Определение № 1136 от 09.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 160/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. М. Ж., чрез адв. Б. Ц., срещу въззивно решение № 5193 от 08.08.2025 г., постановено по в. гр. д. № 13432/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20097866/20.07.2023 г., постановено по гр. д. № 23736/2019 г. по описа на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявения от В. М. Ж. срещу А. М. Х., Ю. Т. П., А. П. Л. и Ц. П. П. иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство по отношение на ответниците, осъществяващо състава на чл. 291, ал. 2 НК – даване по непредпазливост на неверни основно и допълнително заключение по гр. д. № 18084/2006 г. на Софийски районен съд, 28 състав, от вещото лице П. С. П.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и постановяване на ново, с което предявеният иск да бъде уважен. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на правния спор по делото, да извърши самостоятелна преценка на всички събрани доказателства в производството, като обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, доводите и възраженията на страните? Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите доказателства, установяващи правнорелевантните факти по спора и без изложи мотиви защо ги игнорира?“ – твърди се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о., решение № 194 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 4488/2019 г. на IV г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на II т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на II т.о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на II т.о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на II т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на II т.о. и др.; 1а/ „Длъжен ли е гражданският съд при предявен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство (престъпление по чл. 291, ал. 2 НК) да се произнесе по наличието или отсъствието на всички елементи /обективни и субективни/ от фактическия състав на престъплението чрез конкретно посочване на установените от вещото лице обстоятелства, въз основа на които е формирало изводите си, както и чрез излагане на съображения относно правилността и верността, респ. относно неправилността и неверността на изводите на вещото лице в съответствие с установените по делото обстоятелства?“ – сочи се противоречие с приетото в решение № 233 от 17.10.2017 г. по гр. д. № 4321/2016 г. и решение № 112 от 18.10.2023 г. по гр. д. № 4621/2022 г., и двете по описа на IV г.о. на ВКС; 2/ „При изслушани основна и повторна комплексни съдебно-технически експертизи (КСТЕ) длъжен ли е съдът да изложи мотиви, обосноваващи преценката за годността им и може ли съдът да не възприеме заключението на някоя от тях без да се мотивира защо и в коя част не го възприема? При противоречиви заключения по приетите СТЕ, длъжен ли е решаващият съд да обоснове защо възприема или не всяка от тях, както и да обсъди заключенията наред с останалите доказателства по делото?“ – касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС, изведена в решение № 224 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 612/2018 г. на III г.о., решение № 462 от 09.07.2024 г. по гр. д. № 4333/2022 г. на III г.о., решение № 193 от 09.01.2015 г. по гр. д. № 2519/2014 г. на III г.о., решение № 762 от 20.07.2011 г. по гр. д. № 1371/2009 г. на I г.о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на IV г.о., решение № 11 от 01.02.2024 г. по т. д. № 2277/2022 г. на I т.о.; 3/ „Обуславя ли се наименованието на строежа от вида и характера на строително-монтажните работи, предвидени с одобрените инвестиционни проекти?“; 4/ „Допустимо ли е опровергаване на вида СМР, разрешени въз основа на одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж със свидетелски показания?“ – третият и четвърти въпрос се поставят с оглед поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение. От ответниците по жалба Ю. Т. П., А. П. Л. и Ц. П. П., чрез общия им пълномощник адв. И. М., е постъпил писмен отговор, с който изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Ответникът А. М. Х. също е подал отговор в срок, чрез адв. Е. К., в който се поддържа неоснователност на касационната жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният съд е установил от фактическа страна, че съгласно твърденията на ищеца с решение от 26.04.2010 г. по гр. д. № 18084/2006 г. на СРС, е признато за установено по иск с правно основание чл. 108, вр. чл. 92 ЗС, предявен от А. М. Х. срещу В. М. Ж., че А. М. Х. е собственик на 9,25/100 ид. ч. от едноетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], състояща се от сутерен, приземен и тавански етаж, застроена на 88,80 кв. м., разположена в дъното на дворното място с площ 1064 кв. м., съставляващо имот № 15 от кв. 536, като В. М. Ж. е осъден да предаде владението върху имота; че посоченият резултат е стабилизиран с решение № 58/12.05.2014 г. по гр. д. № 7025/2013 г. на II г.о. на ВКС, в мотивите на което е посочено, че въпросът относно характера на изграденото от ответника е подробно изяснен в приетата техническа експертиза, като строежът не представлява „възстановяване и преустройство“ на съществуваща стара жилищна сграда, а съставлява изграждане на нова сграда и при липсата на учредено право на строеж, новата сграда става собственост по приращение на собствениците на дворното място според притежаваните от тях дялове в съсобствеността; че безспорно в хода на производството пред СРС били приети основно и допълнително заключение на СТЕ, изготвени от вещото лице П. С. П.; че съгласно постановление за отказ за започване на досъдебно производство от 31.05.2019 г., преписката във връзка със сигнал от ищеца е прекратена, тъй като лицето П. С. П. е починало на 30.08.2014 г. От основното заключение на СТЕ на вещото лице П. П., въззивният състав е установил поставените му задачи. Съобразил е, че за да отговори на тях същият е извършил оглед на място, направил е необходимите проучвания в Техническата служба на район „О.“, ДАГ, и се е съобразил с представените по делото доказателства. Констатирал е още, че по първата задача на заключението „Дали съществува в УПИ *** oт кв. ***, м. ЧГГЦ – зона *** “ по плана на [населено място], с административен адрес: [улица], сграда, разположена в дъното на парцела, която да отговаря на описаната в приложения по делото нотариален акт № ***, том ***, н. д. № *** /1991 г.?“, вещото лице е дало заключение, че на мястото на втората сграда има изградена нова сграда, съгласно приложен по делото архитектурен проект за преустройство на жилищна сграда за нуждите на посочената фирма, а сградата в дъното на имота, респ. в УПИ ***, e съборена, и тази част от дворното място се използва за паркиране на леки коли; че по втората задача на заключението „Има ли редовни строителни книжа за точно такава сграда и с точно такова разположение в описания УПИ, както описаната в нотариалния акт?“, вещото лице е заключило, че по делото е представен архитектурен проект за преустройство на жилищна сграда, към който няма изчертано разположение и разпределение на съществуващата част от жилищната сграда, поради което експертизата не може да установи точното разположение на съществуващата сграда; че е налице различие в описанието на жилищната сграда по нот. акт № *** /91 г., където същата е описана като разположена в дъното на дворното място, а в архитектурния проект и на самото място сградата е разположена в средната част на дворното място, непосредствено зад лицевата 4-етажна жилищна сграда; че по третата задача на заключението „Освен лицевата четириетажна масивна жилищна сграда, какви други сгради са разположени в описания в задача 1 УПИ, като за целта да се изготви от вещото лице окомерна скица – заключение?“ вещото лице е дало заключение, че в УПИ ***, освен лицевата 4-етажна жилищна сграда, има изградена сграда в средната част на дворното място, непосредствено зад лицевата жилищна сграда, съгласно представения по делото архитектурен проект, а отбелязаната в дъното на дворното място сграда е съборена, като частта от дворното място се ползва за паркиране на леки автомобили и има монтирана гаражна клетка. Второинстанционният съд е съобразил и изготвеното допълнително заключение на СТЕ на вещото лице П. П., което е изготвено след извършени допълнителни проучвания в дирекция „Софийски кадастър“, представените по делото писмени доказателства и параметрите на сградата. От същото е установил, че по поставената задача № 1 към допълнителното заключение вещото лице П. е дало заключение, че на база графичното измерване от кадастралната основа на РП по приложената по делото скица, паянтовата жилищна сграда, разположена на около 5 м. л. зад лицевата жилищна сграда, е била с площ от около 27, 00 кв. м.; че в скицата – копие от кадастралния план същата сграда е заснета с площ от около 36, 00 кв. м., а според АДС № *** /28.10.1949 г., № *** /28.10.1949 г., № *** /28.10.1949 г. и № *** /28.10.1949 г., вътрешната къща е застроена на 30 кв. м., като съгласно удостоверение № *** /02.10.1990 г. на ОбНС „О.“ – Комисия по ТСУ – едноетажната жилищна постройка е била със застроена площ от 31 кв. м.; че по поставената задача № 2 вещото лице е посочило, че по делото няма данни за височината на горепосочената жилищна сграда, но същата е била на един етаж с мазе, а в момента съгласно одобрения архитектурен проект височината на сградата е, както следва: сутерен с височина от 2, 80 м. л.; етаж /партер/ с височина от 2, 70 м. л. и таван с височина от 2, 40 м. л.; че по поставената задача № 3 към допълнителното заключение на СТЕ вещото лице е дало отговор, че съгласно скица – извлечение от ЗРП на м. „Центъра – Зона Б – 12“, одобрен със заповед № *** /09.10.1990 г. на гл. архитект на [населено място], е видно, че съгласно същия, ЗРП на мястото, където е разположена процесната сграда, разположена зад четириетажна жилищна сграда, не е предвидено застроително петно, като е предвидено само застрояване на лицевата жилищна сграда; че сградата, отразена непосредствено зад четириетажната жилищна сграда в лицевата част на УПИ ***, e разположена на около 46, 50 м. л. по протежение на източната имотна граница, имайки предвид кадастралната основа на РП. При формиране на решаващите си изводи въззивният състав е взел предвид и събраните по делото гласни доказателствени средства, както и заключенията на съдебно-почерковата и комплексната съдебно-техническа експертиза. От последното е установил, че процесната сграда попада в УПИ *** и е била нанесена в кадастралната основа на ЗРП от 1990 г. приблизително в средата на парцела и до източната имотна граница със сигнатура „ПЖ“ /паянтово жилище/ и е имала площ от около 26 кв. м.; че към момента на одобряване на ЗРП в дъното на УПИ е била нанесена като съществуваща сграда със сигнатура „МС“ /масивна сграда/, която е била с площ от около 76 кв. м., като към настоящия момент тази сграда в имота не съществува; че в дъното на УПИ съществува паянтова сграда с площ от около 21 кв. м., служеща за гараж, която е нанесена в действащата кадастрална карта като сграда с идентификатор № *** .; че процесната двуетажна сграда е нанесена в кадастралната карта като сграда с идентификатор № *** /разположена е приблизително в средата на парцела/, по – близо до четириетажната жилищна сграда, разположена на лицето на парцела, като застроената й площ по КК е 91, 00 кв. м.; че не може да се установи дали сградата, съществувала до 1928 г., е погинала напълно в резултат на бомбардировките, включително каменните основи, и в какво се е състояло „възстановяването й наполовина“; че ако има запазени части от стара постройка, то това са частични каменни ивични основи по източната граница на имота и в същата зона части от зидове от плътни тухли, като носещата конструкция от стоманобетонови колони е нова по проекта от 1991 г.; че по отношение на т. нар. „възстановяваща се част“, с площ от около 45 кв. м., вещите лица са констатирали, че в общи линии е изпълнен одобрения проект от 1991 г., като същата е изцяло нова, изпълнена е по местоположение така, както е в одобрения проект; че изпълнената част от сградата на 4 метра от регулационната линия/имотната граница не отговаря по местоположение на разрушената при бомбардировките част, която не е била възстановена към 1949 г. Въззивната инстанция е съобразила и посоченото в заключението на комплексната съдебно – техническа експертиза, че заключението на вещото лице П. П. /основно и допълнително/ се основават на действащия регулационен и застроителен план; че правилно вещото лице П. е отбелязало, че по застроителния план няма предвидено застроително мероприятие в частта на процесната сграда, а само е запазена застройката на четириетажната сграда на лицето на имота, но въпреки това е било разрешено „възстановяване“ на погиналата част от процесната сграда; че според заключението са налице противоречия в събраните по делото доказателства, в т. ч. и относно идентификацията на процесната сграда. От повторното заключение на комплексната съдебно – техническа експертиза решаващият състав е установил, че в посочения имот има две сгради – четириетажна жилищна сграда, разположена на уличната регулационна линия – към [улица], и сграда, разположена на страничната регулационна линия към имот № ***, като в дъното на парцела няма сграда; че към момента на изготвяне на заключението, действащ за кв. ***, УПИ ***, в който се намира процесната сграда, е ЗРКП, одобрен със заповед № *** /09.10.1990 г., в който е потвърдена лицевата жилищна сграда, като второ застроително петно в парцела няма, а сградата, отразена непосредствено зад четириетажната лицева жилищна сграда в същия УПИ, измерено графично отстои на 39, 15 м. от дъното на имота; че при изготвяне на заключението са съобразени данните за процесната сграда от Х. № *** /21.10.1892 г., нотариален акт № ***, том ***, рег. № ***, дело № *** /05.03.1928 г. и нотариален акт № ***, том ***, дело № *** /91 г., АДС № *** /28.09.1949 г., № *** /28.10.1949 г., № *** /28.10.1949 г., № *** /28.10.1949 г., № *** /28.10.1949 г., № *** /28.10.1949 г. и № *** /28.10.1949 г., кадастрален план емисия преди 1956 г. и кадастрален план емисия преди 1971 г., ЧИРП, одобрен със заповед № *** /25.04.1986 г., регулационен и кадастрален план, одобрени със заповед № *** /23.02.1934 г.; позволителен билет № *** /29.11.1991 г. за възстановяване и преустройство на част от жилищна сграда на [улица] виза за проектиране на ново строителство от главния архитект на ОбНС „О.“ на 05.08.1991 г. – пристройка към съществуваща сграда. Констатирал е, че съгласно приетото в повторното заключение, преустроената и новата част са едно жилище, състоящо се от сутерен, три мазета и коридор със стълбище; първи етаж – предходна дневна, трапезария с кухненско обзавеждане, дрешник – килер, санитарен възел, стая, предверие и стълбище, а в подпокривното пространство – стая за творческа работа и кабинет; че възстановяването на частта до 88 кв. м. не е изградена на страничната източна регулационна линия и в отстъп от 4, 24 см. от нея, указан с визата за проектиране. При посочената фактическа обстановка второинстанционният съд е приел от правна страна, че предявеният иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК е допустим, тъй като наказателното преследване срещу дееца /вещото лице П./ не може да бъде възбудено на основание чл. 24, ал. 1, т. 4 НПК – поради смъртта му. Посочил е, че е налице и правен интерес от предявения установителен иск с оглед изложените от ищеца твърдения, че конкретното престъпно обстоятелство /неверни основно и допълнително заключение на вещото лице по гр. д. № 18084/06 г. на СРС/ са обусловили крайния извод на касационната инстанция и установяването му би представлявало основание за отмяна на влязлото в сила решение на ВКС. Съобразил е още от правна страна, че при претенция за установяване по реда на ГПК на престъпно обстоятелство – престъпление по чл. 291, ал. 2 НК, гражданският съд следва да се произнесе по наличието или отсъствието на всички елементи /обективни и субективни/ от фактическия състав на престъплението. Отчел е също така обстоятелствата, че заключението на вещото лице може да бъде невярно в две насоки: 1/. когато в него неправилно са отразени конкретни обстоятелства, които служат като основа за изводите му и 2/. когато макар тези обстоятелства да са отразени правилно, съдържащите се в него изводи са в несъответствие със съответните принципи и закономерности, поради което самото заключение се явява неправилно; че от субективна страна извършването на престъплението по чл. 291, ал. 2 НК е допустимо само при несъзнавана непредпазливост – чл. 11, ал. 3, пр. 1 НК. В случая след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства въззивният състав не е установил изготвените от вещото лице П. П. основно и допълнително заключения на СТЕ по гр. д. № 18084/06 г. на СРС, 28 състав, да са неверни. Приел е, че при изготвянето им вещото лице е анализирало в пълнота доказателствата, необходими му за отговор на поставените задачи. Като неоснователен е преценил доводът на ищеца, че изводите на вещото лице, че на мястото на паянтова жилищна сграда, разположена на около 5, 00 м. л., зад лицевата жилищна сграда, и с площ около 27, 00 кв. м., има изградена нова сграда, съгласно приложен по делото архитектурен проект за преустройство на жилищна сграда за нуждите на фирма „Х.“, а сградата в дъното на имота e съборена, като тази част от дворното място се използва за паркиране на леки коли, са неверни. Въззивната инстанция е застъпила становище, че за да достигне до посочения извод, вещото лице е взело предвид редица обстоятелства – разположението на процесната сграда, конструкцията й – „масивна“, обема й – състои се от сутерен, етаж и таван, предназначението й – стопанско /за нуждите на фирма „Х.“/. Изтъкнала е, че изводът на вещото лице е основан и на представения по гр. д. № 18084/06 г. на СРС, архитектурен проект, извършения оглед на място от вещото лице, данните за отразяване на сградата като „паянтова жилищна“ в ЗРП /в който изобщо липсва предвиждане за застрояване на мястото, където е разположена процесната сграда/ и кадастралния план, както и отразената в тези планове площ /27 – 31 кв. м./. В тази връзка е обобщила, че само от обстоятелството, че е бил разрешен строеж с наименование „Възстановяване и преустройство на жилищна сграда“ не може да обоснове извод, че се касае за възстановена стара сграда. Като допълнителен аргумент второинстанционният съд е съобразил, че верността на извода на вещото лице П., че се касае за новоизградена масивна сграда се потвърждава и от показанията на св. К. Т., които съдът цени съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК, и по отношение на които показания не е приложима забраната на чл. 164, ал. 1, т. 2 ГПК за опровергаване на съдържанието на официален документ. Посочил е, че съгласно показанията на този свидетел, старата сграда е била съборена до основи, направени били изкопи и сегашната постройка била изградена от желязо и бетон. Взел е предвид също така, че в подкрепа на изводите на вещото лице са и заключенията на първоначалната и повторната КСТЕ, приети в настоящото производство. Изложил е мотиви, че съгласно приетото в първоначалната КСТЕ, изпълнената част от сградата на 4 метра от регулационната линия/имотна граница не отговаря по местоположение на разрушената при бомбардировките част, която не е била възстановена към 1949 г. /както е в плана от 1934 г. /, който извод подкрепя заключението на вещото лице П.; че от отговорите на повторната КСТЕ по въпросите, по които са допуснати задачи на експертизите на вещото лице П., се потвърждават изводите на вещото лице; че изводът на вещото лице П., че „на мястото на втората сграда има изградена нова сграда“ се потвърждава и от разпита на вещото лице П. пред съда, че е проектиран един гараж „.... и той е изпълнен, като е направена рампа, която върви успоредно на източната регулационна линия“. Предвид изложеното, решаващият състав е обобщил, че не е налице и неправилно отразяване на конкретни обстоятелства, които да служат като основа на изводите на вещото лице П. П. по основното и допълнителното заключение на СТЕ, приети по гр. д. № 18084/06 г. на СРС, 28 състав. Обосновал е решаващ извод, че изводите на вещото лице в тези заключения са в съответствие с приложимите принципи и закономерности и нормативната уредба, поради което са правилни. При тези съображения е намерил, че по делото не се доказват при условията на пълно и главно доказване обективните признаци от състава на престъплението по чл. 291, ал. 2 НК по отношение на вещото лице П. П., за което се твърди, че е извършено с изготвените от него основно и допълнително заключение на СТЕ по гр. д. № 18084/06 г. на СРС, 28 състав. В тази връзка е посочил, че съдът не следва да изследва наличието на субективните признаци от състава на това престъпление. С оглед изложеното е обобщил, че искът с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК следва да се отхвърли като неоснователен. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението първи, втори и четвърти въпрос са от процесуалноправен характер и касаят задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въпросът е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради необсъждането на всички представени по делото доказателства и доводите на страните; липсата на мотиви защо и в коя част съдът приема заключенията на вещите лица, както и поради недопустимо кредитиране на свидетелски показания. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тази на чл. 235 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното ѝ допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за неоснователност на исковата претенция по чл. 124, ал. 5 ГПК, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по всички доводи и възражения, релевирани от страните. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният състав е съобразил съвкупността от представените по делото писмени доказателства, в това число и строителната документация относно процесната сграда, както и приложените стари планове за същата до момента на придобиването й от ищеца, а не е формирал решаващите си изводи единствено въз основа на свидетелските показания. Следва да се посочи още, че съгласно установеното в практиката на ВКС разрешение /решение № 50201 от 11.01.2023 г. по гр. д. № 4891/2021 г. на IV г. о., решение № 129/08.11.2017 г. по гр. д. № 60344/2016 г. на ІІІ г. о. и цитираните в него/, заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – чл. 202 ГПК, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му, обективността и компетентността на експерта. Може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или, че неустановени в заключението факти и причинни връзки са доказани, обсъждайки по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдебната експертиза, ведно с другите данни по делото. Решаващият съд е длъжен да изложи мотиви, обективиращи преценката му за годността на експертизата, дали я кредитира или не. Съдът, включително и въззивният, следи служебно дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано, компетентно дадено и обективно, и, когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи, не е достатъчно обоснована, неясна или не е пълна, съдът има задължение съгласно чл. 201 ГПК да постави допълнителни въпроси в залата при разпита на вещото лице, съответно да постави допълнителна задача на експерта, или да допусне повторна експертиза за изясняване на релевантните за правния спор факти. В случая въззивният съд не е действал в противоречие с така дадените правни разрешения, поради което и не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд неоснователност на исковата претенция. Обстоятелството, че жалбоподателят не са съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Във връзка с поставения в изложението въпрос под № 1а следва да се посочи, че касаторът не е установил наличието на поддържаното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като посочените съдебни актове са неотносими – с тях се дава правно разрешение по въпроси, различни от поставения от касатора в изложението. Същевременно, съгласно трайната и последователна практика на ВКС (решение № 164 от 01.07.2013 г. по гр. д. № 1238/2012 г. на III г.о.), когато се претендира установяването на престъпно обстоятелство по реда на ГПК, съдът трябва да се произнесе по наличието или отсъствието на всички елементи на фактическия състав на престъплението, както обективните, така и субективните – знанието на определи факти от претендирания деец. В процесния случай въззивният съд не се е отклонил от посоченото разрешение. След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, решаващият състав е формирал извод, че изготвените от вещото лице основно и допълнителни заключения не са неверни, тоест отсъства обективния елемент от фактическия състав на престъплението по чл. 291, ал. 1 НК. Именно с оглед констатираната по делото липса на доказване на обективните признаци от състава на соченото престъпление, въззивната инстанция не е изследвала наличието на субективните такива. Предвид изложеното, не е налице поддържаното от касатора противоречиво разрешаване на правния въпрос. Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по повдигнатия в изложението трети въпрос. Същият е свързан с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнала въззивната инстанция, преценявайки събраните доказателства. Поради това същият не може да бъде определен като въпрос, който е относим към допускането на касационното обжалване. По същността си този въпрос представлява оплакване за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, чието обсъждане е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му. В този смисъл са и задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение или определение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчна за недопускане на въззивното решение до касационно разглеждане и за съда отсъства задължение за обсъждане наличието на предпоставките на релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпреки това за пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая жалбоподателят не е установил и наличието на последното. В изложението липсва обосновка защо според касатора произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което и няма как настоящата инстанция да се произнесе в тази насока. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи посоченото и в мотивите по-горе, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода, разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна Ц. П. П. своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 920,32 евро. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,