеността върху идеални части от процесното дворно място, съответстващи на владените реални части от него. Иска се преобразуването на владение в реални граници в собственост на идеална част от имот чрез т.нар. правна конверсия. Съгласно чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (отм.) когато не може да се обособят самостоятелни парцели от владяната част и от останалата част от дворищнорегулационен парцел, то се приема, че се придобива идеална част, съответстваща на владяната реална част. Тази разпоредба обаче е приложима само по отношение на придобивна давност, която е изтекла до влизането в сила на ЗТСУ, но не и в настоящия случай. При действието на ЗТСУ (освен с установената фикция в чл. 181, ал. 3 ЗТСУ) и на ЗУТ не може да се придобие по давност идеална част от парцел при осъществено владение върху реална част от парцела. Прието е, че към момента на изтичане на придобивната давност – 2007 г., действащ е бил Закона за устройството на територията. Съгласно чл. 200 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населени места могат да се придобиват по давност, само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ, чиито предпоставки не са установени в настоящото производство.

В изложение към касационната жалба са формулирани следните въпроси:

1. Допустимо ли е придобиването по давност на идеална част от собствеността на поземлен имот в рамките на владяна реална част от него;

2. Може ли да се приеме, че ограниченията, които въвежда разпоредбата на чл. 200 ЗУТ, се отнасят и за възможността да се придобие по давност идеална част от поземлен имот в рамките на владяната реална част от него.

Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 599 от 26.07.2010 г. по гр.д.№ 766/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 215 от 04.11.2016 г. по гр.д.№ 1543/2014 г. на ВКС, І г.о., Решение № 185 от 01.03.2010 г. по гр.д.№ 280/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 418 от 08.06.2004 г. по гр.д.№ 806/2003 г. на ВКС, ІІ г.о. Относно втория въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението. Той е обуславящ, тъй като е разгледан от въззивния съд, чието произнасяне е предопределено от направеното в отменителното решение на ВКС тълкуване и дадените задължителни указания на основание чл. 294, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не може да приеме по съответния материалноправен въпрос, свързан с тълкуването и приложението на конкретна материалноправна норма, различно от даденото от касационната инстанция разрешение, щом този въпрос бъде поставен при новото разглеждане на делото. Този въпрос не може да намери друг отговор при второто разглеждане на същото дело от ВКС, затова по него не може да се допусне касационно обжалване, както изрично е прието в мотивите към т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на поставения правен въпрос от ВКС ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а също и когато се налага тълкуване на неясни, непълни и противоречиви закони, с цел създаване на съдебна практика по тях или осъвременяването й. В случая вторият въпрос не поражда необходимост да се допусне касационно обжалване на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не се налага произнасяне на ВКС по този въпрос в настоящото производство във връзка с преследваната от закона цел - точно прилагане на закона и развитие на правото. В практиката на ВКС се приема, че на основание чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (отм.), може да бъде придобита идеална част от парцел по давностно владение, осъществявано върху съответна реална част от парцела, но само в случаите на придобивна давност, изтекла до влизане в сила на ЗТСУ (отм.), тоест до 01.06.1973 г. За придобивната давност, започнала да тече преди влизане в сила на ЗТСУ (отм.), но изтекла след влизане в сила на този закон, както в разпоредбите на ЗТСУ (отм.), така и в последващия благоустройствен закон (действащият ЗУТ), няма правни норми, предвиждащи възможност за придобиване на идеална част от парцел по давност при осъществявано давностно владение върху съответна реална част от парцела. Това тълкуване е възприето с постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 185 от 01.03.2010 г. по гр.д.№ 280/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 348 от 21.04.2010 г. по гр. д. № 4131/2008 г. на ВКС, III г.о., Решение № 3 от 19.07.2021 г. по гр.д.№ 1869/2020 г., II г.о., Решение № 60154 от 12.09.2022 г. по гр.д.№ 1313/2021 г. на ВКС, ІІ г.о., както и в практиката на ВКС, формирана при действието на отменения ГПК (Решение № 186 от 19.02.1987 г. по гр.д.№ 154/86 г. на ВС, ОСГК, Решение № 999 от 11.01.2010 г. по гр.д.№ 3141/2008 г. на ВКС, IV г.о. и др.). С разпоредбата на чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (отм.) законодателят е създал една фикция, според която владението върху реална част от парцел се счита за владение върху идеална част, равняваща се на частта от реално владяното място от целия парцел. Фикцията не може да има разширително тълкуване, поради което не може да се приеме, че хипотезата обхваща и случаи извън посочения от законодателя времеви период. Правилото представлява едно изключение от общата забрана за придобиване по давност на реални части от парцели и неговото действие е ограничено само до давността, изтекла до влизането в сила на ЗТСУ (отм.), т.е. до 01.06.1973 г.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Такива пороци в случая не са налице, включително отсъства основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия