Определение № 107 от 23.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4296/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ш. Ш. Т. и Ш. Ш. Т. срещу въззивно решение № 200 от 01.06.2021 г., постановено по в. гр. д. № 1049/2020 г. на Благоевградския окръжен съд, с оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 1461 от 26.03.2020 г. по гр. д.№ 1425/2018 г. на Разложкия районен съд, с което по предявените от К. Р. Т. против касаторите искове с правна квалификация чл.108 и чл. 109 ЗС е признато за установено, че ищцата е собственик на 5,28 кв. м от УПИ * в кв. 7 по плана на [населено място], [община], област Б., целият с площ от 600 кв. м, разположени в източната част на имота, на границата с имота на ответниците УПИ * в кв. 7, отразени на скица от заключението на СТЕ (л. 103 от първоинстанционното производство), и касаторите са осъдени да ѝ предадат владението върху гореописаната реална част от имота, както и да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищцата да ползва собствения си имот, като премахнат изградения в него бетонен фундамент за ограда с дължина 22 м по цялата дължина от юг на север, широчина 0,68 м и дълбочина 0,50 м, възстановят отнетата 4,18 куб.м пръст и съществувалата ограда между двата имота. От събраните по делото доказателства /писмени, гласни и съдебно-техническа експертиза/ е установено, че ищцата в първоинстанционното производство К. Р. Т. е собственик на УПИ *, с площ от 600 кв. м, а ответниците Ш. Ш. Т. и Ш. Ш. Т. притежават съседния УПИ *, с площ от 900 кв. м. В началото на м. декември 2018 г. същите са завзели без основание част от имота на ищцата с площ от 5,28 кв.м, като са направили изкоп по цялата регулационна линия между двата имота с дължина 22 м и са отлели бетон за изграждане на ограда. Изкопът навлиза в имота на ищцата между 0,14 м и 0,34 м, а изкопаната пръст е в обем на 4,18 куб. м. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че спорната площ е собственост на ищцата и се владее от ответниците без основание, както и че същите са осъществили неоснователно въздействие върху правото ѝ на собственост и са осуетили възможността да ползва процесната част от имота си, респ. че предявените искове по чл. 108 и чл.109 ЗС са основателни. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. В производството по чл. 53, ал. 2 ЗКИР подлежи ли на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулация по тях, което би могло да обуслови трансформирането на регулационните граници в имотни, и следва ли да се извърши преценка и с оглед на какви обстоятелства, дали кадастралната карта отразява вярно границите на имота, какъв е предметът на доказване в това производство и какво е необходимо да установи предявилото иска лице за доказване на активната си материалноправна легитимация; 2. Докъде се простира служебното начало при разпределение на доказателствената тежест, допускане на доказателства и даване на указания от съда при въззивното разглеждане на делото; при констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да даде указания за ангажиране на доказателства; 3. Може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти, и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест; 4. Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционният не е посочил като нуждаещи се от доказване, без да изготви нов доклад. Релевират се и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответната страна по жалбата К. Р. Т. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Според диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09 г., ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставеният от касаторите първи въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, тъй като е формулиран според техните твърдения и не кореспондира на посочените по-горе съображения на въззивния съд за уважаването на предявените искове. Въпросът е доразвит с доводи, които нямат никакво отношение към обжалваното решение, тъй като същите се отнасят до предпоставките за уважаване на иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, какъвто по настоящото дело не е предявен и не е разгледан от съда. Вторият въпрос и свързаните с него следващи два въпроса също не съответстват на данните по делото и не са решени в противоречие с т. 2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените с това тълкувателно решение задължителни разяснения, при допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, въззивният съд не следи служебно /чл. 269, изр. 2 ГПК/, а единствено при позоваване на такива от страната във въззивната жалба или в отговора, като в тази хипотеза въззивният съд дължи даване на указания на страните за възможността за посочване на относими към делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, но не извършва нов доклад по смисъла и съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В случая обаче във въззивната жалба конкретни оплаквания във връзка с доклада по делото не са правени и такива не са констатирани от въззивния съд /касаторите не са подали отговор на исковата молба и не са направили възражения по доклада и пред първата инстанция/, а направеното в нея искане за назначаване на тричленна съдебно-техническа експертиза е оставено без уважение по съображения, че първоинстанционният съд правилно е определил правната квалификация на предявените искове и е разпределил доказателствената тежест, респ. че липсват предпоставките за събиране на нови доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК. Касаторите не се позовават на противоречие на въззивното решение с актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на европейския съюз, нито са изложили доводи за обосноваване значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването ѝ, съгласно дадените в т. 4 на посоченото тълкувателно решение задължителни разяснения, които предпоставки в случая липсват. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито касаторите са навели конкретни доводи в тази насока. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от тях евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответната страна сумата 1200 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция за изготвения отговор на жалбата. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,