Определение № 4325 от 10.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2201/2026 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Б. Т. П., против решение № 136 от 02.02.2026 г. по в. гр. д. № 3198/2025 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено първоинстанционното решение по гр. д. № 14644/2022 г. по описа на Районен съд – Пловдив за отхвърляне на предявения от нея против Н. Г. Д. иск с правно основание чл. 23, ал. 2 СК за признаване правото й на собственост върху 33 424/41 848 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрални регистри на [населено място], с предназначение: жилище, апартамент, с площ от 88.17 кв. м и с адрес: [населено място], [улица], [жилищен адрес] въз основа на частична трансформация на лично имущество. В касационната жалба касаторът излага съображения, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с необсъждане и неправилна преценка на приетите гласни доказателствени средства относно произхода на средствата, предназначението и фактическото предаване на спорните 25 000 лева, вложени в покупката на апартамента. Моли за отмяна на обжалваното решение и пълно уважаване на исковата претенция. Претендира разноски. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с очевидна неправилност на решението на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, изведена чрез доводите в касационната жалба, и със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поставя следните правни въпроси: 1. Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение, с което изключва наличието на трансформация на лично имущество на единия съпруг при придобиването на името на другия, когато не е обсъдил всички доказателства по делото. Поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 249 от 27.12.2011 г. по гр. д. № 1037/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 279 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 529/2009 г. на ВКС, I г. о, и решение № 727 от 23.11.2010 г. по гр. д. № 978/2010 г. на ВКС, IV г. о.; 2. Как следва съдът да извърши преценката на доказателствата при разрешаване на спора за произхода на вложените средства в придобиване на имущество по време на брака. Посочва, че изводите на въззивния съд по този въпрос противоречат на съдебната практика, обективирана в решение № 218 от 01.02.2016 г. по гр. д. № 1872/2016 г. на ВКС, I г. о., и решение № 347 от 15.10.2012 г. по гр. д. № 1071/2011г. на ВКС, IV г. о., и 3. При постановяване на съдебния акт следва ли въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи всички твърдения и възражения на страните и правните изводи на съда по тях, след като обсъди всички доводи на страните и всички релевантни за спора доказателства в тяхната съвкупност. Твърди, че отговорът на този въпрос противоречи на приетото в т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК. Ответникът по касационната жалба Г. Д. С. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал писмен отговор, в който са наведени съображения за липсата на основания за допускането на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на наведените касационния основания. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник въз основа на надлежно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството е образувано по предявена от Б. П. против Г. С. искова молба от 11.10.2022 г., уточнена с молба от 17.10.2022 г., за признаване право на собственост върху 33 424/41 848 ид. ч. от апартамент № 17, с идентификатор *** по КККР на [населено място], от които 25 000/41 848 ид. ч., придобити в изключителна нейна собственост на основание трансформация на лично имущество, а останалите 8 424/41 848 ид. ч. - неин дял от прекратената с развода съпружеска имуществена общност (СИО). За обосноваване на претенцията навежда твърдения, че бракът между страните е сключен на 09.08.2008 г. и е прекратен с развод на 27.01.2022 г. с решение по гр. д. № 427/2022 г. на РС – Пловдив, с което й е предоставено ползването на процесния имот като семейно жилище. Имотът е придобит по време на брака при режим на законова общност въз основа на публична продан, по която на ответника Г. С. е издадено постановление за възлагане от 12.11.2014 г. по изп. дело № 291/2012 г. по описа на ЧСИ А. А. с рег. № * на КЧСИ и с район на действие ОС – Пловдив. Стойността на придобиване на имота е заявена в размер на 41 848 лева, включваща продажната цена от 40 200 лева и такси и местен данък в размер на 1 648 лева. Ищцата поддържа, че сумата от 25 000 лева е нейно лично имущество, получено като дарение от майка ѝ, и е вложена изцяло за плащане на стойността на придобиване на имота по публичната продан, поради което тя е придобила в нейно лично притежание 25 000/41 848 ид. ч. от имота, а останалите 8 424/41 848 ид. ч. след прекратяването с развода на бездяловата съсобственост върху 16 848/41 848 ид. ч. от имота в обикновена дялова съсобственост при равни части за страните (бивши съпрузи). Ответникът Г. С., чрез назначения му особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, а след това чрез упълномощения от него адвокат, е оспорил така предявената искова претенция за преобразуване на лично имущество. Навел е възражения, че имотът е придобит изцяло в режим на СИО при съвместен принос на съпрузите, поради което след развода дяловете им в съсобствеността са равни, и оспорва в имота да са влагани лични средства на ищцата, получени от дарение. С обжалвания съдебен акт е потвърдено първоинстанционното решение от 08.10.2025 г. по гр. д. № 14644/2022 г. на РС - Пловдив, с което е отхвърлен искът на Б. П. за признаване правото на собственост върху 33 424/41 848 ид. ч. от процесния имот на основание частична трансформация на лично имущество. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел предявената претенция с правно основание чл. 23, ал. 2 СК за процесуално допустима. Прието е за установено, че страните са бивши съпрузи, чийто брак - сключен на 09.08.2008 г. и прекратен на 27.01.2022 г. с влязло в сила бракоразводно решение, е бил подчинен на законовия режим на общност. Процесният апартамент е придобит по време на брака в резултат на проведена публична продан, като с постановление за възлагане от 12.11.2014 г. същият е възложен на ответника Г. С., в качеството му на купувач, при внесена за проданта цена от 40 200 лева. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, включително и свидетелски показания, дадени в първоинстанционното производство и приети за допустими съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, въззивният съд е приел за недоказано при условията на пълно и главно доказване, че получените от ищцата Б. П. по дарение парични средства са вложени в придобиването на процесния имот при проведената публична продан. Въззивната инстанция е отбелязала, че от показанията на свидетелите, включително и тези на св. В. Б. (майка на ищцата), се установява, че същата е дарила на дъщеря си сумата от 25 000 лева преди придобиване на жилището. Въз основа на анализа на свидетелските показания и извлечението от банкова сметка на ответника Г. С. обаче съдът е посочил, че не може да се установи нито точният момент на даряването, нито че именно тези парични средства са използвани в плащането на цената по проданта. По делото не се твърди и не е установено плащане в брой на продажната цена или на част от нея, включително с лични средства на ищцата. Съдът е изложил, че невлагането на лични средства от ищцата Б. П. следва и от факта, че остатъкът от продажната цена на имота в размер на 36 200 лева е платен на 11.11.2014 г. по безкасов път от банкова сметка на ответника Г. С. в „Обединена българска банка“ АД. От данните за движението по същата сметка липсват доказателства и за постъпване на сумата от 25 000 лева. Въз основа на тези съображения въззивната инстанция е постановила крайния си акт за отхвърляне на иска за частична трансформация на лично имущество като е потвърдила първоинстанционното решение. Допускането до касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаване на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени специалните предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване и при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна негова неправилност, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното въззивно решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК в частта, с която положителният установителен иск с правно основание чл. 23, ал. 2 СК е отхвърлен за частта над 25 000/41 848 ид. ч. от процесния недвижим имот. Допускането до касационно обжалване е за извършване на проверка за вероятната недопустимост на решението в тази му част с оглед на предмета и обема на заявената искова претенция и определения от съда предмет на спора по иска за частична трансформация на лично имущество. Не са налице поддържаните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК специални предпоставки за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по иска с правно основание чл. 23, ал. 2 СК в останалата обжалвана част (в частта до 25 000/41 848 ид. ч. от имота). Обобщено, формулираните от касатора въпроси се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди и прецени всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по отношение на тях, като въпросите са поставени в контекста на разрешаване на спор по иск за частична трансформация на лично имущество. Така обобщеният въпрос удовлетворява общата, но не и специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Трайно е разбирането в практиката на ВКС, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения като изложи собствени мотиви по отношение на тях. Изложените в обжалваното въззивно решение фактически и правни изводи са направени въз основа на анализ и преценка на събраните доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност, извършени от въззивния съд при съблюдаване на връзките помежду им и следващите се от тях изводи, и при обсъждане на всички относими доводи и възражения на страните. Обсъдени са свидетелските показания, които са посочени за допустими съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, както и събраните писмени доказателства, като въз основа на направените от тях фактически констатации и при съобразяване на наведените от страните доводи и възражения съдът е достигнал до извода за неустановяване на влагането на лични средства на ищцата при придобиването на собствеността върху процесния имот като елемент от фактическия състав на иска по чл. 23, ал. 2 СК. По този начин въззивният съд е изпълнил задълженията, регламентирани в нормите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и разясненията в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС за мотивиране на акта. При обосновката на въпросите си касаторът се позовава на неправилна преценка на доказателствата и крайните изводи на въззивния съд, но не сочи кое конкретно доказателство не е било обсъдено и анализирано и какво е доказателственото му значение за разрешаването на материалноправния спор. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си по селекция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос, имащ значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са правилни. Преценката за законосъобразността им би се извършила в производство по чл. 290 ГПК, след като касационното обжалване бъде допуснато. Отделно от горното, повечето от посочените от касатора решения, с които се извежда противоречие -каквото в случая не е налице, са постановени по различни от формулираните правни въпроси и също не могат да обосноват допускането на въззивното решение до касационна проверка. Така в обобщение следва да се посочи, че несъгласието на касатора с извършената от съда преценка на свидетелските показания и останалите събрани по делото доказателства, както и с констатациите му за обстоятелствата около произхода, предназначението и фактическото използване на процесните 25 000 лева за придобиването на имота, са свързани с обосноваността на съдебното решение и не подлежат на преценка в стадия по допускане на касационното обжалване. За обжалваното въззивно решение в посочената му част не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване, е необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В обжалваното въззивно решение не се констатират такива пороци, които да предпоставят очевидната му неправилност, респ. допускането му до касационно обжалване. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано, каквото се поддържа в изложението към касационната жалба. Наведените от касатора доводи не обосновават наличието на тежък порок, който може да бъде забелязан при самия прочит на мотивите на въззивния акт. При този изход на спора и съобразно недопуснатата до касационно обжалване част на въззивното решение, на представителя на ответника Г. С., направил своевременно искане, следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38 ЗАдв да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 766.94 евро (с левова равностойност 1 500 лева). Искането е допустимо само за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, а не и за предходните. Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда и в случая същият е определен съобразно с фактическата и правна сложност на делото в инстанцията и това, че касационното производство в тази част приключва до предварителната селекция по чл. 288 ГПК, както и предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2024 г. минимален размер за извършената работа. Тъй като обжалваното въззивно решение се допуска до касационен контрол в частта по иска с правно основание чл. 23, ал. 2 СК за частта над 25 000/41 848 ид. ч., касаторът дължи внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 45.15 лева (с равностойност 23.08 евро), на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.