Определение № 242 от 30.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4351/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България - Бургаска апелативна прокуратура и С. Х. П. срещу решение №.28/18.06.21 по г.д.№.161/21 на АС Бургас - с което, след частична отмяна на решение №.1295/18.11.20 по г.д.№.2253/20 на РС Бургас /изменено в частта за разноските с определение №.62/15.03.21/, Прокуратурата на Република България е осъдена да плати на основание чл.2 ЗОДОВ на С. Х. П. 11000лв. обезщетение за вреди - 10000лв. неимуществени и 1000лв. имуществени, ведно със законната лихва, считано от 15.09.17 до окончателното изплащане, като искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 10000лв. до 20000лв. С.П. обжалва решението в отхвърлителната му част /т.е. за сумата над 10000лв. до 20000лв./, Прокуратурата на РБ - в осъдителната относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10000лв. С. П. оспорва жалбата на Бургаска апелативна прокуратура; последната не взема становище по неговата жалба. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявения иск по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за основателен за сумата 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. За да достигне до този извод е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като ищецът е бил обвинен в извършване на престъпления /по чл.142 ал.2 т.2 вр. с ал.1 вр. с чл.20 НК и чл.144 ал.3 вр. с ал.1 вр. с чл.23 НК/ и впоследствие е бил оправдан с влязла в сила присъда. От фактическа страна е изяснено, че на 23.12.14 /около 02-03 часа/ С.П. е бил арестуван и привлечен като обвиняем за престъпление по чл.142 ал.2 т.2 вр. с ал.1 вр. с чл.20 НК /отвличане и противозаконно лишаване от свобода/, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 7 до 15години; впоследствие срещу него е бил внесен обвинителен акт както за това престъпление, както и за такова по чл.144 ал.3 вр. с ал.1 вр. с чл.23 НК /закана за убийство/; наложена му е била и мярка „парична гаранция“ в размер на 1000лв., изменена в „подписка“ с определение от 12.07.16 по ВНОХД №.79/16 на АС Бургас; с присъда №.19/10.02.16 по нохд №.226/15 на ОС Бургас е бил признат за невинен по повдигнатите обвинения; присъдата е била потвърдена с решение №.101/ 12.07.16 по внохд №.79/16 на ОС Бургас, което не е било обжалвано; вследствие на обвиняването ищецът е търпял неимуществени вреди с голям интензитет, подробно описани въз основа на събраните доказателства. При тези обстоятелства въззивната инстанция е намерила, че всички предпоставки за ангажиране отговорността на държавата за вреди са налице - спрямо ищеца е било повдигнато обвинение за извършено престъпление и впоследствие е бил оправдан, а незаконното обвинение е рефлектирало по неблагоприятен начин върху личната му неимуществени сфера - претърпял е действителни вреди пряк и непосредствен резултат от повдигнатото обвинение. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът се е позовал на постановките на ТР 3/05 по тълк.д.№.3/04, ОСГК, и е отразил, че обезщетението се определя глобално, след преценка на всички релевантни обстоятелства, по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД. Съобразил е продължителността на наказателното производство /една година и седем месеца - т.е. сравнително кратък срок, в който е приключило/, поддържането на обвинението на две съдебни инстанции, тежестта и броя на престъпленията, в извършването на които е бил обвинен ищеца /две – съучастие в отвличане - квалифициран състав по чл.142 ал.2 т.2 и т.3 НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ от 7 до 15г., извършено в реална съвкупност със закана за убийство по чл.144 ал.3 НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 6 години/, възрастта /44г./, чистото му съдебно минало и обстоятелствата, при които е започнало досъдебното производство /със зрелищно за семейството му задържане, извършено около 02-03 часа сутринта, с нахлуване на служителите на органите на реда - облечени в бронежилетки и с маски на лицата - които са му поставили белезници и са го отвели от къщата пред цялото семейство, вкл. децата, причинявайки му силно унижение, срам, накърняване на достойнството му, а отделно от това ищецът е бил с чисто съдебно минало, постоянна работа и адрес и затова задържането е било още по-шокиращо за него/, интензитета на претърпените болки и страдания /понесъл тежко образуването на наказателното производство, чувствал се несправедливо обвинен, преживявал изключително стресово съдебните заседания и извършените спрямо него процесуални действия; заплахата, че ще влезе в затвора за 15г., предизвиквала силен стрес, непрекъснато напрежение, което оказвало влияние на психиката му, отношението към семейството, на възможността да се справя с трудовите задължения – станал сприхав, не искал да обръща внимание на децата си, липсвала му нужната за работата му концентрация и се наложило да бъде заменен; след приключване на процеса се успокоил, но не напълно-бил възстановен на длъжността, вършел си работата, но не както преди – бил по-бавен и не толкова експедитивен/, отражението върху самочувствието и начина му на живот /довело до отчуждаване и дистанциране от околните, дори от съпругата и децата, защото се чувствал унижен и застрашен от наказателната репресия, като това усещане било създадено още при задържането му на 23.08.14 през нощта/. Същевременно съдът е отчел, че производството е приключило в сравнително кратък срок, П. не се ползва с широка известност в обществото, не заема публична длъжност, няма разгласяване чрез средствата за масова информация и не е изгубил работата си – дори напротив, след приключване на процеса трудовият колектив, в който работи, е счел, че следва да му бъде дадена възможност да се възстанови напълно психически и затова са му възложени същите трудови функции, които е заемал преди обвинението. Съзнанието за уронена чест и достойнство са срещнали разбиране от колегите и семейството, липсват данни по делата да са провеждани множество съдебни заседания, които да увеличат интензитета на търпените болки и страдания и цялостната промяна на начина на живот информация за деянието не е разгласявана. При тези обстоятелства е прието, че справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 10000лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по ал.1 и ал.2 на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът Прокуратурата на РБ се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД при определянето на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди /т.3 и т.11 от ТР №.3/05 на ОСГК на ВКС, ППВС №.4/68, т.19 от ТР №.1/01 на ОСГК на ВКС/. Касаторът С.П. се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Формулира следните въпроси, за които твърди, че са разрешение в противоречие с практиката на ВКС /реш.№.88/16.07.18 по г.д.№.4209/17, ІІІ ГО/ и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1.“Може ли въззивният съд да се произнесе извън исканото от ответника в съдебно заседание /а именно – представителят на ПРБ изрично поиска да не се уважава иска за сумата над 20000лв./ - намаляйки присъденото от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди до сумата 10000лв.?“; 2. „Следва ли въззивният съд, при определяне на конкретен размер на обезщетението за неимуществени вреди, за извърши задължителна подробна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства от значене за точното тълкуване на критериите при прилагане на принципа на справедливостта, както и следва ли да обоснове какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по смисъла на чл.52 ЗЗД?“; 3.“Справедливо ли е така присъденото обезщетение предвид изключително високата степен на засягане на правата на ищеца с неправомерно повдигнатото му обвинение, тежестта на същото, както и предвид сочената по-горе практика на ВКС - реш.№.88/16.07.18 по г.д.№.4209/17, ІІІ ГО?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Във връзка с общия за страните въпрос - относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД – следва да се има предвид, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната практика, вкл. т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Такива обстоятелства са личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот, ценностната система; интензитета на емоционалните страдания; колко продължително са били засегнати правата на съответния индивид; разгласа и публичност; причиняване на здравословни увреждания и др.; „справедливостта" изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези /вж.реш. по г.д.№. 5257/15/; размерът на дължимото обезщетение във всички случаи се определя след като се подложат на преценка всички установени обстоятелства, примерно очертани в ППВС №4/68г., без да се отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други и като се съобразяват конкретно засегнатите неимуществени блага и тяхната стойност за увредения. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника; взел е предвид релевантните факти и обстоятелства-в това число с оглед представените доказателства във връзка с тях /подробно е изложил кои от твърдяните факти са установени по делото от приложените писмени доказателства и разпитаните свидетели/ и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с дължимото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /1г. и 7м.-срок, намерен за разумен/, взетата мярка за неотклонение /в това число първоначалното „задържане под стража“ и произтеклите във връзка с обстоятелствата по задържането стрес, ограничения и неудобства (ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното задържане под стража – т.13 ТР №.3/22.04.05 по тълк.д.№.3/04, ОСГК)/, вида и тежестта на обвинението /за две тежки умишлени престъпления/, интензитета на негативните емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката, възрастта, обществения и професионален статус на ищеца, негативното отражение върху личността, достойнството и социалния живот. Същевременно съдът е отчел, че продължителността на производството не е неразумна, ищецът не се ползва с широка известност в обществото, не заема публична длъжност, няма разгласяване чрез средствата за масова информация, не е изгубил работата си – дори напротив, след приключване на процеса трудовият колектив, в който работи, е счел, че следва да му бъде дадена възможност да се възстанови напълно психически и затова са му възложени същите трудови функции, които е заемал преди обвинението, съзнанието за уронена чест и достойнство са срещнали разбиране от колегите и семейството, липсват данни по делата да са провеждани множество съдебни заседания, които да увеличат интензитета на търпените болки и страдания и цялостната промяна на начина на живот - т.е. взети са предвид както обстоятелства, които обосновават присъждане на по-висок размер на обезщетение, така и такива, които водят до намаляването му. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с наличната трайно установена – в това число и цитираната - задължителна практика на ВКС, и не е налице твърдяното от касаторите основание на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляване на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г. Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК - съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление - т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускането до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК-а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Във връзка с останалите поставени от касатора ищец въпроси - №.1 и №.3, следва да се посочи, че същите не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая изведените въпроси не са общи и абстрактни, а конкретни, фактически, свързани с фактите и обстоятелствата по делото. Отговорът на същите може да се даде след разглеждане на спора по същество - едва с акта по същество – решението, след евентуално допускане на касационно обжалване по критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Само за пълнота следва да се посочи, че въззивното производство е образувано по жалба на Прокуратурата на РБ срещу първоинстанционното решение в осъдителната му част – в случая относно уважаването на претенцията за неимуществени вреди до сумата 20000лв. Така подадената жалба е поддържана в хода на цялото производство, в това число в последното съдебно заседание; доколкото във водения за него протокол е вписано изявление на прокурора, че се претендира намаляване на размера на присъденото обезщетение над 20000лв., в същия е отразено и последващото му такова - че представя становище, което поддържа - в което изрично е посочено, че се иска намаляване на размера на присъденото обезщетение от 20000лв.; изявление за оттегляне на жалбата или неподдържането й не е правено. Предвид изложеното произнасянето на въззивния съд е в рамките на търсената защита, респективно не е налице твърдяното процедиране в нарушение на принципа за диспозитивното начало в гражданския процес. От друга страна, цитираната от жалбоподателят практика - реш.№.88/16.07.18 по г.д.№.4209/17, ІІІ ГО, не съставлява такава по сходни случаи /по смисъла на реш.№.830/20.12.10 по г.д.№.1898/09, ІV ГО/ /касае повдигане на четири обвинения, на служител на МВР, в кръга на упражняваната професия, има различна продължителност на производство и на задържането /съответно 6г. и 370 дни/, разгласяване и засилен медиен интерес и т.н./. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Доколкото е релевирано оплакване за очевидна неправилност, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. По изложените съображения ВКС, състав на ІІІ ГО,