Определение № 696 от 11.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2325/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца, И. И. З., срещу решение № 907 от 26.06.2025 г. по гр. д. № 776/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6217 от 13.11.2024 г. по гр. д. № 5724/2022 г. по описа на СГС, ГО, I-1 състав, с което е отхвърлен предявеният от И. И. З. срещу „Обединена българска банка“ АД (правоприемник на „Райфайзенбанк България“ АД) иск с правно основание чл. 439 ГПК, в условията на евентуалност по чл. 124, ал.1 ГПК, за установяване недължимост на сумата 1 200 000 евро, с равностойност 1 926 736,52 лв., и законна лихва по изпълнителен лист от 30.01.2015 г., издаден въз основа заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 268/2015 г. по описа на РС - Велико Търново, поради погасяване на вземането по давност и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие с процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички доводи и възражения на страните. Счита, че съдът неправилно е тълкувал волята на страните по процесния договор за кредит и е стигнал до необоснования извод, че ищецът не е поръчител, а е встъпил в дълга на кредитополучателя. Оспорва като противни на процесуалния закон и изводите на въззивния съд, че с подаване на молбата за образуване на изпълнително дело давността е прекъсната, като изтъква, че молбата е била нередовна и не може да прекъсне давността, а и давността се прекъсва само с действия на принудително изпълнение, каквито може да извърши само съдебният изпълнител. Счита, че давността не може да бъде прекъсната без длъжникът да е узнал това. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът му бъде уважен. Претендира присъждане на разноски.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Като поръчител или като съдлъжник отговаря лице, което е поело солидарно задължение за заплащане на парична сума, без да е получавало тази сума от кредитора?

2. Следва ли за възникване на солидарна отговорност да е налице определено правно основание или е достатъчно в договора да е записано, че едно лице отговаря солидарно с длъжника и в този случай съдът трябва ли да изясни конкретното договорно основание по чл. 121 ЗЗД?

3. Прекъсва ли давността за вземането подаването на молба за образуване на изпълнително дело, ако: молбата е нередовна; до момента на прекратяване на изпълнителното производство не са предприети никакви действия по изпълнение; длъжникът не е уведомен за образуваното производство?

4. Тече ли давност за вземането, когато съдебният изпълнител бездейства и не прилага поисканите от взискателя изпълнителни способи за събирането му, както и дължи ли изпълнение ЧСИ, ако е сезиран с нередовна молба по чл. 426 ГПК?

5. Прекъсва ли се погасителната давност за вземането, ако са извършени действия по образуване на изпълнително производство, за което длъжникът не е бил уведомен от съдебния изпълнител?

6. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотив, като обсъди всички доказателства, установените обстоятелства и значението им за спора, както и да мотивира защо възприема или не възприема твърденията и доводите на страните?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Обединена българска банка“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото за представляването му от юрисконсулт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд, по първия спорен между страните въпрос, е приел, че в конкретния случай всеки съдлъжник се е задължил при поискване от банката при настъпването на правата й по чл. 10 /относно неизпълнението/ да плати цялото задължение, като искането за плащане може да бъде отправено директно до съдлъжника, при което последният е длъжен да плати, независимо от факта дали такова искане за плащане е отправено или не към кредитополучателя. Намерил е за неоснователен довода на въззивника З., че действителната му воля е да отговаря като поръчител, а не като солидарен длъжник, като е счел, че същият не кореспондира с клаузите на т. 8 от договора за овърдрафт и на ясно изразеното от него съгласие да отговаря за изпълнението на задължението на кредитополучателя по договора за кредит в качеството му на солидарен длъжник по смисъла на чл. 121 ЗЗД –чл. 123 ЗЗД. Подчертал е, че с подписването на договора и анекса към него въззивникът е изразил съгласието си да отговоря в пълен обем за задълженията на кредитополучателя по договора като солидарен длъжник, като е изразил своето безусловно и неотменимо съгласие банката служебно да събира своите вземания, произтичащи от и във връзка с договора от всички негови сметки – т. 8.1 и т. 8.3, както и е поел задължение да предостави достъп на банката до своите счетоводни книги т. 8.7 и т. 8.8. Позовал се е на практиката по решение № 50011 от 17.03.2025 г. по т. д. № 376/2022 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО относно разликата между задълженията на съдлъжника и тези на поръчителя и приел, че в конкретния случай правилата относно поръчителството не намират приложение по отношение на ищеца.

По второто поддържано възражение от въззивника относно приложението на чл. 739 ТЗ във връзка с проведеното производство по несъстоятелност по отношение на кредитополучателя е приел, че по делото не се спори, а и от събраните писмени доказателства се установява, че с влязло в сила на 12.03.2020 г. решение № 438 от 04.03.2020 г. по т. д. № 731/2018 г. на СГС е прекратено производството по несъстоятелност и е постановено заличаване на „Баркинс Интеренешънъл България“ ЕАД /в несъстоятелност/. Съобразил е, че съгласно чл. 739, ал.1 ТЗ непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права се погасяват, както и че в хипотезата на чл. 632, ал. 4 ТЗ не се достига до фазата на предявяване, респ. приемане или не, на вземания на кредиторите на несъстоятелността. Подчертал е, че ищецът има качеството на съдлъжник, а не на поръчител, като кредиторът може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците – чл. 122, ал.1 ЗЗД, които са обикновени другари, поради което е намерил, че заличаването на търговеца - кредитополучател, не препятства възможността за кредиторите му да се удовлетворят, тъй като вземанията им към солидарните съдлъжници не се погасяват.

По спорния въпрос дали е изтекла погасителната давност за процесното вземане е съобразил практиката по решение № 60282 от 19.01.2022 г. по гр. д. № 903/2021 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, съобразно която длъжникът - ищец има правен интерес от установяване, че не дължи изпълнение на погасено по давност вземане, за което е налице изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист и при прекратено изпълнително производство /на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /, доколкото при наличието на изпълнителен титул в полза на кредитора, той може да инициира по всяко време изпълнително производство. Съобразил е, че перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не изключва принудителното изпълнение, защото когато тя настъпи и кредиторът направи искане за нов способ за изпълнение, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни поискания нов способ - той дължи подчинение на представения и намиращия се у него изпълнителен лист, а единствената последица от настъпилата перемпция е, че съдебният изпълнител ще образува новото искане в ново /като номер/ изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по силата на закона.

Посочил е, че влязлата в сила заповед за изпълнение има характер на влязло в сила решение и при приложение нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД срокът на новата давност е всякога 5 години. Отчел е, че в случая не се спори, че длъжникът З. не е подал възражение срещу заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 154 от 30.01.2015 г., издадена по ч. гр. д. № 268/2015 г. по описа на РС- Велико Търново. Счел е, че с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането. Отчел е, че в конкретния случай заповедта за изпълнение е влязла в сила на 04.06.2015 г., т.е. 5-годишният давностен срок ще изтече на 04.06.2020 г.

Съобразил е, че на 26.02.2015 г. въз основа на подадената от банката /ответник/ по настоящия иск молба от същата дата, както и представения изпълнителен лист от 30.01.2015 г., е образувано изп. дело № 108 по описа за 2015 г. на ЧСИ О. М., с район на действие СГС, като искането на взискателя за извършване на принудително изпълнение за удовлетворяване на вземането му по така издадения изпълнителен лист, е насочено както срещу кредитополучателя с ново наименование „Баркинс Интернешънъл България“ АД /преди „Макметал Холдинг“ АД/, така и срещу съдлъжниците „Сплавкомерс“ АД, „Декол“ ЕООД и И. И. З.. Съобразил е задължителната съдебна практика по Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и приел, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Намерил е, че в конкретния случай с молбата за образуване на изпълнителното производство са посочени и конкретни способи за изпълнение – запор върху банкови сметки, запор на вземания, запор на движими вещи /във връзка с вписания залог на машини и оборудване/, както и налагане на възбрана върху недвижими имоти. Посочил е, че на 09.03.2015 г. са изпратени запорни съобщения до третите задължени лица – банки, за налагане на запор върху банковите сметки на длъжниците, л. 214 от изп. дело; на 11.03.2015 г. е вписана възбраната върху недвижимите имоти на дружеството- кредитополучател; запорните съобщения досежно налагането на запор на банковите сметки на ищеца по иска по чл. 439 ГПК са получени от третите задължени лица /банките/ на 11.03.2015 г., на 12.03.2015 г., на 13.03.2015 г.; с постановление от 16.03.2015 г. е наложена възбрана върху недвижим имот- жилищна сграда, собственост на И. И. З., която е вдигната с постановление от 04.10.2017 г.; с молба от 27.05.2015 г. взискателят е поискал извършване на опис, оценка и публична продан на Ѕ идеална част от жилищна сграда, собственост на длъжника И. И. З.. Въззивният съд е подчертал, че изпълнителното дело е образувано при действието на ППВС № 3 от 1980 г., поради което с образуването на изп. производство /в конкретния случай на 26.02.2015 г./ давността е била прекъсната и не е текла до приемането на ТР № 2 по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС на 26.06.2015 г., в който смисъл е задължителната практика по Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГTК на ВКС. Отчел е, че с постановление от 12.07.2019 г. производството по изп. дело № 108/2015 г. е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, но изтъкнал, че е налице разлика между перемпционния срок, който касае висящността на изпълнително дело и давностния срок, който касае възможността за принудително изпълнение на вземането - касае се за два различни срока, които се прекъсват по различен начин и имат различни правни последици. В този смисъл се е позовал на разясненията по Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС и допълнил, че последиците при перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК са от процесуален характер, като изпълнителният лист не губи характера си на изпълнително основание, а материалното право на взискателя продължава да съществува.

По спорният въпрос прекъсва ли давността искът по чл. 135 ЗЗД е споделил практиката по решение № 251 от 23.04.2024 г. по гр. д. № 4169/2022 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, че нормите чл. 115, ал. 1, б. ж ЗЗД и чл. 116, б. „б“ ЗЗД за прекъсване и спиране на давността са императивни и изключителни и не могат да се тълкуват разширително и да се прилагат по аналогия, като с оглед предмета на иска по чл. 135 ЗЗД наличието на производство по предявен иск по чл. 135 ЗЗД нито прекъсва, нито спира теченето на давността за вземането.

Въззивният съд е приел, че по делото се установява от събраните писмени доказателства, л. 74, че на 13.08.2019 г. от банката взискател е подадена нова молба до ЧСИ О. М., съдържаща искане за образуване на изп. дело, но само срещу длъжника И. И. З., въз основа на издадения на 30.01.2015 г. изпълнителен лист. Отчел е, че противно на възраженията на въззивника, в молбата са посочени изпълнителни способи - налагане на запор и възбрана, както и е налице упълномощаване по чл. 18 ЗЧСИ. Намерил е за неоснователен и довода на въззивника, че молбата за образуване на изпълнителното дело е нередовна. Посочил е, че е образувано изп. дело № 20198460400437 по описа на ЧСИ О. М., което с постановление от 02.12.2021 г. е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Позовал се е на мотивите към т. 3 на Тълкувателното решение по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, че ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение, като съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. Подчертал е, че от значение за давността и нейното прекъсване е искането на взискателя, а не успешното или неуспешното реализиране на изпълнителното действие, щом непредприемането или неосъществяването му не е по причини на кредитора. В този смисъл е намерил, че са и разрешенията, дадени в т. 5 на ТР № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС. Счел е, че тезата на въззивника, че изпълнителните действия, предприети след настъпила перемпция, са лишени от основание, е противна на даденото разрешение в мотивите към т. 3 на тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, съобразно което прекратяването на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл. 116, б. „в“ ЗЗД и следва да се отличава от обективната невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липсата на имуществени права на длъжника - чл. 433, ал. 1, т. 5 ГПК. Посочил е, че кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия. Допълнил е, че давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини, в който смисъл се е позовал на практиката по решение № 257 от 30.04.2020 г. по гр. д. № 694/2019 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО.

Заключил е, че молбата от 13.08.2019 г. е действие на взискателя, което е годно да прекъсне течението на давността, позовавайки се на практиката по решение № 50002 от 13.02.2025 г. по гр. д. № 3008/2022 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО и на приетото в т. 3 от Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Позовал се е на задължителната практика по т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС и приел, че нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Посочил е, че в случая това е сторено на 13.08.2019 г., от която дата започва да тече новата 5-годишна давност, и на 01.06.2022 г., когато длъжникът е предявил отрицателния установителен иск, предвиденият в чл. 117 ЗЗД 5-годишен давностен срок не е изтекъл, и доколкото процесът по чл. 439 ГПК е „относно вземането“ по смисъла по чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, давност не тече, като без значение е дали исковият процес е иницииран от длъжника или от кредитора.

По тези мотиви е приел сезиралите го искове за установяване несъществуване на вземането на ответника поради погасяването му поради изтекъл давностен срок за неоснователни.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първите два поставени от касатора въпроса касаят оплакванията му за необоснованост на извода на въззивния съд, че е встъпил и поел да отговаря солидарно с кредитополучателя по процесния договор за кредит и не е поръчител по същия. Налице е константна практика на ВКС по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 34 от 17.02.2014 г. по гр. д. № 2586/2013 г. по описа на ВКС, ГК, решение № 11 от 01.02.2019 г. по гр. д. № 686/2018 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, решение № 447 от 18.02.2014 г. по гр. д. № 2340/2013 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 5 от 30.04.2019 г. по т. д. № 27/2017 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО и много други, с която са дефинирани правните последици от встъпването в дълг. Прието е, че трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Независимо от това, с кого е сключено съглашението, встъпилият отговаря пред кредитора солидарно с длъжника за изпълнението на задължението. С кого е сключено съглашението има значение за възможността встъпилият едностранно да отмени или измени сключеното съглашение. Той няма такова право, ако съглашението е сключено с кредитора. Прието е, че във всеки случай волята на страните следва да бъде тълкувана при спазване на чл. 20 ЗЗД. При издирване на действителната обща воля, отделните уговорки следва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една от тях в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

Въззивният съд не се е отклонил от утвърдената съдебна практика, като е изложил ясни мотиви, че със сключването на процесния договор ответникът З. е поел задължение да отговаря солидарно с кредитополучателя за връщане на заетата с договора сума, както и за всички останали поети с договора задължения на кредитополучателя.

Отговор на поставените от касатора трети, четвърти и пети въпроси е даден със задължителната съдебна практика по цитираното и от въззивния съд Тълкувателно решение № 2 от 04.07.2024 г. по тълк. д. 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че за прекъсването на погасителната давност определящо е условието в материалноправната уредба, но е необходимо да се съобразяват и императивните предпоставки за редовност на сезиращото искане. Посочено е, че е необходимо молбата на кредитора за изпълнение да е редовна, като се съобразява възможността за възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, а съдебният изпълнител има служебната компетентност да укаже и изиска изправянето на недостатъците. Счетено е, че води до прекъсване на давността молба, в която е посочен начинът на изпълнение, включително и когато първоначалната й нередовност е поправена - чл. 426, ал. 3 ГПК, във връзка с чл. 129 ГПК, като молбата се счита за редовна от подаването й – чл. 129, ал. 5 ГПК. Допълнено е, че само върнатата поради неотстраняване на нередовности молба на взискателя не прекъсва давността. Изтъкнато е, че погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Счетено е, че активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие, доколкото задължението за действие е на съдебния изпълнител. Подчертано е, че правно и фактически, действията на взискателя следва да са необходимите, които законът предписва и му позволява при осъществяване на принудително изпълнение - изразена воля в писмен вид - поради препращането в чл. 426, ал. 3 ГПК; пред орган на принудително изпълнение с депозиран оригинал на изпълнителния титул - чл. 426, ал. 1 ГПК; с посочен изпълнителен способ - чл. 426, ал. 2 ГПК. Допълнено е, че дължимото авансовото заплащане на такси за осъщестяването на способа - чл. 73, ал. 3, чл. 433, ал. 1, т. 6, чл. 426, ал. 3 ГПК, чл. 80 ЗЧСИ е от значение, ако невнасянето им е довело до връщане на молбата. Аналогични са мотивите и към цитираното от касатора Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. 2/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.

Въззивният съд не се е отклонил от цитираната задължителна съдебна практика, като е придал указаното с тълкувателните актове значение на депозираната молба с приложен оригинал на изпълнителен лист с искане за осъществяване на конкретни изпълнителни действия срещу длъжника З., включително овластяване на съдебния изпълнител на основание чл.18 ЗЧСИ сам да определи начина на изпълнение, въз основа на която е образувано изп. дело № 20198460400437 по описа на ЧСИ О. М., като нито ищецът твърди, нито съдът е приел, че от представената преписка по изпълнително дело се установява, че молбата за образуване на изпълнителното производство е върната поради неотстраняване на нейна нередовност. Напротив, въззивният съд изрично е посочил, че са неоснователни оплакванията на ищеца, че молбата е била нередовна. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не е от естество да обоснове допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.

Последният поставен от касатора процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция, които са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Изложил е конкретни и подробни мотиви защо не възприема доводите на ищеца, като е основал правните си изводи и с позоваване на относимата практика на ВКС. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд е оплакване за неправилност на решението, по което касационната инстанция не може да се произнесе на етапа на селекция на касационните жалби.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Наличието на утвърдена съдебна практика по поставените правни въпроси изключва и допускането на касационно обжалване по сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК за представляването му от юрисконсулт в размер на сумата 100 евро, които ще бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение