Определение № 935 от 02.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4672/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 6444/19.08.2022 г., подадена от Д. И. Т., Е. Н. Т., Н. Р. Х. и П. Х. Х., чрез процесуалния представител адв. Р. Т. от САК, срещу решение № 102 от 22.06.2022 г. по в. гр. д. № 110/2022 г. на Пловдивския апелативен съд, І граждански състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение решение № 260230/23.12.2021 г. по гр. д. № 515/2020 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд и е отхвърлен предявеният от касаторите срещу Кооперация „Кооперативен съюз - П.“, [населено място], иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици, на основание давностно владение в продължение на повече от 10 години на недвижим имот: двуетажна сграда с идентификатор ..... със застроена площ от 72 кв. м. и предназначение: „друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда, находяща се в североизточния ъгъл на ПИ с идентификатор ..... по КККР на [населено място]. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск за собственост бъде уважен със законните последици, евентуално - връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „ Допустимо ли е при тълкуване действителната обща воля на страните да се разглеждат не само писмените уговорки в договора, но и поведението на страните по време на изпълнението на договора, вкл. как са изпълнявани задълженията по него след сключването му или договорът се тълкува само на база вписаните в него уговорки ”. Според касаторите произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в р ешение № 147/06.11.2020 г. по гр. д. № 3283/2019 г. на ВКС, III г.о.; решение № 85/24.07.2015 г. по гр. д. № 1207/2014 г. на ВКС, III г.о. и решение № 37/23.04.2021 г. по гр. д. № 3033/2018 г. на ВКС, I т.о. Поддържат, че съгласно константната съдебна практика, съдът при преценката на облигационните отношения между страните е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл. 20 ЗЗД критерии като действителната воля на страните следва да бъде изведена както от писмените уговорки в договора, така и от поведението на страните преди и след сключването му и при изясняване действителната обща воля на страните съдът може да изследва и това как са изпълнявани задълженията по споразумението след сключването му. Считат, че въззивният съд не е извършил преценка на действителната обща воля на страните относно това каква сграда е следвало да бъде построена, съответно каква сграда е построена в действителност, и дали намеренията на ищците относно действително построената сграда са били да я държат съобразно договора, а именно: безвъзмездно за срок от пет години, след което - срещу заплащане на наемна цена. Поддържат, че поведението на ответника след сключването на договора налага извода, че процесната сграда не е построена по договора от 17.02.2004 г., а представлява различна постройка, която е закупена от трето лице. Поддържа, че ако страна по договора го изпълнява в съответствие с тезата на отсрещната страна за неговото съдържание, това й поведение е преценимо към установяване на действителната обща воля. Твърдят, че сключвайки договор за покупко-продажба на процесния имот, ответникът е извършил извънсъдебно признаване на обстоятелството, че не е носител на право на собственост върху предмета на сделката. Поддържат, че след като ответникът със собственото си поведение след сключването на договора по същество отрича наличието на облигационно отношение, свързано с процесната постройка, следва да се приеме, че действителната воля на страните по договора не се е отнасяла до нея, а до различна постройка с временен характер, чието изграждане не е извършено.

2. „ Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях ”. Поддържат, че произнасянето на въззивния съд по въпроса е в противоречие с практиката на ВКС - решение № 39/30.06.2022 г. по т.д. № 56/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ВКС, IV г.о. Твърдят, че намерението на ищците П. Х. и Д. Т. е било не да построят и ползват по договора сграда, представляваща основно застрояване, а временна постройка на значително по-ниска стойност като към момента на сключване на договора застроителният план е предвиждал изграждане на временна постройка и липсва изявление, че предстои застроителният план да бъде променен. Сочат, че този извод се налага и от поведението на ответника след сключване на договора. Поддържат, че въззивната инстанция не е обсъдила така наведените доводи на ищците и доказателствата, събрани в подкрепа на техните твърдения, както и не е допуснато събирането на допълнителни доказателства по делото, а именно две експертизи - допълнителна задача на техническата експертиза, както и съдебно - счетоводна експертиза, които да констатират наличието на съществени разлики между стойността на уговорената по договора сграда и действително построеното от ищците, както и да дадат заключение на какво основание и на каква счетоводна стойност е заведена сградата в счетоводството на ответника, поради което решението е постановено при непълнота на доказателствения материал.

3. „ В какво се изразява задължението на съда да обсъди събраните доказателства и да се произнесе по твърдение за придобиване на имота на основание давностно владение“. Поддържат, че произнасянето на въззивния съд по въпроса е в противоречие с практиката на ВКС - решение № 87/02.07.2013 г. по гр.д. № 829/2012 г. на ВКС, I г.о. Твърдят, че в обжалваното решение не са изложени мотиви относно фактическата власт върху недвижимия имот, упражнявана непрекъснато и необезпокоявано от ищците Е. Т. и Н. Х., които са упражнявали непрекъсната фактическа власт върху имота на самостоятелно основание: построяването на сградата с техни и на съпрузите им средства, както и завладяването на сградата след приключване на строежа. Подържат, че проверката за законосъобразност и обоснованост на съдебния акт е невъзможна, тъй като съдът изцяло е пропуснал да обсъди правното положение на Е. Т. и Н. Х., както и тяхното отношение към имота.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Кооперация „Кооперативен съюз - П.“, [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат И. Б. -ПАК, изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищците Д. И. Т., Е. Н. Т., Н. Р. Х. и П. Х. Х. са предявили иск за признаване за установено по отношение на Кооперация „Кооперативен съюз - П.“, че са собственици, на основание давностно владение в продължение на повече от 10 години (от момента на построяване на сградата през октомври 2004 г. до 2014 г.), на недвижим имот: двуетажна сграда с идентификатор ..... със застроена площ от 72 кв. м. и предназначение: „друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда, находяща се в североизточния ъгъл на ПИ с идентификатор ..... по КККР на [населено място]. Установено е, че Д. И. Т. и Е. Н. Т. са съпрузи и Н. Р. Х. и П. Х. Х. са съпрузи; те са построили процесната сграда, която е завършена през октомври 2004 г.; сградата е построена върху терен, който е собствен на ответника; ищците упражняват фактическата власт върху сградата. Посочено е, че в исковата молба изрично се твърди, че процесната сграда е изградена на основание одобрения към септември 2004 г. нов ПУП, съобразно който в незастроената източна страна на имота, собствен на ответника, е предвидено построяването на основни сгради, представляващи самостоятелни обекти. Прието е от заключението на техническата експертиза, че за това застрояване е била издадена виза от 06.04.2004 г. от Главния архитект на [община], строителните книжа са били одобрени на 08.07.2004 г., като те са общи - няма отделни строителни книжа за отделните сгради. Констатирано е, че ищецът Х. е заявил в съдебно заседание на 02.03.2021 г., че ищците са заплатили на строителя на останалите обекти съответната част от проектирането. Посочено е, че съгласно разрешение на строеж № 156/08.07.2004 г. на ответника е разрешено изграждането на сгради, включително и на процесния обект, а съгласно разрешение № 63от 26.09.2005 г. за въвеждане в експлоатация на строеж на тази дата са въведени в експлоатация построените сгради, включително и процесния обект.

Посочено е, че с отговора на исковата молба на 08.09.2020 г. е представен протокол за съвместно приемане на построена сграда от 26.09.2005 г., който носи подписите на представител на ответника и на ищците Х. и Т.. В първото съдебно заседание ищец Т. изрично е заявил, че не оспорва, че е подписал протокола, а Х. е поискал представяне на оригинал, който е представен от ответника в съдебно заседание на 06.04.2021 г. Х. е заявил, че се е подписал „на коляно“ и подписът му е „разкривен.“, но нито един от ищците не е оспорил изрично автентичността на представения протокол. Изложени са мотиви, че същият представлява частен диспозитивен документ и съгласно чл. 180 ГПК, съставлява доказателство, че изявленията, които се съдържат в него, са направени от подписалите го лица. Посочено е, че в текста на протокола се говори, че Х. и Т. са „ползватели - наематели“ и страните приемат построената от тях сграда, съобразно договор от 17.02.2004 г., както и че сградата е изключителна собственост на „собственика - наемодател“, а от датата на подписването на протокола започва да тече пет годишен срок за ползването на сградата от „ползватели - наематели“. Прието е, че при тези изявления на Х. и Т., няма как да бъде направен извод, че те се считат за владелци на сградата и своят същата.

Посочено е, че представените договори за наем от 2017 г. и от 2019 г. също не съставляват доказателства за тяхното владение за периода 2004 г. - 2014 г., тъй като не само владелци могат да сключват договори за наем. Същото е прието и по отношение на представените договори за застраховка със застрахован П. Х. за обект „офис адвокатска кантора в [населено място], ул. „Х. А. № 1“ за 2006 г. - 2007 г., за 2021 г. - 2022 г., за 2020 г. - 2021 г., за 2019 г. - 2020 г., за 2018 г. - 2019 г. и за 2017 г. - 2018 г., които не съставляват самостоятелно годно доказателство за владение върху недвижим имот, тъй като договор за имуществена застраховка може да сключва не само собственик, но и носител на право на ползване, както и всеки държател.

При така установената фактическа обстановка е формиран решаващ правен извод, че не е осъществено пълно и главно доказване на обстоятелството, че ищците са владели процесния имот от 2004 г. и до настоящия момент, поради което не са станали негови собственици на основание давностно владение и предявеният установителен иск за собственост е отхвърлен.

С оглед така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, формулираните от касатора правни въпроси не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване.

Първият въпрос, отнасящ до тълкуването на договора, при спазване на предвидените в чл. 20 ЗЗД критерии и възможността действителната воля на страните да бъде изведена, както от писмените уговорки в договора, така и от поведението на страните преди и след сключването му, няма обуславящо значение, доколкото изобщо не е поставен в основата на мотивите на въззивния съд. Последният е приел, че ищците не са доказали да са владели процесния имот като част от фактическия състав на придобивната давност, с оглед представения по делото, подписан от тях частен диспозитивен документ – протокол за съвместно приемане на построена сграда от 26.09.2005 г., съдържащ изявление, че Х. и Т. са ползватели – наематели и процесната сграда е собственост на наемодателя – ответния Кооперативен съюз. Действително в протокола е посочено, че страните приемат построената от тях сграда, съобразно договор от 17.02.2004 г. И в този смисъл въззивният съд е взел предвид наличието на сключен договор, по силата на който ищците са получили облигационното право на ползване по отношение на процесните имоти (без да тълкува същия), само доколкото наличието на такъв договор по естеството си изключва приложението на предвидената в чл. 69 ЗС презумпция за анимус на държателя. Данните за съществуването на такъв договор и признанията на самите ищци в цитирания протокол от 26.09.2005 г. обуславят извод, че те не са упражнявали фактическата власт за себе си, а за собственика, т.е. липсва завладяване, което да обуслови придобиване на имотите по давност от тях, като от решаващо значение за изхода на делото е изключително преценката, дали ищците са упражнявали върху процесния имот собствено владение или държане за собственика. При това следва да се отбележи, че държането на имота за другиго поначало не е свързано непременно с наличието на договор - достатъчно е държателят да е установил фактическата си власт по начин, който сочи на признаване на правата на собственика, при което, за да започне да тече придобивна давност в негова полза, е необходимо държателят да е демонстрирал открито спрямо собственика промяна в намерението (interversio possessionis) за своене на имота (Решение № 291/ 09.08.2010 г., гр.д.№ 859/ 2009 г. на ІІ г.о. на ВКС). В хипотезата, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание, признаващо правата на собственика (в какъвто смисъл са изявленията, съдържащи се в представения по делото протокол за съвместно приемане на построена сграда от 26.09.2005 г., който носи подписите на представител на ответника и на ищците Х. и Т.), и липсва уведомяване на последния за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение, т.е. на общо основание (чл. 154, ал. 1 ГПК) лицето, което твърди да е придобило имота по давност, трябва да докаже, че е довело до знанието на собственика по недвусмислен начин, че е престанало да държи имота за него и е започнало да го свои за себе си (Решение № 12 от 19.02.2014 г., гр.д.№ 1840/ 2013 г., ІІ г.о. на ВКС). В същия смисъл са и задължителните указания на ТР № 1/ 06.08.2012 г. по т.д.№ 1/ 2012 г. на ОСГК, с които въззивното решение е съобразено, като е прието, че данните по делото изключват извода за предаване владението на процесните имоти от кооперативния съюз на ищците като предпоставка последните да са ги придобили по давност, и следователно те са дължали да докажат, че са довели до знанието на собственика промяната в намерението си да държат имотите не за него, а за себе си.

Вторият формулиран от касаторите процесуалноправен въпрос (относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и релевираните доводи за неправилност на първоинстанционното решение) е поставен в контекста на оплакването им, че в нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както и не е допуснал събирането на нови такива, които не са били събрани пред първата инстанция, поради процесуални нарушения. Действително, когато въззивната жалба съдържа оплакване за неправилност на възприетите от първата инстанция фактически изводи, въззивният съд е длъжен да се произнесе по този довод, и въз основа на това може да формира собствени фактически констатации, различни от тези, поставени в основата на първоинстанционното решение - т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/ 2013 г. на ОСГТК. В конкретния случай въззивното решение съдържа собствен анализ на събраните пред първата инстанция доказателства като е посочил и кои от тях са неотносими към предмета на спора, въз основа на това е формиран самостоятелният извод, че не е доказано владението на ищците върху процесния имот. В този смисъл произнасянето по посочения процесуалноправен въпрос е съобразено със задължителната съдебна практика, а преценката за обосноваността на формираните фактически изводи и за съобразяването на правните изводи на въззивния съд с приложимия материален закон се извършва не в настоящата фаза на касационното производство, а при разглеждане на касационната жалба по същество (т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК).

Последният посочен от касаторите въпрос също не може да обоснове допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият не кореспондира с установеното по делото. Въззивният съд е изложил подробни мотиви по отношение на наведените твърдения за придобиване на собствеността върху процесния недвижим имот в СИО на основание придобивна давност. В исковата молба не са изложени твърдения за упражняване на фактическата власт върху имота от ищците Е. Т. и Н. Х. на самостоятелно основание, различно от това на ищците Д. Т. и П. Х., нито са поискани и събирани доказателства за това.

В настоящия случай липсва и основание за допускане на касационно обжалване и по соченото от касаторите основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на поддържаната от страните защитна позиция, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти съм приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика.

С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника по касация направените от последния разноски в настоящото производство, а именно сумата 1 500 лв. за адвокатско възнаграждение.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение