Определение № 60385 от 01.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2550/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 21050/22.04.2021 г., подадена от М. А. Б., чрез адвокат С. Ч., срещу решение № 21042 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 3/2021 г. на Окръжен съд – Кърджали, с което е потвърдено решение № 90 от 12.10.2020 г. по гр. д. № 75/2020 г. на Районен съд – Ардино в частта, с която съдът е осъдил М. А. Б. да отстъпи собствеността и предаде владението на М. Т. К. и Р. Х. К. на част от недвижим имот УПИ по РП на [населено място], [община], а именно: 13.04 кв. м, от които 5.08 кв. м по цялата югоизточна регулационна граница между УПИ и УПИ по РП на [населено място], [община], която е с дължина 18 м и с ширина 0.28 м, както и 8 кв. м от имота на ищците, в границата между двата имота, където няма материализирана такава, а именно: североизток - улична регулация, северозапад - югоизточна фасадна стена на масивна сграда в имота на ищците, югозапад - двор на ответника, югоизток - триетажна масивна сграда в имота на ответника, или частта от имот УПИ , собственост на ищците, противоправно завзета от ответника в УПИ ** по РП на [населено място], [община].

Въззивният съд е посочил, че първоинстанционното производство е образувано по предявен ревандикационен иск с правно основание чл. 108 ЗС. Ищците твърдят, че ответникът неправомерно владее и ползва част от техния поземлен имот в размер на 30 кв. м на югоизточната граница на имота. Ответникът М. А. Б. оспорва иска, като сочи, че е придобил както своя имот, така и спорната част чрез покупко-продажба и давност.

Съдът е приел, че от представените по делото строително разрешение № 276/7.08.1986 г., протокол за определяне на строителна линия и ниво № 176/7.08.1986 г., скица изх. № 188/15.09.2016 г., удостоверение за граждански брак от 3.02.1979 г., удостоверение за идентичност на лице с различни имена изх. № 1170/5.07.2020 г., издадено от Община Ардино и удостоверение за идентичност на лице с различни имена изх. № 150/2.07.2019 г., издадено от кметство [населено място], [община], се установява, че ищците са вписани в разписния лист към плана на [населено място], утвърден със заповед № 2361/23.11.1971 г., като собственици на УПИ *, с кадастрален № *, кв. 20, при граници: изток - УПИ , запад - УПИ , север - улица и юг - УПИ **, *. В скицата е отразено, че имотът е с приложена регулация.

Същевременно от удостоверение изх. № 1972.ДС-01-2186-1/ 14.05.2019 г. на областния управител на област Кърджали и удостоверение № 2477/26.06.2019 г. на Община Ардино е видно, че поземленият имот на ищците и построените в същия сгради не са държавна собственост.

По делото са представени като доказателства геодезическо заснемане на съществуваща подпорна стена на границата между имоти в кв. 20 - УПИ * и УПИ * по регулационния план на [населено място], общ. А., изготвено от „Бонима“ ЕООД - гр. Смолян, както и техническо описание на земя и сгради в УПИ * по плана на [населено място], общ. А..

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 8/23.01.2014 г., том I, peг. № 102, дело № 8/2014 г. А. Г. Б. и А. Р. Б. са продали на М. А. Б. недвижим имот, представляващ УПИ *, с кадастрален № * от кв. 20, с площ от 989 кв. м по ПУП на [населено място], общ. А., ведно с построените в него двуетажна масивна жилищна сграда с висок приземен етаж, с обща РЗП от 287 кв. м, и двуетажна стопанска сграда - обор с плевня, с РЗП от 102 кв. м, при граници на имота: изток - УПИ **, *, запад - УПИ **, * и УПИ **, север - улица и юг - улица.

Съгласно скица изх. № 03/07.01.2014 г., издадена от Община Ардино, УПИ *, с кадастрален № * от кв. 20, при граници изток - УПИ **, *, запад - УПИ **, * и УПИ ** и север - улица, по плана на [населено място], общ. А. е записан в разписния лист на А. Г. Б..

Разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели С. А. А. и А. И. К. посочват, че границата между имотите на страните била една пътечка, като М. Б. излял бетон и навлязъл малко в имота на ищците.

Свидетелите А. Г. Б. и Ф. Г. Т. сочат, че между двата имота имало изградена бетонна ограда отпреди тридесетина години и това била границата.

Въззивният съд е кредитирал изцяло заключението от назначената по делото съдебно-техническа експертиза, както и устните пояснения на вещото лице, от които се установява, че площта на УПИ *, с кадастрален № *, кв. 20, е 670 кв. м; имотът е с приложена регулация, като имотните граници съвпадат с регулационните линии; УПИ *, с кадастрален № * от кв. 20, е с площ 989 кв. м. Според приложеното геодезическо заснемане има навлизане в имота на ищците от страна на ответника, което се обосновава от вещото лице с обстоятелството, че югоизточната регулационна граница на имота на ищците се намира на разстояние 0.28 м от подпорната стена, построена в имота на ищците. Освен това част от имота на ищците, в която няма материализирана граница, с граници: североизток - улична регулация, северозапад - югоизточна фасадна стена на масивна сграда в имота на ищците, югозапад - двор на ответника и югоизток - триетажна масивна жилищна сграда в имота на ответника, с площ по графично замерване от 8 кв. м, се ползва от М. Б.. От приложеното геодезическо заснемане вещото лице установява, че съществуващата подпорна стена между УПИ и УПИ , кв. 20 е изградена в УПИ ; дървената колона на подпорната стена е на разстояние 0.40 м от дворищната регулация в УПИ . След оглед на място и предвид геодезическото заснемане, вещото лице установява завзета част от имота на ищците, отразена в оранжев цвят в скицата на стр. 8 от заключението. Вещото лице посочва също, че при оглед на място, съпоставено с геодезическото заснемане, югоизточната граница в частта между дървената колона, поставена върху оградата, и улицата не е материализирана. На място е изпълнена бетонова площадка върху терена между улицата, сградата отбелязана със символа „3МЖ“ в имота на ответника. На уличната регулация върху бетонната площадка от ответника е монтирана метална ажурна двукрила входна врата, заемаща цялата широчина на площадката. Не е наличен друг картен материал, освен одобрения регулационен план със заповед № 2361/23.11.1971 г., откъдето да може да се направи извод за наличие на стари реални граници, както и регулационни граници, различни от тези, отразени в одобрения регулационен план. Няма предшестващи и последващи кадастрални и регулационни планове. В скицата на стр. 8 от заключението на вещото лице е отбелязано с оранжев цвят частта от имота на ищците, завзета от ответника. Същата обхваща цялата дължина на югоизточната граница с площ от 13.94 кв. м. Между двата имота, с кадастрален № * и кадастрален № *, към настоящия момент е налице частично трайна материализирана граница, като представлява по данни от геодезическото заснемане: североизточна и югоизточна граница - от пресечната точка на югоизточната и североизточната граница на имота на ищците до масивната сграда в имота на ищеца е изпълнена ограда, състояща се от основа - плътна част бетонова стена с височина от 1 м до 1.4 м, широчина 0.25 м, дължина 21 м. Над плътната част е монтирана ажурна ограда от телена мрежа с височина 0.75 м, закрепена на метални тръбни колонки с височина 0.75 м и външен диаметър 3.5 мм, с междуосие 1.50 м. Няма данни кога е построена оградата. Вещото лице не е установило промяна в регулационния план в частта относно имотната граница между двата имота.

Въз основа на така изложеното Окръжен съд – Кърджали е намерил предявения иск за основателен и доказан, а решението на първоинстанционния съд – за правилно. Изложил е, че М. К. и Р. К. установяват правото си на собственост с представените по делото: протокол за определяне на строителна линия и ниво № 176 от 7.08.1986 г. и скица изх. № 188/15.09.2016 г., от които е видно, че ищците са вписани в разписния лист към плана на [населено място], утвърден със заповед № 2361/23.11.1971 г., като собственици на УПИ *, с кадастрален № *, кв. 20, при граници: изток - УПИ , запад - УПИ , север - улица и юг - УПИ **, *. Позовал се е и на свидетелските показания, които не поставят под съмнение заявеното от ищците право на собственост, което не се оспорва и от ответника.

Въззивният съд е приел и че М. Б. владее част от имота на М. К. и Р. К. без правно основание, като същият не е придобил собствеността на някое правно основание. Визирал е, че съгласно заключението на вещото лице площта на УПИ *, с кадастрален № *, кв. 20, е 670 кв. м, имотът е с приложена регулация, като имотните граници съвпадат с регулационните линии. УПИ *, с кадастрален № * от кв. 20, е с площ 989 кв. м. Според приложеното геодезическо заснемане има навлизане в имота на ищците от страна на ответника. След оглед на място и предвид геодезическото заснемане, вещото лице е установило завзета част от имота на ищците, отразена в оранжев цвят в скицата на стр. 8 от заключението, което е общо в размер на 13.04 кв. м.

Съдът е намерил за неоснователни доводите на М. Б., изложени във въззивната му жалба, че той е придобил правото на собственост върху процесния имот на основание давностно владение. Въззивният съдебен състав е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 1 ЗУТ, респ. чл. 59, ал. 1 ЗТСУ (отм.), реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери на поземлените имоти. В случая процесните имоти са с приложена улична регулация като регулационните линии съвпадат с имотните граници. Завладяната от Б. част от имота на ищците не отговаря на минималните размери по чл. 19 ЗУТ, поради което не може да бъде придобита по давност.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, на първо място, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението на М. Б. във въззивната му жалба, че първоинстанционното решение е недопустимо, поради неиндивидуализиране на претендираната реална част от имот (къде точно спорната част е ситуирана, с точно описание на площта и границите й). В този смисъл жалбоподателят счита исковата молба за нередовна.

На второ място, М. Б. намира, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС. Окръжен съд – Кърджали е споделил изводите на районния съд, като не е изложил собствени мотиви, с които да обоснове изводите си по съществото на спора, като тази му дейност е в противоречие с: решение № 191/25.07.2013 г. по гр. д. № 63/2013 г. на ВКС, решение № 990/24.03.2010 г. по гр. д. № 47/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 346/25.11.2011 г. по гр. д. № 1387/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 415/25.01.2012 г. по гр. д. № 1332/2010 г. на ВКС. Съгласно цитираната съдебна практика, при произнасяне по първоинстанционното решение, въззивният съд мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, като следва да изготви собствени мотиви, с които обосновава изводите си по съществото на спора. Жалбоподателят твърди, че в случая има споделяне на изводи на първата инстанция, но няма собствени мотиви, изготвени от въззивната инстанция. На трето място, в изложението се твърди, че в противоречие с решение № 136/17.10.2019 г. по т. д. № 2673/2018 г. на ВКС въззивният съд, в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес - произнасяйки се по невъведени в процеса възражения, е излязъл извън рамките на законовите си правомощия, като е потвърдил първоинстанционното решение и е уважил предявения иск на незаявени с въззивната жалба основания за неправилност на решението. На четвърто място, жалбоподателят се позовава на противоречие на атакуваното от него решение с решение № 91/4.04.2019 г. по гр. д. № 3595/2018 г. на ВКС, като излага, че Окръжен съд – Кърджали не е съобразил установеното в решението на ВКС, че задължение на въззивния съд е да отстрани посочените във въззивната жалба съществени нарушения на съдопроизводствените правила, допуснати от първоинстанционния съд във връзка с доклада по делото. Сочи, че въззивният съд, в противоречие с това решение, не е съобразил възражението във въззивната жалба, че докладът на Районен съд - Ардино не е пълен с оглед изискванията на чл. 146, ал. 1 ГПК, т. 1, 2 и 5, както и ал. 2 и ал. 3 ГПК, и не е надградил действията на първостепенния съд. По-конкретно, въззивният съд е следвало да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснати да се извършат в първата инстанция поради непълнота и неточност на доклада, относно въведеното възражение за злоупотреба с право.

На пето място, жалбоподателят сочи, че решението на Окръжен съд – Кърджали е постановено в противоречие е т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

На шесто място в изложението е визирано противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 21/4.02.2011 г. по гр. д. № 1327/2009 г., решение № 798/16.11.2010 г. по гр. д. № 3303/2008 г., І г. о., решение № 21/4.02.2011 г. по гр. д. № 1327/2009 г., решение № 24/2.03.2018 г. по гр. д. № 1369/2017 г., II г. о., в която е дадено разрешение, че съобразно разпределената между страните доказателствена тежест по иска за ревандикация, в тежест на ищеца е да установи юридическите факти, от които произтича правният му интерес, а именно, че е установил и поддържа посоченото от него фактическо състояние - владение върху процесния имот; че притежава заявените собственически права върху процесния недвижим имот на посочените в исковата молба правни основания, респ. че може да придобие такива след като отрече правата на ответника, като съобразно правилото на чл. 154 ГПК страната, която оспорва правата на предявилото иска лице, позовавайки се на свои собствени права или навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, носи по правилата на посочената разпоредба тежестта да докаже пълно и главно осъществяването на основанието, на което твърди, че е придобила спорното право, респ. наличието на пречки за осъществяване придобивното основание на ищеца, т. е. да докаже правоизключващите или правопогасяващите си възражения.

На последно място, жалбоподателят отново се позовава на нередовност на исковата молба, предвид неиндивидуализиране на спорната реална част от имот, като визира противоречие с р ешение № 70/14.06.2018 г. по гр. д. № 2741/2017 г. на ВКС и решение № 75/16.07.2015 г. по гр. д. № 6599/2014 г., IІ г. о.

От ответниците по касационната жалба е депозиран отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая в изложението към касационната жалба не е формулиран нито един въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и съгласно изискванията на визираното по-горе тълкувателно решение, а са изложени оплаквания за извършени от въззивния съд нарушения на процесуалния закон и е посочена съдебна практика, на която, по становище на жалбоподателя, съдопроизводствените действия на Окръжен съд – Кърджали противоречат.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо.

Конкретно, по наведения довод за постановяване на решение по нередовна искова молба, съдът намира, че спорният имот (реална част от УПИ) е бил недвусмислено конкретизиран още с исковата молба чрез посочване на площта и разположението му и чрез позоваването на приложеното геодезическо заснемане в мащаб 1:1000, в което претендираната част е отразена. Така направената индивидуализация не противоречи и на възприетото в цитираната от жалбоподателя практика на ВКС, като в решение № 70/14.06.2018 г. по гр. д. № 2741/2017 г., ІІ г. о. изрично е визирано, че индивидуализицията на реалната част от недвижим имот може да бъде извършена както чрез посочване на местоположението й чрез граници и площ, така и чрез скици, приложени към исковата молба, отразяващи графично застъпването на имоти, нанесени в планове или карти с приблизително посочване на площта; в случаите, в които спорната реална част е индивидуализирана със скица, вкл. и по заключение на вещо лице, изслушано по друго дело, а площта й е установена от експертно заключение по делото, исковата молба е редовна.

В тази връзка настоящият съд съобразява и че самият ответник по исковата молба нито веднъж в първоинстанционното производство не е възразил, че предметът на спора е неясен.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответниците по касационната жалба имат право на 500 лв. разноски за адвокат, направени в производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,