Определение № 4340 от 01.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5294/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Е. Д. Д., чрез адвокат Е. Н., срещу въззивно решение № 195 от 31.05.2023 г., постановено от Русенския окръжен съд по в.гр.д. № 76/2023 г. „в частта, с която М. И. И. е осъдена да му заплати сумата над 4 000 лв. - за разликата до 25 000 лв., получена на неосъществено основание.“ С въззивното решение всъщност М. И. е осъдена да заплати на Е. Д. сумата от 4000 лв., като първоинстанционното решение е обезсилено в частта за сумата над 4000 лв. до 25 000 лв. като недопустимо, постановено извън предмета на въззивното производство. По-нататък в касационната жалба е посочено, че въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалата обжалвана част. С нея са отхвърлени всички други обективно съединени искове на Е. Д. против М. И.. Те всички са граждански, облигационни и с цена под 5000 лв. След така изложеното, касаторът посочил, че въззивното решение е необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и очевидно неправилно. Следва изложение на фактите и правни изводи, т.е. становище по съществото на спора, предложено от касатора. Петитумът на касационната жалба е да се допусне до касационно обжалване въззивно решение № 195/31.05.2023 г. по въззивно гр.д. № 76/2023 г. на ОС Русе. При така изготвената жалба, а и от съдържанието на изложението, следва, че предмет на касационно обжалване е въззивното решение в неговата цялост: С него частично предявените исковете на Е. Д. против М. И. са отхвърлени за сумата от 500 лв. – погасена договорна лихва и застрахователни премии по договор от 13.12.2017 г.; 150 лв. за такси ангажимент по същия договор; 500 лв. погасена договорна лихва и застрахователни премии по договор от 19.07.2017 г., 100 лв. такса ангажимент по същия договор; обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горните суми, считано от 07.05.2019 г.; 3750 лв. обезщетение за направени подобрения в недвижим имот, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.05.2019 г. М. И. е осъдена да заплати на Е. Д. 4000 лв., дадени на неосъществено основание, като първоинстанционното решение на РС – Русе е обезсилено за сумата над 4000 лв. до присъдената от 25 000 лв. като недопустимо. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо от ГПК, въззивното решение, с което исковете на Д. са отхвърлени, като изключени от касационен контрол, е влязло в сила. Касационната жалба, подадена в тази й част няма присъщите й суспензивен и деволутивен ефект спрямо влязлото в сила въззивно решение и не поддържа във висящност производството по материалноправния спор. Решението, с което е уважен искът на Д. за сумата от 4000 лв. е в негов интерес и подадената в тази й част касационна жалба, поради това, се явява също недопустима. Тя е такава още и защото сумата от 25 000 лв., записана в диспозитива на първоинстанционното решение представлява сбор от две отделни претенции, заявени срещу различни ответници. С исковата молба ищецът твърди, че е предал обща сума от 25 000 лв. – 4000 лв. на ответника М. И. и 21 000 лв. на ответника И. И. И., и така е потърсил сумите поотделно от всеки от двамата ответници, с които те са се обогатили. Следователно касационната жалба срещу въззивното решение по гр.д. № 76/2023 г., по иска срещу М. И. с цена от 4000 лв., е недопустимо и поради това, че е изключено от касационен контрол – чл. 280, ал. 3, т. 1, предложение първо от ГПК. (от значение е действително предявената цена по иска, по който се е произнесъл въззивният съд, а не как в диспозитива той е сумирал отделните претенции). В посочените части касационната жалба следва да бъде върната, а образуваното по нея касационно производство – прекратено. Касационната жалба в частта срещу решението, по чл. 270, ал. 3 ГПК е допустима – подадена е в срок, от легитимна страна, чрез надлежно упълномощен представител, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Насрещната страна М. И. И., чрез адвокат С. С., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като по същество излага съображения по материалноправния спор, които могат да бъдат квалифицирани като становище за правилност на обжалваното решение. По заявените основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение досежно сумата от 21 000 лв., съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Е. Д. предявил обективно и субективно съединени искове против Мерал И. и И. И.. С решение № 260560/09.12.2020 г. по гр.д. № 2486/2019 г. исковете против И. И., вкл. за сумата от 21 000 лв., като част от общо платената от ищеца сума от 25 000 лв., са изцяло отхвърлени и никоя от страните не е обжалвала в тази част първостепенния съдебен акт. Исковете, предявени против М. И. са уважени, вкл. за сумата от 4 000 лв., като част от общо дадената сума от 25 000 лв. Първоинстанционното решение е обжалвано само от ответника М. И. и въззивният съд с решение № 141/16.06.20221 г. го е обезсилил в обжалваната част – по исковете срещу М. И., като е върнал делото за ново разглеждане в тази част на първостепенния съд. При новото разглеждане на делото от РС, образувано в гр.д. № 3486/21 г., е постановено решение № 1402/08.11.2022 г., в което районният съд, вместо да разгледа претенцията, с която е сезиран и в рамките на която е ограничен от първия въззив, а именно за сумата от 4000 лв., за която се твърди в исковата молба, че е дадена от ищеца на М. И., се е произнесъл за сума от 25 000 лв., в която се включва, освен въпросната от 4 000 лв., но още и търсената по исковата молба от И. И. сума от 21 000 лв. Така, втората по ред първа инстанция (гр.д. № 3486/21 г.) е осъдила с решение № 1402/08.11.2022 г., М. И. да заплати общата сума от 25 000 лв. С обжалваното пред ВКС въззивно решение е прието, че с горното решение районният съд недопустимо се е произнесъл за сума над 4000 лв., като дължима по претенция от ищеца срещу М. И.. Съображенията са, че сумата от 21 000 лв. (над 4000 до 25 000 лв.) е претендирана от втория ответник И. И.. Искът срещу него е отхвърлен с влязло в сила решение по гр.д. № 2486/2019 г. на РРС (първото първоинстанционно). Това решение е обезсилено и върнато за ново разглеждане от друг състав на районния съд само по исковете на Е. Д. срещу М. И.. Касаторът обосновава допускането на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като релевира доводи, че “при въззивното обжалване окръжният съд е следвало да обсъди факта, че първоначалното решение на районния съд (има предвид решението по гр.д. № 2486/2019 г.) е нищожно и, че като такова въобще не е произвело действие и, че правилно районният съд е приел да разгледа наново първоначално предявените искове“. Д. за нищожност на друго решение (не това, което се обжалва), дори то да е постановено в някоя от вече приключилите инстанции по делото, не може да се заявява за първи път с касационната жалба. Не се излагат съображения за нищожност на обжалваното въззивно решение. Следва да се посочи, че какъвто и порок да има решението по гр.д. № 2486/2019 г. на Русенския районен съд (първото първоинстанционно) в частта по исковете, предявени против И. И., е без значение, защото М. И. не може да защитава неговите права. По отношение на нея първото първоинстанционно решение е обезсилено от първия въззив и е върнато за ново разглеждане, т.е. резултатът е същият, какъвто би бил дори, ако порокът би бил по-тежък – нищожност. Не е налице поддържаната хипотеза на чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК. Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл, т.е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, е възможно да се обоснове наличието на очевидна неправилност, която да е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. При служебна проверка съставът на Върховния касационен съд не намира и основания за недопустимост или нищожност на обжалваното въззивно решение. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Ответникът по касация моли за присъждане на съдебноделоводни разноски, но няма представени доказателства да е сторил такива, така че искането му се явява неоснователно. Мотивиран от горното, съдът