Определение № 963 от 12.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1357/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по жалбата на [фирма], [населено място], срещу решение № 6457 от 05.10.2012г. по гр.д. № 8006/2011г. на Софийски градски съд, II Г състав, с което е отменено изцяло решение № I-043-106 от 28.04.2011г. по гр.д. № 27967/2010г. на Софийски районен съд и са отхвърлени предявените от касатора искове с правно основание по чл.92 ЗЗД за сумата от 75 200 лева-левовата равностойност на 40 000 щ.д. и по чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД вр. чл.82 ЗЗД за сумата от 130 383 лева- обезщетение за вреди над размера на неустойката. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Ответниците по жалбата, считат, че не са налице основанията за допускане на касационния контрол, съответно подържат, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че претенциите да заплащане на неустойка по предварителния договор са неоснователни, тъй като договорът е прекратен едностранно от „учредителите- съсобственици” на 22.03.2004г. с писмо от тяхна страна, в което са заявили, че след като повече от година не са предприети действия по изпълнение на предварителния договор от [фирма] се преоценя инвестиционното намерение и се прекратява предварителния договор при условията на чл.268, ал.1 ЗЗД. Посочено е, че няма обратна кореспонденция, нито възражения от страна на „изпълнителя-приобретател” след получаване на писмото, от което е изведено наличието на съгласие с волята на учредителите. От факта на прекратяването на предварителния договор е направен извод за недължимост на неустойка за неизпълнение на договорните клаузи по чл.27 и чл.28 от предварителния договор. Според решаващият състав, изпълнителят не е ангажирал доказателства за изпълнение на задълженията си по чл.37 от предварителния договор- че е изготвил и представил одобрен идеен проект на сградата преди волеизявлението за прекратяване на договора. В тази насока въззивната инстанция се е позовала на факта, че проектът, представен по делото и съгласуван със съсобствениците не е изготвен по поръчка на ищеца, на друго дружество- [фирма], докато проектът на ищеца е върнат от Дирекцията на АГ при СО с писмо от 12.08.2005г. като неподписан от страна на собствениците. Въз основа на обстоятелството, че няма изготвен и одобрен идеен проект на сградата е изведено, че не се дължи от ответниците по исковете учредяване на право на строеж и прехвърляне на 683/854 ид.части, съответно договорените неустойки за неизпълнение на тези задължения. Изложени са съображения, че при разваляне на договора, поради неизпълнение по вина на ищцовата страна, каквото е налице, може да се търси обезщетение по чл.82 ЗЗД само за вредите от развалянето „последица от засягането на негативния интерес на ищеца- чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД. Само, ако предварителния договор не е развален и има сключен окончателен договор и след изпълнение на задълженията си по договора приобретателят може да иска обезщетение за вредите, претърпени от неизпълнението. След като не се твърди от ищцовата страна, че е изпълнила задължението си да построи сградата, то искът по чл.82 ЗЗД е неоснователен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се сочи, че обусловилият изхода на делото материалноправен и процесуалноправен въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото- чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като първият въпрос е разрешаван и в противоречиво от съдилищата- чл.280, ал.1 т.2 ГПК, са въпроса относно прекратяване на двустранен възмезден договор и за допустимостта въззивният съд да се произнася по доводи, неизложени във възивната жалба. Невярно е твърдението на жалбоподателя, че във въззивната жалба липсва позоваване на прекратяване / разваляне на предварителния договор, което само по себе си е основание за недопускане на касационния контрол по поставения втори формулиран въпрос за произнасяне на въззивната инстанция по ненаведени в жалбата доводи. Първият въпрос относно прекратяването на двустранен договор е обусловил изхода на спора, тъй като въззивната инстанция е извела неоснователността на исковете по чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.82 ЗЗД именно от отпадането на облигационната връзка между страните, възниквала въз основа на сключения предварителен договор, поради което по отношение на този въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Въз основа на представения с жалбата съдебен акт не се доказва наличието на първото релевирано от него допълнително основание - по чл.280, ал.1 т.2 от ГПК. В решение от 28.02.2012г. на СГС по гр.д. № 15628/2011г., е разрешен въпросът дали е налице прекратяване на договор, поради обективна невъзможност за изпълнение, като са изложени аргументи относно начина на прекратяването му при наличие на стопанска непоносимост, каквато хипотеза не е разглеждана в атакувания съдебен акт. Липсата на идентичност на въпросите, разрешени с двата акта, води до недоказаност на предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Налице е, обаче, второто посочено от жалбоподателя допълнително основание за касационно обжалване - по чл.280, ал.1, т.3 от ТЗ, тъй като точното прилагане на закона и развитие на правото формират основание за допускане на касационно обжалване, което е налице, когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е и настоящият случай. Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроса за прекратяване на двустранен договор, конкретизиран от настоящия състав, съобразно т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 4081,66 лева. Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд