Определение № 5942 от 18.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3298/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Р. Б., чрез адв. Л. Г., срещу Решение № 194/05.05.2025 г. по в. гр. д. № 187/2025 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, с което след потвърждаване на Решение № 1756/23.12.2024 г., постановено по гр. д. № 4169/2023 г. по описа на Районен съд – [населено място], Р. Р. Б. е осъден да заплати на Министерство на вътрешните работи сумата от 9 310, 10 лв., представляваща сторените от МВР разходи за издръжка и обучение на ответника за периода от октомври 2021 г. до януари 2023 г. съгласно т. 3 от договор за обучение от 30.09.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба в съда – 24.07.2023 г.- до окончателното изплащане на дълга. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Искането е обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и като очевидно неправилно. Ответникът по касация Министерство на вътрешните работи не е депозирал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, намира касационната жалба за допустима – тя е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че на 30.09.2021 г. те сключили договор № 13288/30.09.2021 г., съгласно който МВР, чрез Академията на МВР (АМВР), поело задължение да обучава Р. Б. като курсант за получаване на висше образование по специалност „Противодействие на престъпността и опазване на обществения ред“, образователно-квалификационна степен “бакалавър“. На основание чл. 172 ЗМВР ответникът курсант поел задължението след успешно завършване на обучението си в АМВР да служи в системата на МВР за срок от 10 години. Съгласно т. 3 от договора, ако курсантът напусне по собствено желание по време на обучението или ако откаже след дипломирането си да заеме съответната длъжност, се задължава да възстанови на МВР разходите за издръжка и обучението му за периода, в който е бил обучаван. Клаузата на т. 5 от договора предвиждала, че в случаите по т. 3 курсантът бил длъжен да възстанови разходите за издръжката и обучението му, направени до отстраняването, респ. напускането му. Въззивният съд установил, че със заявление от 12.01.2023 г. до ректора на АМВР касаторът поискал да му бъде разрешено отписване от АМВР поради постъпване на работа в ДСОБТ. В заявлението било отразено, че Р. Б. е курсант във II РБК, редовно обучение. Със Заповед № 4581з-80 от 17.01.2023 г. на ректора на АМВР било разпоредено отписване на касатора от АМВР по собствено желание, считано от датата на издаване на заповедта. С Решение на ВАС № 6926/06.06.2024 г. по адм. д. № 6421/2023 г. по описа на същия съд било оставено в сила Решение № 210/26.04.2023 г. по адм. д. № 226/2023 г. по описа на Административен съд – Плевен, с което като неоснователна била отхвърлена жалбата на Р. Б. срещу горепосочената заповед в частта, в която било постановено курсантът да бъде отписан от АМВР по свое собствено желание. Въз основа на писмените доказателства, събрани в производството пред районния съд, и заключението към съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от страните, окръжният съд установил, че получените от ответника стипендии в периода от м.10.2021 г. до м. 01.2023 г. били общо 4 627, 86 лв., а разходите му за издръжка и обучение за целия период – 9 310, 10 лв., от която сума 4 682, 24 лв. - получени стипендии, и 4 682, 24 лв. - разходи за издръжка. При формиране на правните изводи въззивният съд посочил, че чл. 174, ал. 1 ЗМВР изчерпателно уреждал хипотезите, при които курсантите следвало да възстановят на МВР разходите за издръжка и обучение за периода, в който са били обучавани, една от които била при напускане по собствено желание. След като въззивникът напуснал по собствено желание АМВР преди да изтече пълният срок на обучението му съгласно чл. 174, ал. 1 ЗМВР той дължал на МВР възстановяването на разходите за издръжката и обучението му през периода октомври 2021 г. –януари 2023 г. в размер общо на 9 310,10 лева. За неоснователно въззивният съд счел възражението му, че не дължи възстановяване на разходите за обучение, тъй като започнал работа в друга структура на МВР – ГДЖСОБТ. Пояснил, че съгласно чл. 173, ал. 5 ЗМВР разходите по ал. 1 не се възстановяват от държавните служители, чието служебно правоотношение е прекратено по тяхно желание, и в срок до три месеца след прекратяването са назначени като държавни служители в службите за сигурност или за обществен ред или в други ведомства и институции, за които се прилагат разпоредбите на този закон относно държавната служба. Приел е, че в настоящия случай нормата на чл. 173, ал. 5 ЗМВР не намира приложение, тъй като не било налице прекратяване на служебно правоотношение, съответно отсъствали данни въззивникът впоследствие в рамките на 3 месеца да е назначен на друга длъжност като държавен служител в някоя от структурите на МВР, респ. в други ведомства и институции, за които приложими били нормите на ЗМВР. Въззивният съд е допълнил, че разпоредбата на чл. 173, ал. 5 ГПК е приложима в хипотезата на успешно завършено обучение в АМВР, назначаване на работа в системата на МВР и последваща промяна в местоназначението. Посочил е още, че доказателства в подкрепа на твърдението, че е започнал работа в сектор „Борба с тероризма“ или друга структура на МВР, ответникът не е ангажирал въпреки изричните указания на съда в тази насока. При тези мотиви решението на районния съд да уважаване на иска е потвърдено. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай касаторът, без да сочи кой е разрешеният от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, поддържа, че обжалваното въззивно решение противоречи на практиката на ВКС, а произнасянето по него е от съществено значение за точното прилагане на закона. Липсата на формулиран от касатора значим правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III ГО,