Определение № 50011 от 18.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2909/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. С. М. срещу решение №.62/11.06.20 по г.д.№.70/20 на АС Пловдив - с което е потвърдено решение №.1433/4.02.19 по г.д.№.417/19 на ОС Пловдив за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.439 ал.2 ГПК за признаване за установено, че не дължи суми, за които е образувано изпълнително дело №.20188250400799 на ЧСИ С.Г.. Ответната страна „Юробанк България“АД оспорва жалбата; претендира разноски. С определение №.50156/31.05.23 производството по делото е спряно до приключване на основание чл.292 ГПК на тълк.д.№.2/23 на ОСГТК на ВКС – по което вече е постановено тълкувателно решение /ТР №.2/23 от 04.07.24г./ – поради което на основание чл.230 ал.1 ГПК следва да бъде възобновено служебно. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалвания акт въззивният съд е намерил предявения иск с правно основание чл.439 ал.2 ГПК за неоснователен и е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен. От фактическа страна е изяснено, че на 7.05.12 в полза на праводателя на ответника /“Алфабанк“ клон България/ е била издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за процесните вземания срещу ищеца; същевременно против него е било образувано предходно дело /изп. дело №.702/11 на ЧСИ А.А. – с взискател трето за спора лице/, по което ответникът е бил присъединен взискател /с молба от 24.07.12/; доколкото по молба на длъжника ЧСИ е констатирал, че последното изпълнително действие е било издаване на възлагателно постановление, влязло в сила на 20.02.12, с разпореждане от 22.08.17 той е прекратил производството по делото на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК. От друга страна ответникът, в качеството му на присъединен взискател, е искал през годините предприемане на различни изпълнителни действия по делото. При така установените факти е прието от правна страна, че по заведеното през 2011г. изпълнително дело след постановяване на възлагателното постановление, влязло в сила на 20.02.12г, първоначалният взискател не е инициирал предприемане на изпълнителни действия; такива, обаче, са били инициирани от ответника като присъединен взискател - и всички те са в рамките на двугодишния срок, считано от присъединяването му, респективно от поредното предприето изпълнително действие. При това положение, независимо от бездействието на първоначалния взискател, предприетите поредица от изпълнителни действия от присъединения взискател - всички преди изтичане на срока за перемиране на изпълнителното производство – препятстват настъпването на твърдяната перемпция. Отразено е, че този извод не се променя от факта, че с разпореждането на ЧСИ от 22.08.17 производството по изпълнителното дело е прекратено в хипотеза на чл.433 ал.1 т.8 ГПК, тъй като актът на съдебния изпълнител има само декларативен характер. Изложени са мотиви, че перемпцията не е настъпила, инициираните от ответника като присъединен взискател и предприети от съдебния изпълнител изпълнителни действия следва да бъдат зачетени като валидно извършени, а във връзка с позоваването от ищеца на изтекла в негова полза погасителна давност трябва да бъдат съобразени разясненията, дадени в т.10 от Тълкувателно решение /ТР/ 2/26.06.15 ОСГТК на ВКС, както и предхождащите го такива, предмет на ППВС 3/80, отменено с горепосоченото тълкувателно решение. Съдът е посочил, че съгласно ППВС 3/80 образуването на изпълнителното производство прекъсва давността по отношение на вземанията, предмет на същото, и по време на производството давност не тече. В обратния смисъл е ТР 2/26.06.15 на ОСГТК на ВКС-според което давността в изпълнителното производство се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност – но тя не се спира, и затова е отменено ППВС. Съдът е отразил, че споделя практиката на ВКС по чл.290 ГПК, че отмяната на ППВС с ТР 2/26.06.15 има действие от датата на обявяване на тълкувателното решение, като дадените с него разрешения се прилагат считано от тази дата, вкл. и по висящите производства, и нямат обратно действие. С оглед на горното, доколкото ответникът се е присъединил като взискател по и.д.№.702/11 по описа на ЧСИ А.А., следва да се приеме, че с присъединяването му, станало с молба от 24.07.12, давността по отношение на тези притезания е прекъсната и по време на изпълнителния процес такава не е текла. Това положение е било налице до отмяната на ППВС №.3/80 с ТР, обявено на 26.06.15, като след тази дата трябва да се приеме, че давност тече, но тя се прекъсва със всяко предприето действие по принудително изпълнение, след което започва да тече нова давност. В случая след тази дата са налице данни за предприети изпълнителни действия, годни да прекъснат давността /напр. запор на банкови сметки, наложен на 13.08.15, запор на МПС, собственост на длъжника, наложен на 3.02.17/. След формалното прекратяване на посоченото изпълнително дело ответникът е образувал на 12.11.18 ново такова пред ЧСИ Г. за събиране на същите вземания – поради което е очевидно, че към момента на образуване на това изпълнително производство 5-годишната погасителна давност не е изтекла. С оглед на това вземанията на ответника, обективирани в Заповед за незабавно изпълнение по ч.г.д.№.8963/12 на РС Пловдив, 21с., и изпълнителен лист от 5.07.12, въз основа на който е образувано и.д.№.20188250400799 на ЧСИ С.Г., към момента на образуване на същото не са погасени по давност - и следователно претенцията по чл.439 ГПК е неоснователна. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1.“От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №.3/8.11.80г., извършена с т.10 от ТР 2/26.06.15 по тълк.д.№.2/13 на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“ /реш.№.45/30.03.17 по г.д.№.61273/16, ІV ГО/; 2.“Действия /от категорията на такива, които прекъсват давността по смисъла на т.10 от ТР №.2/26.06.15/, извършени след прекратяване на изпълнителното производство, поради настъпила перемпция, прекъсват ли давността, след като тези действия са обезсилени по право?“ /т.10 ТР 2/26.06.15 по тълк.д.№.2/13, ОСГТК на ВКС/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Практиката по първия въпрос е уеднаквена с ТР 3/20 от 28.03.23, ОСГТК на ВКС, с което е прието, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение №. 2/26.06.15 по тълк.д.№.2/13, ОСГТК на ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла; за тях давността е започнала да тече от 26.06.15, откогато е обявено за загубило сила ППВС №.3/1980г. Възприетото от въззивния съд разрешение е в съответствие, а не в противоречие с така уеднаквената практика. Предвид изложеното, не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Във връзка с втория изведен въпрос практиката отново е уеднаквена - с междувременно постановеното ТР 2/23 от 4.07.24, ОСГТК на ВКС. Съгласно същото перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание и доброволно изпълнение от страна на длъжника липсва, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Като процес, принудителното изпълнение е подчинено на основните начала на гражданския процес и на особени правила, съдържащи се в Част Пета на Гражданския процесуален кодекс, които норми свързано регламентират искането като волеизявление на кредитора - взискател и изпълнителните действия, предприемани единствено от съдебен изпълнител. Тази обвързаност следва да се отчита при тълкуването на чл.116 б.„в” ЗЗД. Хипотезата на чл.116 б.„в“ ЗЗД относно прекъсването на давността в принудителното изпълнение е уредена отделно, тъй като не е идентична с правилата за спиране и отпадане ефекта на прекъсването в исковия процес, предмет на уредба единствено в чл.116 б.„б“ ЗЗД. Прекратяването на делото на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл.116 б.„в“ ЗЗД, не следва да се приравнява с прекратяване на дело, заведено по иск пред съд и следва да се отличава от обективна невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липсата на имуществени права на длъжника - чл. 433, ал.1 т.5 ГПК. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл.433 ал. 1 т.8 ГПК е в друго - взискателят губи възможност да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело, губи наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи. Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие - задължението за действие е на съдебния изпълнител. Затова и крайният извод по изведения от касатора въпрос, възприет в тълкувателното решение, е, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Приетото от въззивния съд не е в противоречие с постановките на тълкувателното решение. При това положение не е налице твърдяното отклонение от практика на ВКС, респективно основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ответната страна се дължат 8590,26лв. разноски за платен адвокатски хонорар на основание чл.78 ал.3 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,