Определение № 3878 от 13.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5290/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 88 023/02.10.2023 година, подадена по пощата на 27.09.2023 година, от Главна Дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“ при МВР [населено място], против част от решение № 4517/17.08.2023 година на Софийски градски съд, въззивен ІV-Б, състав, постановено по гр. д. № 4819/2022 година. С касационната жалба въззивното решение съставът на Софийски градски съд се оспорва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 1582/01.03.2022 година на Софийския районен съд, 156-ти състав, постановено по гр. д. № 30 111/2021 година в частта му с която Главна Дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“ при МВР [населено място] е осъдена, на основание чл. 211, ал. 6, във връзка с ал. 4 от ЗМВР от 2006 година (отм.), чл. 178, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД да заплати на В. Н. С. сумата от 9302.41 лева, представляващо неизплатено възнаграждение за извънреден труд, положен в периода от 01.04.2014 година до 26.11.2020 година по служебно правоотношение за длъжността „охрана“ на постоянно хранилище за радиоактивни отпадъци в [населено място], заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 26.04.2021 година до окончателното плащане. В подадената от Главна Дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“ при МВР [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от В. Н. С. против Главна Дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“ при МВР [населено място] иск да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба В. Н. С. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. Главна Дирекция „ Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“ при МВР е била уведомена за обжалваното решение на 28.08.2023 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 88 023/02.10.2023 година, като е подадена по пощата на 27.09.2023 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение в посочената му по-горе част съставът на Софийски градски съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 202, ал. 1 и ал. 5 от ЗМВР от 2006 година (отм.) в приложимата й за случая редакция на държавните служители в МВР се изплащали допълнителни възнаграждения за изпълнение на специфични дейности; за резултати в служебната дейност, за извънреден труд, за научна степен, за специфични условия на труд, като и допълнителни възнаграждения, определени със закон и или с акт на МС за държавни служители от МВР. Съгласно разпоредбата на чл. 211, ал. 1, ал. 3 и ал. 5, т. 2 от същия закон и чл. 2, чл. 16 от Инструкция № Із-2453/04.12.2012 година на МВР в приложимите им за процесния период редакция нормалната продължителност на работното време било 8 часа на ден при 5 дневна работна седмица, като за работещи на 8-,12-,24-часови смени работно време се изчислявало сумирано за тримесечен период и работата над редовното работно време се компенсирала с допълнително възнаграждение за извънреден труд за време до 50 часа на отчетен период, а за време над 50 часа на отчетен период-с допълнителен отпуск. Съгласно чл. 211, ал. 6 и ал. 7 от ЗМВР от 2006 година (отм.) извънредния труд се заплащал с 50 % увеличение върху основното месечно възнаграждение, като редът за разпределяне на работното време, отчитането му и компенсирането му за работа извън работно време се определял с Инструкция на министъра на вътрешните работи. Съгласно разпоредбата на чл. 212, ал. 1, т. 3 от ЗМВР от 2006 година (отм.) в приложимата за случая редакция за държавните служители в МВР размерът на допълнителния отпуска по чл. 211, ал. 5 от ЗМВР бил до 12 работни дни годишно. Съгласно чл. 28 от Инструкция № Із-2453 положеният труд извън установеното работно време не можел да надвишава размера за компенсиране, предвиден по чл. 211, ал. 5 от ЗМВР и се включвал във възнаграждението за месеца, следващ периода, в който бил положен извънредния труд, като се заплащал през този месец. Съгласно § 1, т. 6 от ДР на Инструкция № Із-2453 „смяна“ било времето, през което държавният служител изпълнявал служебните си задължения по предварително утвърден график при непрекъсваемост на работния процес. Съгласно разпоредбата на чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР от 2014 година в приложимите им за случая редакции на държавните служители в МВР се изплащали допълнителни възнаграждения за извънреден труд, и други възнаграждения в случаи, определени със закон или с акт на Министерския съвет за държавните служители от МВР, като размерът на допълнителните възнаграждения за извънреден труд съгласно чл. 187, ал. 6 от ЗМВР бил 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение. Съгласно чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсирала с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период-за служителите, работещи на смени. Съгласно чл. 187, ал. 10 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определяли с Наредба на министъра на вътрешните работи. Съгласно чл. 187, ал. 2 от ЗМВР за държавните служители, които изпълнявали служебните си задължения при специфични условия и рискове за живота и здравето, се установявало намалено работно време. Съгласно чл. 31 и чл. 34 от Наредба № 8121з-407/11.08.2014 година за реда за организацията и разпределянето на работното време, неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, време за отдих и почивките на държавните служители в МВР положеният извънреден труд се плащал съобразно разпоредбите на ЗВМР. Съгласно чл. 4, ал. 1 и ал.2 от Наредба № 8121з/2014 година за държавните служители, които изпълнявали служебните си задължения при специфични условия и рискове за живота и здравето, се установявало намалено работно време в съответствие с Наредбата за определяне на видовете работи, за които се установява намалено работно време, приета с ПМС № 267 от 2005 година (ДВ, бр. 103/2005 година), като служителите, които имали право на намалено работно време по ал. 1, се определяли със заповед на ръководителя на структурата по чл. 37 от ЗМВР след консултации с представителите на синдикалните организации, Ведомствената служба по трудова медицина и с комитета/групите по условията на труд в съответната структура на и в съответствие с оценката на риска. Съгласно чл. 4, ал. 4 от Наредбата за държавните служители по ал. 1 максималната продължителност на установеното работното време можела да бъде до 1 час над определеното такова. Наредба 8121з/2014 година била отменена с влязлата в сила на 01.04.2015 година Наредба № 8121з-592/25.05.2015 година. Тази Наредба била отменена с влязло в сила на 29.07.2016 година решение на ВАС по дело 5450/2016 година и новата Наредба по чл. 187 от ЗМВР била обнародвана на 02.08.2016 година-Наредба № 8121з-776/29.06.2016 година. Последната била отменена с решение на ВАС от 10.12.2019 година по дело № 8601/2019 година. В последствие били приети Наредби № 8121з обнародвани на 07.01.2020 година, на 21.10.2020 година и на 15.12.2020 година. Тези наредби съдържали идентични разпоредби на чл. 4 като тази на Наредбата от 2014 година, съдържанието на който съдът вече бил посочил, поради което и това било съдържанието на нормата, приложима в конкретния случай. Съгласно чл. 3, т. 9 от Наредбата за определяне на видовете работи, за които се установява намалено работно време, приета с ПМС № 267 от 2005 година (ДВ, бр. 103/2005 година) право на 7-часов работен ден имали работниците и служителите, които извършвали работа в среда на йонизиращи лъчения. Съгласно чл. 5 от Наредбата работниците и служителите, които имали право на намалено работно време по наредбата, се определяли с писмена заповед на работодателя след предварителни консултации с представителите на синдикалните организации и с представителите на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 от КТ, със службата по трудова медицина и с комитета/групата по условия на труд и в съответствие с оценката на риска. Въззивният съд приемал за установено по делото, че за процесния период страните били обвързани от валидно служебно правоотношение, по което В. Н. С. бил заемал длъжността младши инспектор, старши полицай „охрана“ на постоянно хранилище за радиоактивни отпадъци в [населено място] в група „Охрана на други стратегически обекти“ в сектор „Охрана на стратегически обекти на Зонално жандармерийно управление-София към Дирекция Жандармерия, основното му възнаграждение било от 673.00 лева до декември 2017 година; 715.50 лева за януари 2018 година, 728.00 лева. за февруари 2018 година; 809.00 лева за периода от 01.03.2018 година до 31.12.2018 година; 890.00 лева за периода от 01.01.2019 година до 30.12.2019 година; 954. лева за януари 2020 година, а след това-979.00 лева, като за процесния период от 01.04.2014 година до 30.12.2020 година бил работел на 24-часови смени, изчислявало се сумирано на три месеца, по ведомостите за заплати на С. били отразени като отработени 10 947 часа, начислени били възнаграждения за извънреден труд от общо 885.27 лева за 135 часа, като ако броят часове се изчислявали като 8 часов работен ден, то отработени часове били 10 838 часа, а ако се изчислявали при 7 часов работен ден, то отработени часове щели да бъдат 9 483.25 часа редовно време. В последната хипотеза разликата била 1354.75 часа които били извънреден труд и тези часове при начисляване на възнаграждение с 50% по-високо били на стойност от 9302.41 лева. Тези обстоятелства не били спорни по делото, а и се установявали от събраните по делото писмени доказателства, заключение по съдебно-счетоводната експертиза, което въззивният съд кредитирал като неоспорено от страните и неопровергано от останалите събрани по делото доказателства. Спорният въпрос по делото бил дали продължителността на работния ден на В. Н. С. била 7 часа или 8 часа. ЗМВР не съдържал празнота относно продължителността на нормалното работно време на служителите в МВР, изразено в брой на часовете. Този извод се налагал от анализа на чл. 187, ал. 1 от ЗМВР. Нормата била императивна и предвиждала, че нормалната продължителност на работното време била 8 часа. По смисъла на чл. 187, ал. 1 от ЗМВР, „8 часа дневно“ означавало 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполагал–през деня, в неговата „светла“ част и през нощта–в неговата „тъмна“ част, в последната хипотеза от 22. 00 часа до 6. 00 часа или 12. 00 часа. Съгласно разпоредбата на чл. 187, ал. 2 от ЗМВР за държавните служители, които изпълнявали служебните си задължения при специфични условия и рискове за живота и здравето, се установявало намалено работно време. ЗМВР не сочело брой на часове, с които се намалявало работното време на тези служители, нито конкретните видове работи, за които се установявало такова. По делото не се спорело, че С. бил изпълнявал задълженията си при специфични условия и рискове за живота и здравето-йонизираща среда. Същото било признато от Главна Дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“ при МВР [населено място] с отговора на исковата молба. Доказателство за същото била и приетата по делото длъжностна характеристика на В. Н. С., сочеща задължителен профилактичен медицински преглед за работа в йонизираща среда, поради което и въззивният съд приемал, че С. имал право на намалено работно време. Следвало да се посочи, че в разпоредбата на чл. 4 от Наредбите по чл. 187, ал. 10 от ЗМВР, които били идентични като текст във всички наредби, приемани на това основание през процесния период, било посочено, че за държавните служители, които изпълняват служебните си задължения при специфични условия и рискове за живота и здравето, се установява намалено работно време в съответствие с Наредбата за определяне на видовете работи, за които се установява намалено работно време, приета с ПМС № 267 от 2005 година (ДВ, бр. 103/2005 година). Разпоредбата на чл. 3, т .9 от последната изрично посочвала, че на 7 часов работен ден имали право служителите, работещи в среда на йонизиращи лъчения. Въззивният съд приемал, че в случая по отношение на продължителността на намаленото работно време на В. Н. С. приложение следвало да намери Наредбата за определяне на видовете работи, за които се установява намалено работно време, приета с ПМС № 267 от 2005 година, т. е. съдът приемал, че намаленото работно време на С. било 7 часов работен ден. С посочената Наредбата съгласно чл. 1 от същата се определяли видовете работи, извършвани при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не можели да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки, но намаляването на продължителността на работното време водело до ограничаване на рисковете за здравето на работниците и служителите. Посочването на работата в йонизираща среда като такава, при която ограничаването на работното време водело до ограничаване на рисковете за здравето обосновавало извод, че независимо от характера на правоотношението, по което се изпълнявали функциите, отработените часове се отразявали на риска за здравето. Нямало основание за работещите по служебно правоотношение да не се приложели нормите, които били приложими за работещите по трудово правоотношение. За този извод въззивният съд съобразявал, че животът и здравето били висше благо, спрямо което българският законодател последователно провеждал засилена защита. В подкрепа на извода на въззивният съд било и че приложението на Наредбата за определяне на видовете работи, за които се установява намалено работно време, приета с ПМС № 267 от 2005 година и за служебните правоотношения на служители в ЗМВР било възприето и с Наредбите, издадени на основание на чл. 187, ал. 10 от ЗМВР, съгласно чл. 4 от същите. Съставът на Софийски градски съд приемал, че законовата делегация по чл. 187, ал. 10 от ЗМВР не включвала възможност Министърът на вътрешните работи с Наредба да определи часовете на намаленото работно време и да увеличи същото с един час. Разпоредбата на чл. 187, ал. 10 от ЗМВР делегирала на Министъра на вътрешните работи правото да определи редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките. Тази разпоредба обаче не делегирала на министъра на вътрешните работи да определи часовете на работното време-нито нормалното, нито намаленото такова. Въззивният съд приемал, че разпоредбата на чл. 4, ал. 4 от Наредбите, издадени на основание на чл. 187, ал. 10 от ЗМВР, била извън законовата делегация по чл. 187, ал. 10 от ЗМВР, поради което и същата не можела да намери приложение. Затова въззивният съд приемал, че министърът на вътрешните работи не бил разполагал с право да определи работното време на В. Н. С. да било с 1 час над намаленото такова, тоест 8 часов работен ден. Следвало да се посочи, че разпоредбите на чл. 137 и на чл. 142 от КТ също не допускали работодателят да променя продължителността на намаленото работно време. Разпоредбата на чл. 142, ал. 4 от КТ допускала работодателят при организацията на работното време да увеличи с до 1 час смените при намалено работно време, но не и самото работно време. Така при работа на смени същите можели да са над намаленото време, но при сумарното отчитане на работното време същото се определяло съобразно намаления работен ден от 7 часа и горницата се отчитала като извънреден труд. Затова въззивният съд приемал, че В. Н. С. бил имал право на намалено работно време от 7 часов работен ден и при такава продължителност на работния ден следвало да се определи дали положеният от него труд бил извънреден или не. Съставът на Софийски градски съд приемал, че от заключението на вещото лице по делото било установено, че за процесния период В. Н. С. работел на 24-часови смени, изчислявало се сумирано на три месеца, отработил бил за периода от 01.04.2014 година до 30.12.2020 година 10 947.00 часа, начислени били възнаграждения за извънреден труд от общо 885.27 лева за 135.00 часа и това съответствало на правилата при 8 часов работен ден, но тези часове при преизчислени при 7 часов работен ден били 9483.25 часа редовно работно време и 1354.75 часа били извънреден труд, а дължимото възнаграждение за последните при съобразяване на увеличението от 50 % било в размер на 9302.41 лева. По съображения съставът на Софийски градски съд приемал, че по делото било установено валидно възникнало вземане на В. Н. С. към Главна Дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“ при МВР [населено място] за заплащане на сумата от 9302.41 лева, представляващи възнаграждение за извънреден труд. По делото не било установено погасяване на това задължение поради което искът за заплащане на извънредния труд бил основателен. С оглед на това и поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението на последния по този иск следвало да се потвърди, но за периода от 01.04.2014 година до 30.06.2014 година следвало да се посочи, че правната квалификация на иска била по чл. 211, ал. 6, във връзка с ал. 5 от ЗМВР (отм.). С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Главна Дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“ при МВР [населено място] е поискала въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това следва ли да се прилага чл. 3, т. 9 от Наредбата за определяне на видовете работи, за които се установява намалено работно време и по отношение на служителите на МВР, които полагат труд по 24 часови смени, при сумирано изчисляване на работното време и които извършват постоянна работа в среда с йонизиращо лъчение? и за това следва ли да се прилагат разпоредбите на КТ по отношение на служители назначени по ЗМВР само в случай, че закона изрично препраща към тях и не следва да се прилагат по аналогия? По отношение на втория от въпросите не е обоснована конкретна връзка с приетото от състава на Софийски градски съд с обжалваното решение, а наред с това не е обосновано и защо произнасянето на касационната инстанция по този въпрос би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно дадените в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС задължение на касатора е да формулира както правен въпрос, който да послужи като основание за допускане на касационното обжалване, така и да обоснове приложното поле на някое от предвидените в закона-чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК допълнителни основания за допускане на обжалването. Неизпълнението на тези задължения е достатъчно основание касационното обжалване да не бъде допускано, но освен това следва да бъде посочено, че въззивният съд не е приемал пряко приложение на разпоредби на КТ по отношение на назначени по реда на ЗМВР държавни служители. Наистина Наредбата за определяне на видовете работи, за които се установява намалено работно време е приета въз основа на уредена в КТ делегация за това, но въззивният е посочил, че тя е приложима въз основа на извършеното в разпоредбите на чл. 4 от Наредбите по чл. 187, ал. 10 от ЗМВР препращане, към нея, като наред с това е посочил разпоредби на КТ, но само във връзка с тълкуването на чл. 4, ал. 4 от Наредбите по чл. 187, ал. 10 от ЗМВР. Поради това вторият от поставените от Главна Дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“ при МВР [населено място] в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и въз основа на него не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в оспорваната му част. Това се отнася и до първия от поставените въпроси, тъй като приложното поле на цитираната в него разпоредба се обуславя от предвидените в хипотезата и факти, а не от определения от работодателя начин на полагане на труда и определеното въз основа на него работно време и способ за отчитането на същото. Зависимостта в случая е обратната, а именно работодателят трябва да организира полагането на труда от служителите така, че да се постигне спазването на посочената разпоредба. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 4517/17.08.2023 година на Софийски градски съд, въззивен ІV-Б, състав, постановено по гр. д. № 4819/2022 година, по подадената против него от Главна Дирекция „Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“ при МВР [населено място], касационна жалба с вх. № 88 023/02.10.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение